Проспер Мериме
Коломба (9)

IX

В това време Орсо пътуваше със сестра си. Отначало бързият ход на конете им пречеше да разговарят; но когато доста стръмните склонове ги принуждаваха да карат бавно, разменяха по някоя дума за приятелите, с които току-що се бяха разделили. Коломба говореше с възторг за красотата на мис Невил, за русата й коса, за милото й държане. После питаше дали полковникът е бил толкова богат, колкото изглежда, и дали госпожица Лидия е единствената му дъщеря.

— Трябва да е добра партия — каза тя. — Баща й май че много ви обича.

И понеже Орсо не отговори, продължи:

— Едно време нашият род е бил богат, а и сега е един от най-уважаваните на острова. Всички „синьори“^[1] имат смесена кръв. Благородници са останали само в родовете на капоралите. И знаете ли, Орсо, че вие сте потомък на първите капорал и на острова? Знаете ли, че нашите деди в началото са живели отвъд планините^[2] и че гражданските войни са ни принудили да се преселим отсам? Орсо, на ваше място нямаше да се колебая, щях да поискам мис Невил от баща й… (Орсо сви рамене.) Със зестрата й щях да откупя горите на Фалсета и лозята под нас; щях да построя хубава къща от дялан камък и щях да надстроя един етаж на старата кула, където Самбукучо е избил толкова маври по времето на граф Ариго бел Мисере^[3].

— Коломба, ти си луда — отвърна Орсо и пришпори коня.

— Вие сте мъж, Орс’ Антон’, и навярно знаете по-добре от една жена какво трябва да правите. Но се чудя какво може да възрази този англичанин против нашето сродяване. В Англия има ли капорали?…

След като извървяха доста дълъг път, разговаряйки така, братът и сестрата пристигнаха в едно малко село, недалеч от Боконяно, където спряха да вечерят и да пренощуват у един приятел на семейството. Посрещнаха ги с онова корсиканско гостоприемство, което човек може да оцени само когато го опознае. На другия ден техният домакин, който беше сват на госпожа дела Ребиа, ги придружи на една левга от дома си.

— Виждате ли тези гори и тези маки — каза той на Орсо, когато се сбогуваха; — ако някой „направи белята“, може да живее там преспокойно десет години, без нито един стражар или стрелец да го намери. Те са свързани с гората край Видзавона; и щом човек има приятели в Боконяно или околността, нищо не му липсва. Света Богородице! Какъв калибър! С такова нещо може да се убие и по-голям дивеч от глиган.

Орсо хладно отвърна, че пушката му е английска и че е далекобойна. Разцелуваха се и всеки си тръгна по пътя.

Нашите конници вече бяха наближили Пиетранера, когато пред една теснина, през която се налагаше да минат, откриха седем-осем души, въоръжени с пушки. Едните седяха по камъните, други се бяха излегнали на тревата, а неколцина стояха прави, сякаш дебнеха. Конете ни пасяха недалеч. Коломба извади бинокъл от голяма кожена торба, каквато всеки корсиканец носи, когато е на път, и ги огледа.

— Това са нашите хора! — весело извика тя. — Пиеручо добре е изпълнил заръката.

— Какви хора? — запита Орсо.

— Наши овчари — отвърна тя. — Онази вечер пратих Пиеручо да събере свестни хора, за да ви придружат до вкъщи. Не е прилично да влезете в Пиетранера без свита. Впрочем трябва да знаете, че Баричини са способни на всичко.

— Коломба — строго каза Орсо, — няколко пъти те помолих да престанеш да ми говориш за Баричини и за необоснованите си подозрения. Аз в никакъв случай няма да изпадна в смешното положение да се върна в къщи с такава шайка безделници и съм много недоволен, че си ги събрала, без да ме предупредиш.

— Братко, вие сте забравили страната си. На мене се пада да ви пазя, когато вашата непредпазливост ви излага на опасност. Аз бях длъжна да направя това, което направих.

В този миг овчарите ги зърнаха, метнаха се на конете и в галоп се спуснаха да ги пресрещнат.

