Проспер Мериме
Коломба (10)

X

Разделен още съвсем малък от баща си, Орсо почти не бе имал време да го опознае. Бе напуснал Пиетранера на петнадесет години, за да отиде да учи в Пиза и оттам бе влязъл във военното училище, докато Гилфучо бе разнасял из Европа имперските знамена. На континента Орсо рядко го бе виждал и едва през 1815 г. бе попаднал в полка, командуван от баща му. Но полковникът, който бе непреклонен по отношение на дисциплината, се отнасяше със сина си както с всички останали млади поручици, тоест извънредно строго. За него Орсо бе запазил два вида спомени. Спомняше си как в Пиетранера баща му му подаваше сабята си, как го оставяше да му изпразва пушката, когато се връщаше от лов, или как за пръв път, още като момченце, го накара да седне на трапезата с възрастните. После си представяше как полковник дела Ребиа го пращаше под арест заради някаква дребна простъпка и винаги го наричаше поручик дела Ребиа.

— Поручик дела Ребиа, вие не сте на бойното си място, три дена арест. — Вашите стрелци са се отдалечили от резервите с пет метра повече, отколкото се полага, пет дена арест. — Вие сте със строева фуражка в дванадесет и пет минути, осем дена арест.

Само веднъж при Катр-бра му бе казал:

— Много добре, Орсо! Но по-предпазливо.

Впрочем тези последни спомени съвсем не бяха свързани с Пиетранера. При вида на познатите от детството му места, на предметите, с които си бе служила тъй нежно обичаната му майка, в душата му нахлуха сладостни и мъчителни чувства. Освен това усещаше, че му се подготвя някакво мрачно бъдеще, сестра му Коломба му вдъхваше смътна тревога, а отгоре на всичко мислеше как мис Невил ще дойде в тази негова къща, която днес му изглеждаше толкова малка, толкова бедна и толкова непригодна за момиче, свикнало на разкош, за презрението, което тя може би ще изпита — и всички тези мисли се въртяха безредно в главата му и пораждаха дълбоко униние в него.

За вечерята се настани в голямото потъмняло дъбово кресло, в което баща му седеше като глава на семейството, и се усмихна, когато видя как Коломба се поколеба, преди да седне да се храни с него. Впрочем той й бе благодарен за мълчанието на трапезата и за това, че почти веднага след вечеря го остави сам, защото се чувствуваше прекалено развълнуван, за да устои на атаките, които тя по всяка вероятност му готвеше; но Коломба го щадеше и искаше да му даде време да се опомни. Облегнал глава на ръката си, той дълго седя неподвижно: припомняше си случки от последните петнадесет дни, които бе преживял. С ужас виждаше, че всички сякаш чакат да разберат как ще се държи към рода Баричини. Вече откриваше, че за него мнението на Пиетранера започва да става мнението на света. Трябваше да отмъсти, иначе щяха да го сметнат за подлец. Но на кого да отмъсти? Не можеше да повярва, че кметът и синовете му са виновни за убийство. Те действително бяха врагове на неговия род, но само човек с най-първобитни предразсъдъци, като тези на сънародниците му, можеше да им припише убийство. От време на време поглеждаше талисмана от мис Невил и тихичко повтаряше девиза му: „Животът е борба!“ Най-сетне каза твърдо: „Ще победя!“ И след тази добра мисъл стана и взе лампата, за да се качи в стаята си, но на пътната врата се похлопа. Не беше подходящ час за посещения. Коломба се появи веднага, следвана от жената, която им прислужваше.

— Няма нищо — каза тя и изтича към вратата.

Но преди да отвори, все пак попита кой е. Тъничък глас отвърна „Аз съм.“ Коломба веднага дръпна дъската, с която вратата бе залостена, и пристигна в трапезарията, следвана от едно момиченце на десетина години, босо, в дрипи и с жалка забрадчица, изпод която се подаваха дълги кичури черни като гарваново крило коси. Момиченцето беше слабо, бледо, загоряло от слънцето; но в очите му блестяха умни светлинни. Като видя Орсо, то смутено се спря и му се поклони по селски, после заговори тихо на Коломба и пъхна в ръцете й един току-що убит фазан.

— Благодаря, Кили — каза Коломба. — Ще благодариш на чичо си. Той добре ли е?

— Много добре, госпожице, на вашите услуги е. Не можах да дойда по-рано, защото много закъсня. Три часа го чаках в гората.

— И не си вечеряла?

— Е, не, госпожице, нямах време.

— Ще ти дадем да вечеряш. Чичо ти има ли още хляб?

— Има още малко, госпожице, само че на него повече му трябва барут. Кестените станаха и сега вече му трябва само барут.

— Ще ти дам да му занесеш един хляб и барут. Кажи му да го пести, че е скъп.

— Коломба — каза Орсо на френски, — на кого правиш такава милостиня?

— На един беден разбойник от селото — отговори Коломба на същия език. — Момичето му е племенница.

— Струва ми се, че би могла по-добре да подбираш хората, на които помагаш. Защо ще пращаш барут на един нехранимайко, който ще го използува за престъпления? Ако не беше тази слабост, която за съжаление, изглежда, всички проявявате, корсиканските разбойници отдавна да са изчезнали.

— У нас най-лошите не са онези, които са в полето^[1]!

— Разбирам да им давате хляб, хляб никому не се отказва; но не съм съгласен, дето им доставяте муниции.

— Братко — сериозно каза Коломба, — тук вие сте господар и всичко в тази къща е ваше, само че ви предупреждавам: ще дам медзарото си на момичето да го продаде, но няма да откажа барут на един разбойник. Да го оставя без барут! Ами че по-добре да го предам на стражарите. Каква защита има той против тях, освен куршума?

В това време момиченцето лакомо поглъщаше една филия хляб и внимателно поглеждаше ту Коломба, ту брат й, мъчейки се да разбере по очите им смисъла на онова, което говореха.

— И какво всъщност е направил тоя твой разбойник, за какво престъпление е забягнал в гората?

— Врандолачо не е извършил никакво престъпление — извика Коломба. — Той уби Джован’ Опицо, който уби баща му, докато Брандолачо беше войник.

Орсо извърна глава, взе лампата и се качи в стаята си. Тогава Коломба даде барут и провизии на детето и го изпроводи до вратата, като му повтори няколко пъти:

— И главното — чичо ти да пази Орсо.