Проспер Мериме
Коломба (11)

XI

Орсо дълго не можа да заспи и затова се събуди много късно, поне според корсиканските навици. Щом стана, първото нещо, което го порази, беше къщата на враговете му с аркерите, които те току-що бяха направили. Слезе и попита къде е сестра му.

— В кухнята е, лее куршуми — отвърна прислужницата Саверия.

Значи, той не можеше да направи нито крачка, без да му натрапват мисълта за война.

Завари Коломба, седнала на трикрако столче, заобиколена от току-що излети куршуми. Сипваше олово в калъпи.

— Дявол да го вземе, какво правиш? — запита братът.

— Нямахте куршуми за пушката от полковника — кротко отвърна тя; — намерих калъп за голям калибър и днес ще имате двадесет и четири патрона, братко.

— Нямах нужда, слава богу!

— Не бива да ви сварят неподготвен, Орс’ Антон’. Забравили сте страната си и хората, които ви заобикалят.

— И да я бях забравил, ти скоро-скоро щеше да ми я припомниш. Слушай, не е ли пристигнал един голям куфар преди няколко дена?

— Пристигна, братко. Искате ли да ви го кача в стаята?

— Ти ли да го качиш?! Ами че ти нямаш сила дори да го повдигнеш… Няма ли да се намери някой мъж?…

— Не съм толкова слаба, колкото ме мислите — каза Коломба и запретна ръкави, при което откри бели, заоблени, изваяни ръце, които обаче издаваха необикновена сила. — Ела, Саверия — обърна се тя към прислужницата, — хайде да ми помогнеш.

И сама вдигна тежкия куфар, но Орсо побърза да й помогне.

— Моя мила Коломба — каза той, — в куфара има нещо за тебе. Ще ме извиниш, че ти правя толкова скромни подаръци, но кесията на един поручик от запаса не е особено тежка.

И докато говореше, отвори куфара и извади няколко рокли, един шал и други предмети като за девойка.

— Какви хубави неща! — възкликна Коломба. — Веднага ще ги прибера, да не се повредят. Ще ги държа за сватбата си — тъжно се усмихна тя, — защото засега съм в траур.

И целуна ръка на брат си.

— Малко е прекалено, сестро, толкова дълго да носиш траур.

— Клетва съм си дала — твърдо отговори Коломба. — Няма да сваля траура, докато…

И тя погледна през прозореца към къщата на Баричини.

— Докато се омъжиш ли? — прекъсна я Орсо, за да не чуе края на изречението.

— Аз ще се омъжа само за човек, който направи три неща… — каза Коломба.

И продължи да гледа все така мрачно вражеския дом.

— Каквато си красива, Коломба, чудя се как още не си се омъжила. Хайде, кажи ми кой те ухажва. Впрочем аз и без това ще чуя серенадите. Трябва да са много хубави, за да се харесат на голяма вочератриче като тебе.

— Кой ли ще вземе бедна сирота като мене?… Освен това мъжът, който ще ме накара да махна траурните дрехи, трябва да почерни ония жени отсреща.

„Започва да се вманиачава“ — помисли Орсо. Но нищо не отговори, за да избегне спора.

— Братко — гальовно продължи Коломба, — и аз съм ви приготвила подарък. Тези дрехи са прекалено красиви за тука. Хубавият ви редингот след два дена ще стане на дрипа, ако го носите в гората. Трябва да го пазите за деня, когато дойде мис Невил. — Отвори един долап и извади пълен ловджийски костюм. — Направих ви кадифено сако, а ето и шапка като на нашите контета; отдавна съм я избродирала за вас. Искате ли да си ги сложите?

И тя му помогна да облече широкото зелено сако от кадифе с огромен джоб на гърба. Сложи му на главата островърхо калпаче от черно кадифе, избродирано с черен кехлибар и коприна в същия цвят и с нещо като пискюл на върха.

— Ето патрондаша^[1] на татко — каза тя, — камата му е в джоба на сакото. Ще отида да ви донеса и пистолета.

— Приличам на същински разбойник от Абмипокомик — засмя се Орсо, оглеждайки се в малкото огледало, което Саверия му държеше.

— Много добре изглеждате така, Орс’ Антон’ — отговори старата прислужница. — И най-красивият „пинсуто“^[2] от Боконяно или Бастелика не може да се мери с вас.

Орсо седна да обядва с новия си костюм и докато се хранеха, каза на сестра си, че в куфара има някои книги, че смята да изпише още от Франция и Италия и да я накара сериозно да поработи.

— Защото е позорно, Коломба — добави той, — голямо момиче като тебе още да не знае неща, каквито на континента децата научават, като ги отбият.

— Прав сте, братко — съгласи се Коломба; — знам какво не ми достига и най-голямото ми желание е да уча, особено ако вие имате добрината да ми преподавате.