— Да живее Орс’ Антон’! — извика един як белобрад старец, загърнат, въпреки горещината, с къса наметка с качулка от корсикански шаяк, по-дебел от руното на козите му. — Същи бащичко, само че е по-висок и по-як. Каква хубава пушка! Ще има да се говори за тая пушка, Орс’ Антон’!

— Да живее Орс’ Антон’! — повториха в хор всички овчари. — Сигурни бяхме, че най-сетне ще се върне!

— Ах, Орс’ Антон’ — каза един висок момък с лице като от изпечена глина, — колко щеше да се зарадва баща ви, ако беше тука да ви посрещне! Милият човек, сега щяхте да го видите, ако ме беше послушал, ако ме беше оставил да видя сметката на Джудиче… Добрият човек! Не ще да ме послуша; сега зная, че съм бил прав.

— Нищо! — продължи старецът. — Джудиче нищо не губи, дето чака.

— Да живее Орс’ Антон’!

И дванадесетина пушечни изстрела придружиха това приветствие.

Много сърдит, Орсо стоя известно време сред групата конници, които говореха едновременно и се блъскаха, за да се здрависат с него, без да може да ги накара да го изслушат. Най-сетне, свъсен като пред ротата си, когато мъмреше войниците и им определяше толкова и толкова дни карцер, каза:

— Приятели, благодаря ви за обичта, която ми засвидетелствувате, за обичта, която храните към баща ми; но не приемам, не желая никой да ми дава съвети. Аз знам какво трябва да правя.

— Прав е! Прав е! — развикаха се овчарите. — Знаете, че можете да разчитате на нас.

— Да, разчитам: но сега нямам нужда от никого и никаква опасност не заплашва моя дом. Веднага кръгом и да си вървите при козите. Знам пътя за Пиетранера и нямам нужда от водачи.

— От нищо не се бойте, Орс’ Антон’ — каза старецът. — Днес „те“ няма да посмеят да се покажат. Мишката се прибира в дупката си, когато котаракът се върне.

— Ти си котарак, старче белобради! — отвърна Орсо. — Как се казваш?

— Какво, не ме ли познавате. Орс’ Антон’, мене, дето толкова често съм ви карал на онова мое хапливо муле? Не познахте ли Поло Грифо? Както ме гледате, смел съм и телом и духом съм с рода дела Ребиа. Една дума кажете и когато вашата дълга пушка проговори, тоя мускет, дето е стар като господаря си, няма да мълчи. Разчитайте на него, Орс’ Антон’.

— Добре, добре, но дявол да го вземе, сега си вървете и ни оставете да си продължим пътя!

Най-после овчарите потеглиха в галоп съм селото; но спираха на всяка височина по пътя, сякаш за да огледат дали някой не дебне от засада, после продължаваха да яздят, но доста близо до Орсо и сестра му, та да могат при нужда да им се притекат на помощ. А старият Поло Грифо говореше на другарите си:

— Разбирам го! Разбирам го! Не разправя каквото намисли, а го прави. Истински бащичко. Добре, кажи, че нямаш зъб на никого, че си дал обет на света Нега^[4]! Браво! Аз и една смокиня не залагам за живота на кмета. До един месец кожата му и за тулум няма да става.

Така, предшествуван от групата разузнавачи, потомъкът на рода дела Ребиа влезе в селото и стигна до стария замък на своите деди, капоралите. Дълго лишени от водач, ребианистите масово се бяха стекли да го посрещнат, а жителите на селото, които спазваха неутралитет, бяха наизлезли до един пред вратите си, за да го видят, когато минава. Баричинистите си стояха в къщи и поглеждаха през цепките на капаците.

