Рут Харис
Женско щастие (35)

10.

Ал я бе предупредил, че телевизията ще промени живота й, но дори така, Елин не бе подготвена за степента, в която тя промени живота й. Най-напред си помисли, че това е, защото хората я гледаха по друг начин; към края осъзна, че е, защото тя бе започнала — най-после — да гледа на себе си по друг начин.

— Дай ми катма, Елин! — й подвикваха на улиците строителни работници докато минаваше; тя им отговаряше с помахване и с широка усмивка като си мислеше колко ще е забавно един ден да ги изненада със страхотно голяма, огромна катма!

Разни непознати я заговаряха, сякаш винаги са се познавали. Жените идваха при нея в супермаркета и я молеха за готварски съвети; таксиметрови шофьори я питаха колко бутилки вино би трябвало да купят за юбилейно тържество или дали книжните салфетки стават за голямо празненство. Един мъж зад нея на опашката в банката й обеща да й прати рецептата на майка си за боровинков сладкиш от Мейн. Той изпълни обещанието си — и беше абсолютна вкуснотия. Друг, телефонен служител, който позна гласа на Елин, докато тя звънеше на информацията, поиска да узнае елегантен начин да се отърве от гостите, които идват на вечеря и престояват твърде дълго. Веднъж, докато чакаше да светне зелено близо до „Лорд & Тейлър“, известна телевизионна звезда, позната от „Ти & Ей“, заяви на Елин, че е любимата й телевизионна личност.

Обади се директорът на агенция за лектори. И не спря да се обажда. Той искаше да се договори с Елин и да организира с нея курс от лекции из цялата страна. Елин му отказа. И не спря да му отказва. Тя изтъкна разумно, че не би могла да ръководи „А ла карт“, ако ще обикаля страната.

Нейният отказ не го разубеди, au contraire^[1], на всеки три седмици той звънеше и молеше Елин да размисли, а три месеца след като първата агенция за лектори я бе докопала, най-големият й съперник също започна да звъни.

Списание за работещи жени искаше Елин да води колонка върху доброто прекарване на свободното време. Елин бе изкушена, но не виждаше как ще се справи с колонка; нямаше достатъчно време да свърши наистина добре работата. Между „А ла карт“ и Ей Ем/Ю Ес Ей тя вършеше всичко, за което имаше сили.

Книгоиздателка й се обади с желание за книга на тема „Забавляването“. Елин обядва с издателката, спортна, трепетна жена на трийсет и пет-шест, която бе омъжена и имаше три деца. Тя пътуваше всеки ден от Деъриън до Манхатън и те с Елин прекараха по-голямата част от обяда като споделяха наблюдения върху съвместяването на кариерата и отглеждането на деца. Да не говорим, в случая с издателката, за брака!

— Две, камо ли три, направо не ме убиха — довери Елин. — Възхищавам ти се. Как го правиш? Защо го правиш?

— Лесно — каза издателката и вдъхновено изражение прекоси лицето й. — Просто исках всичко!

— И получи ли го? — попита Елин като си мислеше за Бренда.

— Да — заяви издателката, — но през повечето време съм твърде уморена, за да се радвам на каквото и да било от полученото.

Елин не знаеше какво да каже. Имаше ли изобщо някъде такава жена, която да е разрешила конфликтите между кариера и брак, успех и деца, постижения и любов?

Разговорът по време на обяда беше смътен и без изводи. Издателката искаше книгата да е пълна с трикове, с вицове, с бързи и лесни менюта, и отгоре на това искаше да е на бърза ръка.

— Но аз не съм от бързачките! — възрази Елин. — Аз съм нервна, несигурна в себе си и педантична.

— Не ти личи — прекъсна я жизнерадостно издателката. — Изглеждаш неудържима.

— Бих искала да се чувствам така — автоматично отвърна Елин, без да мисли, с принизен глас, непроменен, откак бе навършила двайсет.

Но… миг по-късно един по-сегашен глас се възпротиви и призна, че, да, понякога тя наистина се чувстваше неудържима.

Чарли, гримьорът на Ей Ем/Ю Ес Ей, й бе показал как да си прави почти професионален грим като използва сенки и молив, за да подчертае формата на изумителните си синьо-зелени очи, и къде да сложи руж така, че да изглежда хем естествено, хем по-добре от естественото. Сега тя можеше да си позволи хубави дрехи, пазареше коприна и памук, вълна и лен и се наслаждаваше на простите кройки, които й стояха най-добре, и на чистите ярки цветове, които отиваха най-добре на кестенявата й коса и на прасковения й тен.

