Проспер Мериме
Коломба (6)

VI

За да се съобразя с предписанието на Хораций, аз от самото начало се впуснах „in medias res“^[1]. Сега ще използвам времето, когато всички спят — и красивата Коломба, и полковникът, и дъщеря му, — за да осведомя читателя си за някои особености, които трябва да му бъдат известни, ако желае да разбере по-основно тази истинска история. Той вече знае, че полковник дела Ребиа, бащата на Орсо, е бил убит; в Корсика обаче хората не са убивани, както във Франция, от първия избягал каторжник, който не намира по-добър начин да открадне сребърните им прибори: тук човек бива убит от враговете си; но понякога е доста трудно да се открие причината, поради която има врагове. Много родове се ненавиждат по стар навик и преданието за първопричината на тази омраза се е загубило напълно.

Родът, към който принадлежеше полковник дела Ребиа, мразеше много други родове, но особено семейство Баричини; някои разправяха, че през XVI век един дела Ребиа прелъстил една Баричини, след което бил промушен с кама от роднина на опозорената девица. Други обаче разказват историята съвсем различно — че една девойка от рода дела Ребиа била прелъстена, а един Баричини — промушен. Така или иначе, за да си послужа с общоприетия израз, между двете семейства е била пролята кръв. Все пак, противно на обичая, това убийство не породило други убийства, понеже членовете на рода дела Ребиа и на рода Баричини били еднакво преследвани от генуезкото правителство и синовете им се изселвали, така че в продължение на доста поколения двата рода били лишени от енергичните си представители. В края на миналия век един дела Ребиа, офицер на служба в Неапол, в някакъв игрален дом се скарал с военни, които, между другите хули, го нарекли корсикански козар; той извадил сабята си, но както бил сам срещу трима, нямало леко да му се размине, ако някакъв непознат, който играел в същото заведение, не се провикнал: „И аз съм корсиканец!“ и не се намесил в негова защита. Непознатият бил от рода Баричини и впрочем не познавал сънародника си. Двамата се разбрали, разменили много учтиви думи и клетви за вечно приятелство; защото на континента корсиканците лесно се сприятеляват. Тъкмо обратното е на острова, което става ясно и от следното обстоятелство: дела Ребиа и Баричини били близки приятели, докато се намирали в Италия; но като се завърнали в Корсика, се виждали съвсем рядко, макар че и двамата живеели в същото село, а като умрели, хората разправяли, че не си говорели поне от пет-шест години. Синовете им живеели също така „според етикета“, както се казва, на острова. Единият, Гилфучо, бащата на Орсо, бил военен; другият, Джудиче Баричини — адвокат. След като и двамата станали глава на семействата си и били разделени от професиите си, почти нямали случай да се виждат или да научават новини един за друг.

Все пак един ден, към 1809 г., Джудиче прочел в някакъв вестник в Бастия, че капитан Гилфучо е награден, и казал пред свидетел, че не е изненадан, тъй като генерал Х. покровителствува рода дела Ребиа. Тези думи били донесени на Гилфучо във Виена и той казал на един сънародник, че като се завърне в Корсика, ще завари Джудиче много богат, защото вадел повече пари от загубените, отколкото от спечелените си дела. Не се разбрало дали с това искал да каже, че адвокатът предава интересите на клиентите си, или просто бил изразил една банална истина, че едно лошо дело принася повече полза на адвокатите, отколкото едно справедливо дело. Така или иначе, Баричини научил за тази подигравка и не я забравил. През 1812 г. поискал да бъде назначен за кмет на селото си и имал всички основания да се надява, че ще стане кмет, когато същият генерал Х. писал на префекта, за да му препоръча някакъв роднина на жената на Гилфучо. Префектът побързал да се съобрази с желанието на генерала и Баричини решил, че дължи провалянето си на интригите на Гилфучо. След падането на императора през 1814 г. протежето на генерала бил разобличен като бонапартист и сменен с Баричини, който на свой ред бил махнат през „стоте дни“^[2]. Но след бурята отново му върнали много тържествено печата на кметството и гражданските регистри.

