Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Colomba, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
Оценка
няма

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
ckitnik (2010 г.)
Допълнителна корекция
maskara (2012 г.)

Издание:

Проспер Мериме. Избрани творби

Редактор: Георги Куфов

Художник: Иван Кьосев

Художник-редактор: Ясен Васев

Технически редактор: Александър Димитров

Коректор: Евгения Кръстанова

ДИ „Народна култура“, 1979 г.

История

  1. — Добавяне

XX

Няколко месеца след двойния изстрел, който хвърли общината Пиетранера в изумление, както писаха вестниците, един млад мъж с крепена на превръзка ръка и излезе следобед на кон от Бастия и се отправи към село Каодо, прочуто с чешмата си, която през лятото доставя на деликатните граждани чудесна вода. Една млада жена с висок ръст и забележителна красота го придружаваше, яхнала дребен черен кон, чиято сила и изящество биха поразили всеки познавач, макар че за жалост едното му ухо бе разцепено при странна злополука. След като стигнаха в селото, младата жена пъргаво скочи от коня, помогна на спътника си да слезе и развърза доста тежките торби, окачени на седлото. Конете бяха поверени на един селянин, а жената, натоварена с торбите, които бе покрила с медзарото си, и момъкът с двуцевка през рамо, потеглиха към планината по много стръмна пътека, която очевидно не водеше за никакво селище. Като стигнаха до едно от горните стъпала по склона към върха Куерчо, двамата спряха и седнаха на тревата. Навярно чакаха някого, защото непрекъснато обръщаха очи към планината, а младата жена често поглеждаше един хубав златен часовник, може би колкото за да се порадва на скъпоценния предмет, който, изглежда, тя притежаваше отскоро, толкова и за да види дали е дошло времето за среща. Не чакаха дълго. От гъсталака излезе едно куче и след като младата жена произнесе името Бруско, то отиде да им се погали. Малко след това се появиха двама брадати мъже с пушки под мишница, патрондаши на кръста, пистолети на хълбока. Окъсаните им дрехи, покрити с кръпки, контрастираха с блестящите оръжия от една реномирана фабрика от континента. Въпреки видимото неравенство в положението на четиримата участници в тази сцена те се поздравиха като близки, стари приятели.

— Е, Оре’ Антон’ — каза по-възрастният разбойник на младия мъж, — ето че вашата история приключи. Решение за прекратяване на делото. Поздравлявам ви. Само ме е яд, че адвокатът не е вече на острова, да го видя как ще беснее. Как е ръката?

— Казаха, че след две седмици ще мога да сваля превръзката — отговори младият мъж. — Брандо, драги, утре заминавам за Италия, та исках да се сбогувам с тебе, както и с господин теолога. Затова ви помолих да дойдете.

— Много бързате — каза Брандолачо. — Вчера ви оправдаха, утре заминавате.

— Имаме работа — весело каза младата жена. — Господа, носим ви вечеря. Хапнете си и не забравяйте моя приятел Бруско.

— Глезите го, госпожице Коломба, но Бруско е признателен. Сега ще видите. Хайде, Бруско — подвикна той, като протегна пушката си хоризонтално, — прескочи за Баричини.

Кучето не се помръдна. Ближеше си муцуната и гледаше господаря си.

— Прескочи за дела Ребиа!

И то прескочи две стъпки по-високо, отколкото бе необходимо.

— Слушайте, приятели — каза Орсо, — лош занаят сте заловили и ако не завършите кариерата си хей на оня площад[1], който се вижда оттук, най-доброто, което може да ви се случи, е да паднете в макито от куршума на някой стражар.

— Нищо — отвърна Кастрикони, — смърт като смърт, дори е по-добра, отколкото да умрете от треска, която убива човека в леглото сред повече или по-малко искрените плачове на наследниците. А ако е свикнал като нас с чистия въздух, няма по-добро нещо от това да си умре в обувките, както казват нашите селяни.

— Бих искал да ви накарам да напуснете тази страна и… да заживеете по-спокойно — продължи Орсо. — Защо например да не се установите в Сардиния, както доста ваши другари? Мога да ви помогна.

— В Сардиния ли! — извика Брандолачо. — Istos Sardos[2]! По дяволите да вървят с това тяхно наречие. Не са компания за нас.

— В Сардиния няма никакви възможности — добавя теологът. — Лично аз презирам сардинците. У тях гонят разбойниците с конна полиция; това едновременно излага страната и разбойниците им[3]. По дяволите, Сардиния! Това, което мене ме учудва, господин дела Ребиа, е, че вие, човек с вкус и култура, не възприехте нашия живот, след като го опитахте.