Понякога, когато неочаквано уловеше себе си в стъклото на някоя витрина или в огледало, за което не бе знаела, че ще й се изпречи, тя приятно се изненадваше от блясъка на лицето си и от енергичното полюшване на бедрата си. Беше, осъзна тя, почти неузнаваема в сравнение с подценяващата се, обожаваща жена, каквато беше, докато Фил бе жив. А й трябваше много време, за да разбере, че не Фил й го бе сторил — не той я бе направил несигурна, сдържана и бездънно некомпетентна. Тя сама си го бе направила — като всички жени, които познаваше, тя се съобразяваше с онова, което женските списания, психолозите и филмите й натрапваха, че трябва да е, да иска и да върши. Тя бе станала неуверена, защото й бяха казали, че мъжете не обичат нахаканите жени; тя не можеше да направи баланса в една счетоводна книга, защото интересът към парите не беше женствен; и бе таила страхотното хлапе в себе си, защото всичко, което виждаше и четеше, й набиваше, че мъжете не се интересуват от жени, които нямат нужда от техните грижи.

След смъртта на Фил най-големият проблем на Елин — покрай жизнената необходимост да прехранва себе си и децата си — беше как да се възстанови въпреки натиска на една култура, която настояваше, че независимостта и компетентността не са за жени. Тя би свършила добра работа, дори ако само си го бе казала, макар да знаеше, че вътрешният й свят не отговаря на самоуверената външност, която бе на показ. Но сега, когато вече не бе парализирана от съмнения в себе си и от самокритичност, Елин можеше спокойно да се усмихне на своето аз. На Елин й проблесна, че най-после, на тази, предполага се, късна възраст, тя започваше да се харесва — и да приема факта, че е такава, каквато е.

Тя се харесваше твърде много, за да продължи дългата си връзка с Лу. Чувстваше, че заслужава повече: повече от частица мъжко внимание, повече от делена и крадена любов, повече от това, да е третата страна на триъгълник, която опазва брака на Лу. И знаеше, че докато Лу има власт над част от нея, тя няма да има възможност за нещо повече.

И му го каза.

— От много време знам, че един ден ще поискаш да скъсаме — каза той; очите му, които обикновено бяха изпъстрени със златисти точици, сякаш потъмняха. — Понякога си мисля, че трябваше да оставя Рийни още в самото начало. Щяхме да сме много щастливи, знаеш ли.

— Да — кимна Елин. — Знам. И ние бяхме щастливи — толкова щастливи, колкото можехме да бъдем при тези обстоятелства. Но факт е, че ти не напусна Рийни.

— Не — промълви Лу. — Не я напуснах. И с годините Рийни и аз сякаш я караме все по-добре.

— И това знам — отрони Елин със скръбна усмивка. — Но сега ти и Рийни ще трябва да я карате без мен.

— Не си огорчена. — Лу не беше изненадан.

— Не — отвърна Елин. — Не съм огорчена. Ти имаше нужда от мен — по свои причини. И аз имах нужда от теб — по свои причини. Но сега искам повече.

Лу кимна. Беше тъжен; беше сериозен; беше проникновен:

— Разбирам — почти въздъхна той и знаеше, че никога вече няма да я целуне. — Ти заслужаваш повече…

 

 

Бизнесът вървеше по-добре от всякога. Елин вече имаше трима главни готвачи на пълно работно време да се грижат за гозбите; имаше списък на повече от сто сервитьори, сервитьорки и бармани на повикване. Старата й кухня в Ню Роучел — някога истинска мечта — бе безнадеждно пренатоварена. Да я разшири ли? Или да продаде къщата, да започне от нула и да построи къща на по-централно място в Уестчестър? Или да намери кухня в Ню Йорк, за да се погрижи за нарастващата работа в Манхатън? И как ще огледа всички подробности по строежа на нова кухня сега, когато имаше да наглежда филиалите в Уестчестър и в Кънектикът, които бе закупила от Тамара?

— Чувствам се преуморена. Имам нужда от още един чифт очи и от още един чифт ръце — каза тя на Ал на мач между „Флайърс“ и „Рейнджърс“, където по цялата площадка се водеха битки.

— Ами Дани? — попита Ал, който знаеше, че Елин веднъж вече бе предлагала работа в „А ла карт“ на Бренда; той знаеше, че тя никога не прие отказа на Бренда и всъщност все още леко негодуваше по този повод.

— Дани не иска да е връзкар — каза Елин. — И освен това той боготвори Софи де Уит. Не мога да се състезавам с нея.

