Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Colomba, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
Оценка
няма

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
ckitnik (2010 г.)
Допълнителна корекция
maskara (2012 г.)

Издание:

Проспер Мериме. Избрани творби

Редактор: Георги Куфов

Художник: Иван Кьосев

Художник-редактор: Ясен Васев

Технически редактор: Александър Димитров

Коректор: Евгения Кръстанова

ДИ „Народна култура“, 1979 г.

История

  1. — Добавяне

XII

Орсо завари Коломба поизплашена от дългото му отсъствие; но като го видя, тя си възвърна израза на тиха печал, който й беше обичаен. По време на вечерята говореха само за незначителни неща и насърчен от спокойствието на сестра си, Орсо й разказа за срещата с разбойниците и дори се осмели да се пошегува с нравственото и религиозно възпитание, което получаваше малката Килина благодарение на грижите на чичо си и на неговия почтен колега, господин Кастрикони.

— Брандолачо е честен човек — каза Коломба; — а за Кастрикони съм чувала, че бил безпринципен.

— Според мен и той струва колкото Брандолачо и Брандолачо колкото него — каза Орсо. — И единият, и другият са в открита война с обществото. Първото им престъпление всеки ден води към нови престъпления; и все пак те може би не са толкова виновни, колкото мнозина, които не живеят из горите.

Искра на радост освети челото на сестра му.

— Да — продължи Орсо, — тези негодници посвоему имат чувство за чест. Някакъв жесток предразсъдък, а не низка алчност, ги е тласнал към живота, който водят.

Настъпи кратко мълчание.

— Братко — каза Коломба, докато му наливаше кафе, — може би сте узнали, че миналата нощ е умрял Карло-Батиста Пиетри? Да, умрял е от блатна треска.

— Кой е този Пиетри?

— Един човек от нашата община, мъж на Мадалена, на която баща ни е дал портфейла си, преди да умре. Вдовицата идва да ме кани да отида на бдението и да изпея нещо. Редно е и вие да дойдете. Те са ни съседи и в малко селище като нашето човек няма право да пренебрегва такова внимание.

— По дяволите това твое бдение, Коломба! Никак не ми е приятно сестра ми така да се излага на показ.

— Орсо — отговори Коломба, — всеки отдава почит на своите мъртъвци по свой начин. Балатата сме наследили от нашите деди и сме длъжни да я зачитаме като древен обичай. Мадалена няма дарба, а старата Фиордиспина, която е най-добрата вочератриче в нашето село, е болна. Някой трябва да отиде за балатата.

— Мислиш ли, че Карло-Батиста няма да си намери пътя за другия свят, ако над носилката му не пеят лоши стихове? Върви на бдението, ако искаш, Коломба; и аз ще дойда с тебе, щом смяташ, че съм задължен, но недей да импровизираш, неприлично е на твоята възраст и… моля ти се, сестро.

— Братко, аз обещах. Такъв е обичаят, нали знаете, и пак ви казвам, че няма кой да импровизира, освен мене.

— Глупав обичай!

— Много страдам, като пея така. Припомням си всички наши нещастия. Утре ще бъда болна; но трябва. Разрешете ми, братко. Спомнете си, че в Аячо вие ме накарахте да импровизирам, за да забавлявам английската госпожица, която се подиграва с нашите старинни обичаи. Защо да не мога да импровизирам днес за бедняци, които ще ми бъдат благодарни и на които ще помогна по-леко да понесат скръбта си?

— Добре, както искаш. Обзалагам се, че вече си съчинила балатата и не ти се ще трудът ти да отиде напразно.

— Не, не мога да съчинявам предварително, братко. Аз гледам мъртвеца и мисля за онези, които остават. Очите ми се напълват със сълзи и тогава започвам да пея, каквото ми дойде на ума.

Всичко това бе казано толкова непресторено, че синьора Коломба не можеше да бъде ни най-малко заподозряна в самолюбие. Орсо отстъпи и отиде заедно със сестра си у Пиетри. Мъртвецът бе положен с открито лице на една маса в най-голямата стая на къщата. Вратите и прозорците бяха отворени и около масата горяха много свещи. При главата на покойника стоеше вдовицата, а зад нея много жени изпълваха половината стая; от другата страна бяха наредени мъжете — прави, гологлави, вперили поглед в трупа, потънали в дълбоко мълчание. Всеки новодошъл се приближаваше до масата, целуваше мъртвеца[1], кимваше към вдовицата и сина й, после безмълвно заемаше място в кръга. Все пак от време на време някой от присъствуващите нарушаваше тържествената тишина, за да отправи няколко думи към мъртвия.

— Защо напусна добрата си жена? — каза една сватя. — Не те ли гледаше добре? Какво ти не достигаше? Защо не дочака още месец? Снаха ти щеше да ти дари внук.

Един висок младеж, син на Пиетри, стисна студената ръка на баща си и извика:

— Ох, защо не умря от mala morte[2]? Щяхме поне да отмъстим за тебе!

Това бяха първите думи, които Орсо чу, като влезе. При неговото появяване кръгът се разтвори и тих шепот на любопитство издаде очакването на насъбраните, възбудено от пристигането на оплаквачката. Коломба целуна вдовицата, улови едната й ръка и няколко минути стоя съсредоточено, с наведени очи. После отметна медзарото си, впери поглед в покойника и наведена над трупа, бледа почти колкото него, занарежда:

— Карло-Батиста! Христос да приеме душата ти! Животът е страдание. Ти отиваш там — където няма нито слънце, нито студ. Сърп няма да ти трябва вече, нито тежка мотика. За тебе вече няма труд. Всичките ти дни ще бъдат недели. Карло-Батиста! Христос да приеме душата ти! Синът ти ще възглави твоя дом. Видях как падна дъб, изсушен от „либечо“[3]. Помислих, че е мъртъв. Отново минах — и коренът бе пуснал една фиданка. Фиданката стана дъб — с широка сянка. Под неговите клони, Мадле, си почини — и си мисли за дъба, който изчезна.

