Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Colomba, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
Оценка
няма

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
ckitnik (2010 г.)
Допълнителна корекция
maskara (2012 г.)

Издание:

Проспер Мериме. Избрани творби

Редактор: Георги Куфов

Художник: Иван Кьосев

Художник-редактор: Ясен Васев

Технически редактор: Александър Димитров

Коректор: Евгения Кръстанова

ДИ „Народна култура“, 1979 г.

История

  1. — Добавяне

IV

След като посети къщата, където Наполеон е роден, и с повече или по-малко позволени средства се сдоби с късче от тапетите, на третия ден от пристигането си в Корсика мис Лидия се почувствува обзета от дълбока печал, което вероятно се случва с всеки чужденец, попаднал в страна, необщителността на чието население сякаш го обрича на пълно уединение. Тя съжали за необмисленото си решение; но да си тръгне незабавно, означаваше да загуби славата си на безстрашна пътешественица; така че се примири с мисълта да потърпи, като убива колкото се може по-добре времето си. След това благородно решение тя си приготви моливи и бои и започна да прави скици на залива, после нарисува портрета на един мургав селянин, който продаваше пъпеши като обикновен зеленчукар на континента, но имаше бяла брада и свирепото изражение на последен разбойник. Всичко това не бе достатъчно, за да я разсее, и тя реши да завърти главата на потомъка на капоралите, което не беше трудно, понеже Орсо не само не бързаше да види отново селото си, но сякаш дори много му харесваше в Аячо, макар че с никого не се срещаше. Впрочем мис Лидия си бе поставила една благородна задача, а именно да цивилизова тази планинска мечка и да я накара да се откаже от зловещото намерение, заради което се бе завърнала на острова. Откакто си бе направила труда да проучи младежа, тя си бе казала, че ще бъде жалко да го остави да върви към гибелта си и че ще може да се гордее, ако повлияе на един корсиканец.

За нашите пътешественици дните минаваха така: сутрин полковникът и Орсо отиваха на лов; мис Лидия рисуваше или пишеше на приятелките си, та писмата й да бъдат пратени от Аячо. Към шест часа мъжете се връщаха, натоварени с дивеч; вечеряха, после мис Лидия пееше, полковникът заспиваше и тогава младите до късно разговаряха.

Някаква паспортна формалност застави полковника да посети префекта и понеже той много се отегчаваше, като повечето си колеги, зарадва се, че е пристигнал такъв богат англичанин, светски човек и баща на хубаво момиче; прие го добре, отрупа го с предложения за услуги и само след няколко дена го посети. Полковникът току-що се бе нахранил и се бе изтегнал удобно на софата, готов да заспи; дъщеря му пееше, седнала пред раздрънканото пиано; Орсо обръщаше страниците на нотната тетрадка и съзерцаваше раменете и русите коси на виртуозната. Известиха за пристигането на префекта; пианото замлъкна, полковникът стана, потърка си очите и представи префекта на дъщеря си:

— Не ви представям господин дела Ребиа — добави той, — защото вие навярно го познавате.

— Да не би господинът да е син на полковник дела Ребиа? — запита префектът с известно смущение.

— Да, господине — отговори Орсо.

— Аз имах честта да познавам вашия баща.

Скоро обичайните теми се изчерпаха. Без да ще, полковникът започна често-често да се прозява; в качеството си на либерал Орсо не желаеше да беседва с представител на властта; единствено мис Лидия поддържаше разговора. Префектът обаче не млъкваше и очевидно му правеше голямо удоволствие да разказва за Париж и за светския живот пред жена, която познаваше всички видни личности в Европа. От време на време, докато говореше, поглеждаше Орсо със странно любопитство.

— На континента ли се запознахте с господин дела Ребиа? — запита той.

Мис Лидия отговори с известно смущение, че са се запознали на кораба, който ги е довел в Корсика.

— Той е много порядъчен младеж — полугласно каза префектът и запита още по-тихо: — А каза ли ви с какви намерения се завръща в Корсика?

— Не съм му задавала този въпрос — отвърна с величествено пренебрежение мис Лидия. — Можете да го попитате.

Префектът замълча, но миг след това, като чу, че Орсо каза на полковника няколко думи на английски, се обърна към него:

— Както изглежда, вие много сте пътували, господине. Навярно сте забравили Корсика… и нейните нрави.

— Вярно, заминах много малък.

— Все още ли сте военен?

— От запаса, господине.

— Вие толкова дълго сте били във френската армия, че не може да не сте станали напълно французин, не се съмнявам в това, господине.