— Тогава наеми още един чифт очи и още един чифт ръце — предложи Ал. — Наемаш готвачи и сервитьорки. Така че наеми ръце и очи!

И по-късно, на чили и бира в „Анитас чили парлър“ — простоватата, естествена храна, която Елин бе започнала да предпочита, колкото повече професионалният й живот се съсредоточаваше в новостите за намаляването на праза и сметаната, за малиново оцетните глазури и киви сладкишчета — Ал извади от чантата си пълно копие на страниците за изкуство и свободно време на неделния „Ню Йорк Таймс“ и го подаде на Елин.

— Двайсет и четвърта страница — додаде той с усмивка, широка цял метър.

— Ал! — възкликна Елин.

На страница двайсет и четвърта върху подлистник имаше реклама за Ей Ем/Ю Ес Ей, която показваше голяма обща снимка на домакина, синоптика, филмовия критик и репортера, който отговаряше за магазините и купувачите. В горния крайчец, отделена с ограничителна линия, стоеше снимка в близък план на Елин, усмихната и доверителна, с простичко заглавие „Начало — тази седмица: Забавление с Елин“.

— Ал! Това е фантастично! Това е чудесно! О, Ал! Ще взема да те разцелувам!

— Ами защо не го направиш? — намекна той.

— Това не го броя за целувка — каза Ал, когато напуснаха „Анитас“. — Някой ден аз ще те целуна. И като го направя, ще ти пари целувката…

 

 

Джоана, свободна от срещи, гледаше „Шейсет минути“. От гледката как Морли Сейфър интервюира Дани Дърбън за успехите на „Кичън уъркс“ — фирмата за стилно кухненско обзавеждане, която току-що бе погълната от компанията, която майка му беше основала — тя направо се поболя и грабна раздела за изкуство и свободно време на „Таймс“, за да види какво още има по телевизията. И тогава зърна рекламата на Ей Ем/Ю Ес Ей, която Ал току-що бе показал на Елин.

Завистта събуди гнева на Джоана, а гневът я изведе от слепия изход, в който се блъскаше, откак Мел й бе разказал за барикадите от документи, които Макс бе издигнал около богатството си. Макс винаги бе пренебрегвал „Дейкор“, гледаше на него като на играчка, достатъчна за занимавка на Лу. Истинският бизнес, истинските пари, истинският предмет на дейност по мнението на Макс бяха недвижимите имущества и собствеността. „Дейкор“, както повтаряше Макс през цялото време, си беше точно детска работа. Милиончета в сравнение с милионищата на Макс. И без да се замисля, Джоана се бе съгласила с Макс, като гледаше снизходително на „Дейкор“ като на капка в морето.

Сега тя внезапно осъзна, че „Дейкор“, след като притежаваше половината от „А ла карт“, дето пък притежаваше цялата „Кичън уъркс“, вече не беше такава детска работа. Тя пипна телефона и набра номера на Мел Фактър.

— Мел, решението е „Дейкор“ — каза тя. — Макс притежава половината от „Дейкор“ и се обзалагам на една вечеря в „Лютес“, че Макс не си е дал труда да я скрие в някоя глуха андоранска корпорация. Провери…!

Мел провери. Джоана беше права.

 

 

Месец по-късно Елин си нае помощничка, трудолюбива млада жена с разкошно чувство за хумор, наречена Норма, която можеше да се провре през бумащината като лазер, да намери водопроводчик, когато тази порода се оказваше изчезващ вид, да стъкми тържество за най-влудяващо нерешителния клиент и да сготви каквото и да е, стига рецептата да й е пред очите.

Помощничка! Всеки път, когато Елин помислеше за това, тя трябваше кажи-речи да се ощипе, за да повярва, но Бренда й каза, че е трябвало да го направи отдавна. Да имаш помощник, си беше просто добра бизнеспрактика.

— Но не толкова хубава като да имаш бебе — каза Елин.

Бренда беше в осмия месец, а Елин нямаше търпение да стане баба.

— Нищо не е толкова хубаво като да имаш бебе!

Бренда се усмихна, щастлива с майчинското си щастие. Наум тя си казваше, че майка й е малко нещо твърде омекнала около цялото това майчинство. Колкото и да искаше бебето, това вечно милозливо гугукане не беше в нрава на Бренда.

Но когато, през последния ден на 1979 година, акушерката положи дъщеричката й в нейните ръце, Бренда бе обзета от съществуването на мъничкото момиченце: съвършените розови пръстчета на ръчичките и на крачетата, нежната уста вече извита в блажена усмивка, деликатните намеци за светлоруса косица, които покриваха крехкото й черепче.