На това място Мадалена се разрида високо и двама-трима мъже, които при случай бяха готови хладнокръвно да застрелят християнин като яребица, започнаха да бършат едри сълзи по загорелите си лица.

Коломба продължи да нарежда така още доста време: ту се обръщаше към покойния, ту към семейството му; понякога използваше една често срещана в балатите прозопопея[4] и говореше от името на самия мъртвец, за да успокои близките и да им даде съвет. Колкото повече импровизираше, толкова по-вдъхновено ставаше лицето й, по него избиваше прозрачна розовина, която подчертаваше белотата на зъбите й, пламъка в разширените й зеници. Беше като пития върху триножника. Освен някои въздишки и приглушени хлипания сред тълпата, която се притискаше около нея, не се чуваше и най-лекият шепот. Макар и по-неподатлив от другите на тази дива поезия, Орсо скоро почувствува, че го обзема общото вълнение. Отдръпна се в един тъмен ъгъл на стаята и зарида така, както ридаеше синът на Пиетри.

Изведнъж сред насъбраните се долови раздвижване: кръгът се разстъпи, влязоха няколко души. По почитта, която им се засвидетелствуваше, по усърдието, с което им се направи място, стана очевидно, че са важни лица, чието посещение е особена чест за дома. Все пак от уважение към балатата никой не им заговори. Човекът, който бе влязъл пръв, изглеждаше на около четиридесет години. Черният му фрак, червената лентичка с розетка, авторитетното и самоуверено изражение, което се четеше по лицето му, веднага издаваха префекта. Зад него вървеше прегърбен старец с мътен цвят на лицето, който зле прикриваше зад зелени очила плах, тревожен поглед. Носеше много широк черен фрак, който, макар и още съвсем нов, очевидно бе шит преди доста години. Стоеше все до префекта, сякаш искаше да се скрие в сянката му. Най-сетне влязоха двама високи младежи със загорели лица, с покрити с гъсти бакенбарди страни, с високомерен и дързък поглед, изразяващ нахално любопитство. Орсо бе имал време да забрави лицата на хората от родното си село; но при вида на стареца със зелените очила в съзнанието му веднага се разбудиха стари спомени. Присъствието му до префекта бе достатъчно, за да го познае. Беше адвокатът Баричини, кмет на Пиетранера, който идваше с двамата си сина, за да покаже на префекта какво е балата. Трудно бе да се определи какво точно стана в този миг в душата на Орсо; но присъствието на бащиния му враг предизвика у него някакъв ужас и повече от когато и да било той се почувствува достъпен за подозренията, против които дълго се беше борил.

А щом Коломба видя човека, към когото изпитваше смъртна ненавист, подвижното й лице веднага придоби мрачно изражение. Тя пребледня; гласът й стана дрезгав, започнатият стих затихна на устните й… Но скоро, подемайки отново балатата, тя продължи с нова сила:

— Когато ястребът жалее — пред празното си гнездо, — скорците пърхат около него — и обиждат мъката му.

Тук се чу приглушен смях; двамата новодошли младежи навярно бяха намерили метафората прекалено смела.

— Ястребът ще се пробуди, ще разпери крила — ще измие човката си в кръв. А на теб, Карло-Батиста, приятелите казват последно сбогом. Те вече доста сълзи ляха. Само клетата сирота няма да те оплаква. Защо да те оплаква? — Ти заспа последния си сън, пълен с дни, сред семейството си — готов да се явиш пред всевишния. Сиротата оплаква баща си — издебнат от подли убийци, ударен в гръб; баща си, чиято кръв е червена — под купчината зелени листа. Но тя събра кръвта му — благородната му невинна кръв — и я изля над Пиетранера, за да се превърне в смъртна отрова. И Пиетранера ще остане белязана — докато кръвта на виновните не измие следата от невинната кръв.

Като свърши тези думи, Коломба се строполи на един стол, спусна медзарото над лицето си и се разхлипа. Потъналите в сълзи жени се сбраха около оплаквачката; мнозина от мъжете хвърляха гневни погледи към кмета и синовете му; неколцина старци зашепнаха против скандала, който онези бяха предизвикали с присъствието си. Синът на покойника прекоси тълпата, за да помоли кмета веднага да си отиде; но Баричини не дочака да го подканят. Тръгна към вратата и синовете му незабавно изскочиха навън. Префектът каза няколко съболезнователни думи на младия Пиетри и почти веднага последва другите. В това време Орсо се приближи до сестра си, улови я под ръка и я изведе от стаята.

— Вървете с тях — каза младият Пиетри на неколцина свои приятели. — Гледайте да не им се случи нещо!

Двама-трима бързо пъхнаха камите в левия ръкав на саката си и съпроводиха Орсо и сестра му до пътната врата на къщата им.

Бележки

[1] Този обичай още съществува в Боконяно (1840 г.). — Б.а.

[2] Насилствена смърт. — Б.а.

[3] Либечо (корс.) — югозападен вятър. — Б.пр.

[4] Прозопопея — стилна фигура, при която на неодушевени предмети се приписват качества, мисли, чувства, думи на лица. — Б.пр.