— Работата е там — каза Орсо, — че когато имах честта да бъда ваш сътрапезник, не бях особено в състояние да оценя прелестите на вашето положение; още ме болят ребрата, като си спомня как в една прекрасна нощ препусках, преметнат като денк на един кон без седло, каран от моя приятел Брандолачо.

— А за нищо ли го смятате удоволствието, че избягахме от преследването? Как може да не сте чувствителен към очарованието на една абсолютна свобода при хубав климат като нашия? С този символ на уважение — и той посочи пушката си — ние сме крале навсякъде, докъдето стигат куршумите му. Ние командуваме, оправяме несправедливости… Това е много морално развлечение, господине, а и много приятно. Ние не желаем да се откажем от него. Какъв по-хубав живот от живота на скитника-рицар, когато човек е по-добре въоръжен и по-разумен от дон Кихот? Ето например онзи ден научих, че оня стар скъперник, чичото на малката Лила Луиджи, не искал да й даде зестра; писах му, без да го заплашвам, не е в моите обичаи; и ето че човекът мигновено се убеди. Ожени я. Направих двама души щастливи. Вярвайте ми, господин Орсо, нищо не може да се сравни с живота на разбойника. Не знам, но ми се струва, че и вие щяхте може би да дойдете при нас, ако не беше онази англичанка, която аз само зърнах, но за която всички в Бастия говорят с възхищение.

— На бъдещата ми снаха макито не й хареса — засмя се Коломба. — Много се изплаши тогава.

— Е — каза Орсо, — щом искате да си останете туй, така да бъде. Кажете ми дали не мога да направя нещо за вас.

— Нищо — отговори Брандолачо, — само не ни забравяйте съвсем. Толкова нещо ни дадохте! Ето че сега Килина ще има зестра и за да се омъжи, няма да стане нужда моят приятел, Кюрето, да пише заплашителни писма. Знаем, че наемателят на земите ви ще ни дава хляб и барут колкото ни трябва. И така, сбогом. Надявам се, че не след дълго пак ще ви видя в Корсика.

— Има случаи, когато някоя и друга жълтица върши добра работа — каза Орсо. — Сега вече сме стари приятели и няма да откажете да приемете тази малка кесия, може да ви послужи да си доставите други пари.

— Дума да не става за пари между нас, господин поручик — каза Брандолачо решително.

— Парите правят всичко на тоя свят — додаде Кастрикони; — но в макито се цени само смелото сърце и пушка, която не пропуска целта.

— Не искам да се разделим, без да ви оставя никакъв спомен — поде Орсо. — Кажи, Брандо, какво да ти оставя?

Разбойникът се почеса по главата, погледна косо пушката на Орсо и каза:

— Ей богу, господин поручик… да смеех… ама не, вие толкова държите на нея.

— Какво искаш?

— Нищо… то не зависи само от нея… а от човека. Все се сещам за тоя дяволски двоен изстрел с една ръка… Ех, такова нещо два пъти не се случва.

— Пушката ли искаш?… Аз я донесох за тебе, но я използвай колкото се може по-рядко.

— Е, не ви обещавам, че ще си служа с нея като вас, но когато някой друг й стане стопанин, можете да бъдете сигурен, че Брандо Савели вече го няма на този свят.

— А на вас, Кастрикони, какво да ви подаря?

— Щом искате на всяка цена да ми оставите материален спомен, ще ви поискам без заобикалки да ми изпратите Хораций в най-малкия съществуващ формат. Ще ме развлича и ще ми помогне да не забравя латински. В Бастия има едно момиче, което продава пури на пристанището; дайте й го. Тя ще ми го предаде.

— Ще получите изданието на Елзевир, учени господине. Взел съм го с книгите, които искам да си отнеса. Е, приятели, трябва да се разделяме. Да си стиснем ръка. Ако някога промените мнението си за Сардиния, пишете ми. Адвокатът Н. ще ви даде моя адрес на континента.

— Господин поручик — каза Брандо, — утре, когато излизате от пристанището, погледнете към планината, към това място. Ще бъдем тук и ще ви махаме с кърпа.

След тези думи те се разделиха: Орсо и сестра му поеха към Кардо, а разбойниците — нагоре в планината.

Бележки

[1] Площада в Бастия, на който се навършват екзекуциите. — Б.а.

[2] Тия сардинци. — Б.пр.

[3] Тази критична забележка дължа на един мой приятел, бивш разбойник, който носи и цялата отговорност за нея. Той иска да каже, че разбойници, които се оставят да бъдат заловени от конници, са глупци и че за полиция, която преследва на коне разбойници, няма особена вероятност да ги срещне. — Б.а.