Бренда се усмихна на неколкочасовата си дъщеря и после препълнена от емоции, избухна в сълзи на неочаквана радост. За двайсет и четири часа тя бе надмогнала оставката си в „Ол кем“.

 

 

— Тя какво? — попита Лу като направо не вярваше на това, което му бе казала Елин докато взимаха асансьора до акушеро-гинекологичното отделение в „Бостън дженерал“; Лу бе взел совалката за Бостън нея сутрин след дълъг и изключително неприятен разговор с баща си.

— Тя подаде оставка — повтори Елин. — „Ол кем“ нямат норма за отпуски по майчинство на изпълнителните си кадри — само за чиновниците. Шефът на Бренда й казал, че може да й отпусне две седмици и съответно не е бил много мил дори с това. Като знам Бренда, предполагам, му е казала какво да си ги прави неговите две седмици.

— Трудно ми е да го повярвам — каза Лу. — Със скоростта, с която Бренда напредваше, мислех, че ще свърши като президент на „Ол кем“.

— Всички го мислеха — съгласи се Елин и поспря докато Лу задържаше вратата към стаята на Бренда отворена. — Но бебетата променят начина, по който жените гледат на света.

И Бренда го потвърди:

— Сега, когато жените си извоюваха правото да се претрепват от работа, аз излизам от играта. Не искам да се претрепя. Ще си седя вкъщи с моето бебе, с Каро. Когато поотрасне, ще се върна на работа.

— Каро? — попита Елин. — На Карълайн?

Бренда кимна и подаде бебето на Елин, която пое първото си внуче в ръце. Всичко, помисли си тя, се бе наредило идеално. Тя беше щастлива, тя бе преуспяваща, тя дори може би беше на път да се влюби. Всичко се бе наредило идеално и за Бренда: тя беше щастливо омъжена след първите чепкания; имаше съвършено, красиво бебче и цяло прекрасно бъдеще пред себе си. Елин усети, че очите й се навлажняват.

Нейните сълзи на радост бяха също и сълзи на благодарност. Една едра обла сълза тупна върху нослето на Каро и се плъзна надолу по бузката й. Гъделичкането накара Каро да се усмихне в очите на Елин, докато тя я люлееше на ръце и я гледаше.

— Виж! — каза Бренда. — Тя ти се усмихва!

И сълзите на Елин се обърнаха в усмивки и в смях, в дълбоко чувство на наслада и доволство. Чувстваше, че никога не е била толкова жива, никога не бе имала повече за какво да живее.

А Лу, като гледаше щастието на Елин, се изплаши, че ще е човекът, който ще го разруши.

 

 

— Баща ми и Джоана никога не са подписвали споразумение за развод — отрони Лу докато пиеха кафе в кафенето на болницата.

— Мислех, че й е предложил много пари — каза Елин, но съзнанието й беше при Бренда и при лековерието на Бренда, че когато реши да се върне на работа, някаква служба ще я чака.

Тя се замисли за отликата между поколението на Бренда и нейното поколение. Мислеше си за това, как, когато Фил умря, тя нямаше вяра, че изобщо ще може да си намери работа, че ще може да издържа семейството си. Такива съмнения изобщо не прекосяваха съзнанието на Бренда и Елин й завиждаше за автоматичната й самоувереност, самоувереността на поколението с взривната раждаемост^[2].

— Не беше достатъчно — продължи Лу. — Джоана винаги е искала повече.

— Винаги си казвал, че е алчна — напомни Елин като не разбираше защо Лу е бил толкова път до Бостън, за да й разказва за безспирните разпри на Макс и Джоана за пари.

— Сега тя иска „Дейкор“ — изплю камъчето Лу.

За миг Елин не проумяваше.

— Тя завежда дело да получи „Дейкор“ като обезщетение за развода — изрече Лу, втренчен в кафето си, без да го пие, без да го докосва.

Тогава, изведнъж, Елин проумя:

— „Дейкор“ притежава половината от „А ла карт“ — промълви тя; шашнато изражение се появи на лицето й като че някой я бе плеснал. — Ако Джоана спечели, това означава, че ще загубя половината от това, за чието изграждане съм изхабила последните двайсет години от живота си — за себе си, за децата си. За Каро. А ти ще загубиш всичко. Всичко…

Лу не каза нищо. Просто кимна.

А Елин затули уста с длан в потресаващо неверие. Стомахът й се сви и кръвта се смъкна от лицето й.