Проспер Мериме
Коломба (8)

VIII

Във всяко заминаване има нещо тържествено дори когато хората се разделят за кратко. Орсо трябваше да потегли със сестра си много рано сутринта и още от вечерта се сбогува с мис Лидия, защото не се надяваше, че тя ще наруши ленивите си навици заради него. Сбогуването им беше хладно и сериозно. След разговора на морския бряг мис Лидия се боеше, че може би е проявила прекалено голям интерес към Орсо, а на Орсо още му тежаха на сърцето нейните подигравки, лекомисленият й тон. За миг му се бе сторило, че долавя в държането на младата англичанка зараждащо се чувство на обич; сега, объркан от насмешките й, си казваше, че за нея той е един обикновен познат, когото скоро ще забрави. Така че много се изненада, когато на сутринта, както седеше и си пиеше кафето с полковника, видя мис Лидия да влиза, следвана от сестра му. Беше станала в пет часа, а за една англичанка и особено за мис Невил това беше толкова голямо усилие, че той не можеше да не изпита известна гордост.

— Съжалявам, че сте се обезпокоили толкова рано — каза Орсо. — Навярно сестра ми ви е събудила, въпреки че я предупредих, и сигурно ни проклинате. Може дори да ви се иска да съм вече обесен?

— Не — съвсем тихо каза мис Лидия на италиански, така че баща й да не разбере. — Но вчера вие ми се разсърдихте за невинните шеги, а не исках да ви оставя лош спомен. Какви страшни хора сте вие, корсиканците! И така, довиждане! До скоро виждане, надявам се.

И тя му подаде ръка.

В отговор Орсо можа само да въздъхне. Коломба се приближи до него, отведе го до един прозорец и като му показваше нещо, което държеше под медзарото си, известно време му говори тихо.

— Госпожице, сестра ми иска да ви направи един странен подарък — каза Орсо на мис Невил. — Но ние, корсиканците, нямаме много нещо за даване… освен обич… която времето не заличава. Сестра ми казва, че сте разглеждали с интерес този стилет. Той е семейна антика. Вероятно на времето е висял на колана на някой от онези капорали, на които дължа честта, че се запознах с вас. Коломба го смята толкова ценен, че ми поиска разрешение да ви го подари, а аз не съм сигурен дали трябва да й позволя, защото се боя, че ще ни се подиграете.

— Стилетът е прелестен — каза мис Лидия, — но е семейно оръжие; не мога да го приема.

— Това не е стилетът на баща ми — бързо възкликна Коломба. — Подарен е бил на един от дедите на майка ми от крал Теодоро^[1]. Ако госпожицата го приеме, ще ни достави голямо удоволствие.

— Ето, виждате ли, мис Лидия — каза Орсо, — не отхвърляйте стилета на един крал.

За познавача реликвите на крал Теодоро имат безкрайно по-голяма стойност от тези на най-могъщия владетел. Изкушението беше голямо и мис Лидия вече виждаше какъв ефект ще произведе това оръжие, като се постави върху някоя лакирана маса в апартамента й на Сейнт-Джеймз Плейс.

— Само че — с най-чаровната си усмивка се обърна тя към Коломба и пое стилета с колебанието на човек, който иска да приеме, — само че, скъпа госпожице Коломба… аз не мога… не смея да ви оставя да заминете така, без оръжие.

— Брат ми е с мен — гордо каза Коломба. — А ние имаме и хубавата пушка, която баща ви ни подари. Орсо, напълнихте ли я?

Мис Невил задържа стилета, а Коломба, за да отклони опасността, на която човек се излага, когато подарява режещо или пронизващо оръжие на приятели, поиска англичанката да й плати едно су.

Най-сетне трябваше да тръгнат. Орсо още веднъж стисна ръката на мис Невил, Коломба я целуна, след което поднесе розовите си устни на полковника, който остана възхитен от корсиканската учтивост. От прозореца на салона мис Лидия видя как братът и сестрата яхнаха конете. Очите на Коломба блестяха от някаква лукава радост, каквато тя дотогава не бе откривала в тях. Тази висока, едра жена, фанатично привързана към варварската си представа за чест, с гордо чело и извити в язвителна усмивка устни, която отвеждаше младия мъж, въоръжен като за зловеща експедиция, й припомни опасенията на Орсо, стори й се, сякаш злият му гений го влече към гибел. Вече възседнал коня, Орсо вдигна глава и я зърна. Било, че бе отгатнал мислите й, било, че за последен път искаше да се сбогува с нея, той взе египетския пръстен, който си бе окачил на един шнур, и го поднесе към устните си. Мис Лидия се изчерви и се дръпна от прозореца. После почти веднага пак се подяде и видя как двамата корсиканци бързо се отдалечават на препускащите си дребни кончета и се отправят към планините. След половин час полковникът й ги показа през бинокъла — бяха стигнали до отсрещния край на залива и тя видя как Орсо често-често обръща глава към града. Най-сетне той изчезна отвъд блатата, заместени днес от чудесен разсадник.

Мис Лидия се погледна в огледалото и намери, че е бледа.

— Какво ли ще си помисли за мене този младеж? — каза си тя. — И какво аз си мисля за него… и защо мисля?… Запознанство на път!… За какво ли дойдох в Корсика?… О, аз не го обичам… Не, не. Впрочем това е невъзможно… И тази Коломба… Аз да стана етърва на една вочератриче, която си носи голям стилет! — И тя откри, че държи стилета на крал Теодоро. Хвърли го на тоалетната масичка. — Коломба в Лондон, на танци в Олмакс!… Какъв лъв^[2] за показване, господи!… Но може би ще произведе сензация… Уверена съм, че ме обича… Той е като герой от роман и аз пресякох авантюристичната му кариера… Но дали наистина искаше да отмъсти за баща си по корсикански?… Беше нещо средно между Конрад^[3] и денди… А аз го направих чист денди, и то денди, който има корсикански шивач!…

Тя се хвърли на леглото и се опита да заспи, но й бе невъзможно. И аз няма да предам по-нататъшния й монолог, в който повече от сто пъти си каза, че господин дела Ребиа не е бил, не е и никога няма да й бъде никакъв.