От този момент неговата звезда станала по-ярка от когато и да било. Полковник дела Ребиа бил пратен в запаса и се прибрал в Пиетранера, където бил подложен на подмолна война и непрекъснати заяждания: ту трябвало да отговаря за щети, нанесени от коня му в земите на господин кмета, ту последният под предлог, че ще се поправя подът на черквата, пращал да извадят една счупена плоча с герба на рода дела Ребиа от гроба на някой член на същия род. Ако кози изядели младите насаждения, на полковника, собствениците на животните намирали защита от кмета; едно след друго бакалинът, който държал пощата в Пиетранера, и пъдарят, стар воин-инвалид, и двамата приближени на дела Ребиа, били лишени от длъжност и заменени с привърженици на Баричини.

Жената на полковника, преди да умре, изразила желание да бъде погребана в една горичка, където обичала да се разхожда; но кметът веднага заявил, че ще бъде погребана в общинските гробища, тъй като той нямал правото да разрешава погребване извън тях. Полковникът побеснял и заявил, че до получаване на разрешението жена му ще бъде погребана там, където е пожелала, и накарал да изкопаят гроб. От своя страна кметът поръчал да изкопаят гроб на гробищата и пратил стражари, за да приложат закона, както той се изразил. В деня на погребението двете партии се срещнали и за миг имало опасност да се завърже бой за тленните останки на госпожа дела Ребиа. Четиридесетина добре въоръжени селяни, доведени в черквата от роднините на покойната, заставили свещеника на излизане от черквата да се отправи към горичката; от друга страна, кметът заедно с двамата си сина, привържениците си и стражарите се явили, за да се противопоставят. Когато той пристигнал и наредил шествието да се върне, бил посрещнат с викове и закани; численото превъзходство било на страната на противниците му, а те изглеждали решени на всичко. Като го видели, няколко души заредили пушките си; казват дори, че един овчар се прицелил в него, но полковникът вдигнал дулото на пушката и казал: „Никой да не стреля без мое нареждане!“ Кметът „по природа се страхувал от удари“, като Панюрж^[3], и за да избегне сражението, се оттеглил със свитата си; тогава траурното шествие тръгнало, избирайки най-дългия път, така че да мине пред кметството. Някакъв глупак, който се бил присъединил към опечалените, извикал: „Да живее императорът!“ Два-три гласа му отвърнали и ребианистите, разпалвайки се все повече и повече, предложили да убият един вол на кмета, който случайно им преграждал пътя. За щастие полковникът осуетил това насилие.

Естествено бил написан протокол и кметът пратил доклад до префекта, като с най-възвишен стил описвал как божествените и човешки закони били потъпкани, как неговият кметски авторитет и авторитетът на свещеника били пренебрегнати и охулени, как полковник дела Ребиа възглавил едно бонапартистко съзаклятие, с цел да промени реда за унаследяването на престола и да насъсква гражданите да се въоръжават едни срещу други, все престъпления, предвидени в членовете 86 и 91 на наказателния кодекс.

Пресилеността на тази жалба увредила на въздействието й. Полковникът писал на префекта и на кралския прокурор: един от роднините на жена му бил близък с един от депутатите на острова, а друг бил братовчед на председателя на кралския съд. Благодарение на тези протекции съзаклятието се стопило, госпожа дела Ребиа си останала в горичката и само глупакът бил осъден на петнадесет дена затвор.

Недоволен от резултата на тази история, адвокатът Баричини насочил стрелбата си към друга цел. Изровил някакъв стар документ, въз основа на който се заел да оспори на полковника правото на собственост върху един поток, който движел воденица. Започнало нескончаемо дело. След една година съдът се готвел да издаде присъда и по всичко личало, че тя ще бъде в полза на полковника, но междувременно Баричини предал на кралския прокурор писмо, подписано от един известен разбойник на име Агостини, който го заплашвал него, кмета, с пожар и смърт, ако не се откаже от иска си. Известно е, че в Корсика закрилата на разбойниците е много търсена и че за да услужат на приятели, те често се намесват в частни кавги. Кметът тъкмо щял да извлече полза от това писмо, когато една нова случка усложнила работата. Разбойникът Агостини писал на кралския прокурор, за да се оплаче, че почеркът му е подправен и върху характера му са хвърлени съмнения, понеже е представен като човек, който търгува с влиянието си. „Ако намеря фалшификатора — завършвал той писмото, — ще го накажа за поука.“

Станало ясно, че Агостини не бил писал заплашителното писмо до кмета; хората на дела Ребиа обвинили хората на Баричини и обратно. Двете страни започнали да си отправят закани и правосъдието не знаело къде да търси виновниците.