Пиетранера е застроено много неравномерно, като всички корсикански села, и за да види човек истинска улица, трябва да отиде в Карджезе, построено от господин дьо Марбьоф. Пръснатите наслуки и безредно къщи заемат едно малко плато или по-скоро едно стъпаловидно възвишение в планината. Приблизително в средата на селището се извисява зелен дъб, а край него е голямото гранитно корито за водопой, в което по дървен улей тече вода от един извор наблизо. Този обществено полезен паметник е бил построен с общи средства от родовете дела Ребиа и Баричини; но човек много би се измамил, ако види в него указание за някогашен сговор между тях. Напротив, той е дело на тяхната вражда. На времето полковник Ребиа пратил на общинския съвет в селото една малка сума като помощ за строежа на чешма и адвокатът Беричини веднага побързал да направи подобно дарение. На тази именно надпревара по щедрост Пиетранера дължи водата си. Около зеления дъб и чешмата има празно място, наричано „площада“, където хората се събират надвечер след работа. Понякога играят карти, а веднъж в годината, по време на карнавала, танцуват. На двата противоположни края на площада се издигат две сгради, по-високи, отколкото широки, от гранит и шиста. Архитектурата им е еднаква, размерите — също, личи, че съперничеството между двата рода е било от край време същото и че съдбата не се е намесила, за да отсъди между тях.

Може би е уместно да обясним какво трябва да се разбира под думата „кула“. Това е четвъртита сграда, висока около четиридесет стъпки, която другаде биха нарекли просто „гълъбарник“. На осем стъпки от земята е пробита тясна врата; до нея води много стръмна стълба. Над вратата има прозорец с нещо като балкон, отдолу със сводест отвор като на крепостна стена, който позволява без риск да се пребие нахалният посетител. Между прозореца и вратата личат два грубо издялани герба. На единия някога е бил изобразен генуезки кръст, който днес е толкова изчукан, че само археолог би могъл да го различи. Другият герб е на рода, на който принадлежи кулата. Допълнете украсата с някоя и друга следа от куршуми по гербовете и рамките на прозорците, и ще можете да си представите корсикански средновековен замък. Пропуснах да кажа, че жилищните сгради са прилепени до кулата и често са свързвани с нея чрез вътрешен ход.

Кулата и къщата на рода дела Ребиа заемат северната страна на площада в Пиетранера; кулата и къщата на рода Баричини — южната страна. Между северната кула и чешмата е мястото за разходка на рода Ребиа, на противоположната страна — мястото за разходка на рода Баричини. След погребението на жената на полковника не били виждали нито един обитател на тези два дома да се вести другаде на площада, освен на страната, определена му от това своего рода негласно споразумение. За да не заобикаля, Орсо понечи да мине пред къщата на кмета, но сестра му го спря и го замоли да поеме по една уличка, която щеше да ги отведе у дома им, без да пресичат площада.

— Защо да си правим този труд? — каза Орсо. — Нима площадът не е на всички? — И пришпори коня си.

— Храбрец! — тихичко каза Коломба. — Татко, той ще отмъсти за тебе!

Като стигна на площада, Коломба застана между къщата на Баричини и брат си и непрекъснато наблюдаваше прозорците на врага. Забеляза, че отскоро са барикадирани, като са оставени „аркери“. Аркери се наричат процепи, тесни като бойници, оставени между дебелите греди, с каквито се запушват долни части на прозорец. Когато се опасяват от нападение, корсиканците се барикадират по този начин, така че под прикритието на гредите да стрелят по нападателите.

— Подлеци! — каза Коломба. — Вижте, братко, вече са започнали да се пазят: барикадират се! Но все някой ден ще трябва да излязат!

Присъствието на Орсо на южния край на площада произведе голяма сензация в Пиетранера и бе счетено като доказателство за смелост, граничеща с дързост. За неутралните жители, които надвечер се събраха около зеления дъб, това даде повод за безкрайни разговори.

— Добре, че синовете на Баричини още не са се върнали — казваха някои, — защото те не са търпеливи като бащата и може би нямаше да оставят врага си да мине по тяхното място, без да го накарат да заплати за това предизвикателство.

— Помни ми думата, съседе — добави един старец, който беше пророкът на селото, — днес гледах лицето за Коломба: намислила е нещо. На барут ми мирише. Скоро-скоро в Пиетранера ще има прясно месо без пари.