Последните думи той произнесе с нескрито високомерие.

За корсиканците не е особено ласкателно да им се припомня, че се числят към голямата нация. Те искат да бъдат отделен народ и това тяхно искане е достатъчно оправдано, за да бъде задоволено. Леко засегнат, Орсо отвърна:

— Нима мислите, господин префект, че за да бъде почтен човек, корсиканецът има нужда да служи във френската армия?

— Разбира се, че не — каза префектът, — съвсем не такава ми беше мисълта: говоря само за известни „обичаи“ в тази страна, някои от които не са такива, каквито един администратор би желал да бъдат.

Той наблегна на думата „обичаи“ и придаде на лицето си най-сериозно изражение. Скоро след това стана и си отиде, като накара мис Лидия да му обещае, че ще посети жена му в префектурата.

След като той излезе, мис Лидия каза:

— Трябваше да дойда в Корсика, за да разбера какво е префект. Тоя ми изглежда доста любезен.

— Лично аз не мога да кажа същото — отговори Орсо. — Доста ме изненада този негов надут и тайнствен вид.

Полковникът беше потънал в дълбока дрямка; мис Лидия хвърли поглед към него и заговори с тих глас:

— А на мене ми се струва не толкова тайнствен, колкото вие казвате, мисля, че го разбирам.

— Трябва наистина да сте много проницателна, мис Невил, и ако намирате нещо умно в това, което каза, то положително вие го влагате в думите му.

— Това като че ли беше израз на маркиз дьо Маскарий[1], господин дела Ребиа; но… искате ли да ви дам доказателство за моята проницателност? Малко съм магьосница и само след две срещи вече знам какво мислят хората.

— Боже мой, вие ме плашите. Ако четете мислите ми… не знам дали трябва да бъда доволен или тъжен.

— Господин дела Ребиа — изчерви се мис Лидия, — ние се познаваме едва от няколко дена; но по море и във варварска страна, надявам се, че ще ми простите този израз, хората по-бързо се сприятеляват, отколкото в обществото… Така че не се изненадвайте, задето ви говоря като приятелка за ваши доста лични неща, в които може би чужд човек не би трябвало да се меси.

— О, не казвайте тази дума, мис Невил; предишната повече ми хареса.

— Добре, господине! Трябва да ви кажа, че без да съм се стремила да узная тайните ви, стана така, че отчасти ги научих и някои от тях ме опечаляват. Знам какво нещастие е сполетяло семейството ви; много са ми говорили за отмъстителния характер на вашите сънародници и за начина, по който отмъщават… Нали за това намекна префектът?

— Мис Лидия, нима можете да помислите!…

И Орсо пребледня като мъртвец.

— Не, господин дела Ребиа — прекъсна го тя, — знам, че вие сте джентълмен, че имате чувство за чест. Вие сам ми казахте, че в родината ви вече само хората от простолюдието държат на вендетата[2]… която вие благоволявате да наричате своего рода дуел…

— Но нима можете да си въобразите, че съм в състояние да стана убиец?

— Щом ви говоря за това, господин Орсо, трябва да ви е ясно, че не се съмнявам във вас; и ви заговорих — продължи тя, навела очи, — защото разбрах, че като се завърнете в родното си място, където може би ще бъдете заобиколен от хора с варварски предразсъдъци, ще ви бъде драго, ако знаете, че има някой, който ви уважава за смелостта ви да им се противопоставяте. Но хайде да не говорим повече за такива лоши неща — заключи тя и стана. — Заболя ме главата, пък и вече е доста късно. Нали не ми се сърдите? Лека нощ по английски — и тя му протегна ръка.

Орсо я стисна със сериозно и проникновено изражение.

— Госпожице — каза той, — знаете ли, че има мигове, когато инстинктите на страната ми се събуждат в мен? Понякога, когато мисля за нещастния си баща… страшни мисли ме обземат. Благодарение на вас ще бъда завинаги освободен от тях. Благодаря, благодаря!

Той щеше да продължи, но мис Лидия изпусна една чаена лъжичка и шумът разбуди полковника.

— Дела Ребиа, утре в пет часа тръгваме на лов! Бъдете точен.

— Добре, господин полковник.

Бележки

[1] Маскарий — действуващо лице в комедията на Молиер „Смешните фантазьорки“. — Б.пр.

[2] Вендета — кръвно отмъщение — форма на защита на индивида с помощта на целия род, възникнала при първобитнообщинния строй. — Б.пр.