Точно тогава полковник Гилфучо бил убит. Ето фактите, установени от съда: на 2 август 18… вече се мръквало, когато жената Мадалена Пиетри, която носела хляб в Пиетранера, чула два изстрела един след друг, идващи, както й се сторило, от един дълбок път, който водел за селото, на около сто и петдесет стъпки от мястото, където тя се намирала. Почти веднага след това видяла някакъв човек, който бягал наведен по една пътека сред лозята и се отправял към селото. Този човек за миг се спрял и се обърнал, но поради разстоянието жената Пиетри не могла да различи лицето му и впрочем той имал в устата си лозов лист, който покривал почти цялото му лице. Човекът направил с ръка знак на някакъв свой другар, когото жената не видяла, после се загубил из лозята.

Жената Пиетри оставила товара си, тичешком изкачила пътеката и намерила полковник дела Ребиа, облян в кръв, пронизан от два куршума, но все още дишащ. До него имало пълна и заредена пушка, сякаш се бил приготвил да се отбранява от човек, който го нападал отпред в мига, когато друг го прострелял изотзад. Той хъркал и се борел със смъртта, но не могъл да каже нито дума, нещо, което лекарите обяснявали с естеството на раните му, понеже куршумите били пронизали дробовете. Кръвта го задушавала; течала бавно, като червена пяна. Напразно жената Пиетри го привдигнала и му задала няколко въпроса. Виждала, че той иска да каже нищо, но не можел да произнесе нищо разбрано. Забелязвайки, че той се опитва да пъхне ръка в джоба си, тя побързала да извади оттам малък портфейл, който отворила и му подала. Раненият извадил молив от портфейла и се опитал да напише нещо. Всъщност свидетелката го видяла как с мъка надраскал няколко букви, но понеже не знаела да чете, не могла да разбере смисъла им. Изтощен от усилието, полковникът сложил портфейла в юмрука на жената Пиетри и го стиснал със сила, гледайки свидетелката странно, сякаш искал да й каже, според собствените й думи: „Важно е. Това е името на моя убиец!“

Когато жената Пиетри се изкачвала към селото, срещнала господин кмета Баричини със сина си Винчентело. Вече било почти тъмно. Тя разказала каквото била видяла. Кметът взел портфейла и изтичал до кметството да си опаше шарфа и да повика секретаря си и жандармерията. Като останала сама с младия Винчентело, Мадалена Пиетри му предложила да отиде да помогне на полковника в случай, че е още жив; но Винчентело отговорил, че ако се доближи до човек, който е заклет враг на рода им, положително ще го обвинят, че го е убил. След малко кметът пристигнал, намерил полковника мъртъв, наредил да отнесат трупа и изготвил протокол.

Въпреки естественото си смущение от станалото господин Баричини побързал да запечата портфейла на полковника и да направи всички разследвания, които били във възможностите му. Но не било направено никакво съществено разкритие.

Когато съдията-следовател пристигнал, отворил портфейла и върху една страница, изцапана с кръв, видели няколко букви, очертани с отпаднала ръка, но все пак доста ясно: Агост… И следователят решил, че без съмнение полковникът е искал да посочи като свой убиец Агостини. Но призована от съдията, Коломба дела Ребиа пожелала да прегледа портфейла. След като дълго го прелиствала, тя посочила с ръка кмета и извикала: „Ето убиеца!“ Тогава с изненадващи за скръбта й точност и яснота разказала, че баща й получил преди няколко дена писмо от сина си, изгорил го, но записал с молив в бележника си адреса на Орсо, който неотдавна си бил сменил гарнизона. Този адрес обаче вече не се намирал в бележника и Коломба заключавала, че кметът е откъснал листа, на който е бил написан и на който баща й сигурно е надраскал името на убиеца; и все според думите на Коломба кметът го бил заменил с името Агостино. Съдията наистина видял, че един лист липсва от бележника, в който било написано името; но той скоро забелязал, че листа липсват и в другите бележници на портфейла, а някои свидетели заявили, че полковникът имал навика да къса листа от бележника си, за да си пали пурата; така че било напълно вероятно по невнимание да е изгорил преписания адрес. Освен това се установило, че кметът, след като получил портфейла от жената Пиетри, не е могъл да прочете написаното поради тъмнината; доказано било, че нито за миг не се е спирал, преди да влезе в кметството, че жандармерийският бригадир го е придружил и го е видял да пали лампата, да слага портфейла в плик и да го запечатва пред очите му.

След като бригадирът завършил показанията си, Коломба, просто не на себе си, се хвърлила на колене пред него и го помолила, в името на всичко най-свято за него, да каже дали нито за миг не е оставял кмета сам. След известно колебание, видимо развълнуван от възбудата на девойката, бригадирът признал, че отишъл в една съседна стая да донесе голям лист хартия, но че не се е бавил и минута, че през цялото време, докато търсел пипнешком лист в някакво чекмедже, кметът разговарял с него и че когато се върнал, окървавеният портфейл бил на същото място на масата, върху която кметът го бил хвърлил на влизане.

Господин Баричини дал показанията си с най-голямо спокойствие. Казал, че извинява гнева на госпожица дела Ребиа и е съгласен да се оправдае. Доказал, че цялата надвечер бил в селото, че синът му Винчентело бил с него пред кметството по време на престъплението и че най-сетне синът му Орландучо, който същия ден имал треска, не бил мръднал от леглото. Донесъл всички пушки от къщи, с никоя, от които не било стреляно наскоро. Добавил, че що се отнася до портфейла, той веднага разбрал голямото му значение, че го запечатал и го предал на помощника си, понеже предвиждал, че поради враждата си с полковника можело да го обвинят. Най-сетне казал, че Агостино е заплашил със смърт оногова, който е написал писмо от негово име, и намекнал, че този негодник вероятно е заподозрял полковника и го е убил. Не липсвали примери разбойници така да си отмъщават при подобен повод.

Пет дена след смъртта на полковник дела Ребиа Агостино бил издебнат от стрелкови отряд и убит, след отчаяна съпротива. У него намерили писмо от Коломба, която го заклевала да признае, ако е виновен за убийството на полковника, което му приписват. Тъй като разбойникът не бил отговорил, повечето хора заключили, че не е имал доблестта да каже на една девойка, че е убил баща й. Все пак някои, които твърдели, че добре познават нрава на Агостино, шушукали, че ако е убил полковника, той щял да се похвали. Друг разбойник, известен под името Брандолачо, предал на Коломба декларация, с която свидетелствувал в името на „честта си“, че другарят му е невинен; но единственото доказателство, което давал, било, че Агостино не му е споменавал, че подозира полковника.

Вследствие на всичко това родът Баричини останал необезпокоен; съдията-следовател отрупал кмета с похвали и последният увенчал доброто си поведение, като се отказал от всичките си претенции върху потока, заради който се съдел с полковник дела Ребиа.

По местен обичай Коломба импровизирала една балата пред трупа на баща си в присъствие на всичките му приятели. В тази балата тя давала израз на цялата си омраза към рода Баричини и открито ги обвинявала в убийството, като ги заплашвала с отмъщението на брат си.

Точно тази балата, която бе станала много популярна, бе изпял морякът пред мис Лидия. Когато научи за смъртта на баща си, Орсо беше в Северна Франция и веднага поиска отпуск, но не го получи. Отначало, съдейки по едно писмо на сестра си, прецени, че виновниците са Баричини, но скоро след това получи копия от всички документи на следствието и частно писмо от съдмята-следовател, което почти го убеди, че единствен виновник е разбойникът Агостино. Веднаж на трите месеца Коломба му пишеше и му повтаряше подозренията си, които наричаше доказателства. Все пак тези обвинения разпалваха корсиканската му кръв и понякога той почти споделяше предубежденията на сестра си. Въпреки това обаче, винаги когато й пишеше, повтаряше, че твърденията й са неоснователни и не заслужават доверие. Дори й запрещаваше, но все напразно, да го занимава с този въпрос. Така изминаха две години, след които бе уволнен и реши да види отново родината си не за да отмъсти на хора, които смяташе за невинни, а за да омъжи сестра си и да ликвидира дребните си имоти, ако имаха достатъчна стойност, за да може от продажбата им да живее на континента.