Минаха няколко дена, без Коломба да спомене името Баричини. Цялата беше погълната от грижите около брат си, често му говореше за мис Невил. Орсо й даваше да чете книги на френски и италиански и ту се удивляваше на правилните й и разумни забележки, ту на дълбокото й невежество по най-обикновени въпроси.

Една сутрин след закуска Коломба излезе за малко и вместо да се върне с книга и хартия, се появи с медзаро на главата. Изражението й беше още по-сериозно от обикновено.

— Братко — каза тя, — ще ви помоля да дойдете с мен.

— Къде искаш да отидем? — запита Орсо, като й предложи да го улови под ръка.

— Нямам нужда да се държа за вас, братко, но вие си вземете пушката и кутията с патроните. Мъж никога не бива да излиза без оръжие.

— Чудесно! Трябва да се съобразяваме с обичаите. Къде отиваме?

Без да отговори, Коломба си затегна медзарото около главата, повика голямото куче и излезе, следвана от брат си. С широка крачка се отдалечи от селото, после пое по един издълбан път, който лъкатушеше сред лозята. Прати кучето напред и му направи знак, който то, изглежда, разбираше, защото веднага хукна на зигзаги из лозята ту на една, ту на друга страна, тичаше на петдесет крачки от господарката си, като понякога се спираше насред пътя, поглеждаше я и помахваше с опашка. Изглежда, че се справяше съвършено със задачата си на разузнавач.

— Ако Мускето залае — каза Коломба, — ще си заредите пушката и ще се заковете на място.

На половин миля от селото, след доста криволици, Коломба изведнъж спря на един остър завой. Там се издигаше три стъпки висока пирамидка от натрупани клони, някои зелени, други — изсъхнали. Отгоре се подаваше върхът на дървен кръст, боядисан в черно. В много корсиканскн кантони, особено в планините, съществува извънредно древният обичай, който може би се корени в езически суеверия, пътниците да хвърлят по един камък или клонче на мястото, където някой е загинал от насилствена смърт. В продължение на дълги години, докато споменът за трагичната смърт се пази в паметта на хората, тези своего рода жертвоприношения се трупат ден след ден. Това се нарича „камарата“ или mucchio на еди-кой си.

Коломба спря пред купчината листак, откъсна клонка от къпина и я сложи върху пирамидата.

— Орсо — каза тя, — баща ни умря тук. Да се помолим за душата му, братко!

И коленичи. Орсо веднага последва примера й. В този миг селската камбана бавно заби — някой бе умрял през нощта. Орсо заплака.

След няколко минути Коломба стана, очите й бяха сухи, а лицето оживено. Бързо се прекръсти с палец, като сънародниците си, когато дават тържествена клетва; после поведе брат си обратно по същия път към селото. Мълчаливо се прибраха в къщи. Орсо се качи в стаята си. Миг след това Коломба отиде при него, донесе едно ковчеже и го сложи на масата. Отвори го и извади една риза с големи кървави петна.

— Ето ризата на баща ви, Орсо — и я хвърли на коленете му. — Ето куршумите, които са го улучили — и сложи върху ризата два окислени куршума. — Орсо, братко! — извика тя, спусна се към него и силно го прегърна. — Орсо! Ти ще отмъстиш за него!

Целуна го като в изстъпление, докосна устни до куршумите и ризата, после излезе от стаята; брат й седеше като вкаменен от смайване.

Няколко мига Орсо не се помръдна, не смееше да махне от себе си ужасните реликви. Най-сетне направи усилие, прибра ги в ковчежето, изтича до другия край на стаята, хвърли се на леглото с лице към стената и зарови глава във възглавницата, сякаш искаше да се скрие от призрак. Последните думи на Коломба непрекъснато звучаха в ушите му, струваше му се, че чува някаква неотменима зла прокоба, която искаше от него кръв, и то невинна кръв. Няма да се опитвам да предам преживяванията на нещастния младеж; те бяха смътни, като мислите, които се тълпят в главата на луд. Дълго лежа така, без да посмее да се обърне. Най-сетне стана, затвори ковчежето, бързо излезе от къщи и хукна из околността, вървейки право пред себе си, без да знае накъде.

Постепенно свежият въздух го облекчи; той се поуспокои и разгледа с известно хладнокръвие положението ся, както и възможностите да излезе от него. Както вече знаем, съвсем не подозираше рода Баричини в убийството на баща си; но ги обвиняваше, че са съчинили писмото, приписвано на разбойника Агостини; а това писмо, поне доколкото той мислеше, бе станало причина за смъртта на баща му. Чувствуваше, че да ги съди като фалшификатори, е невъзможно. От време на време, когато предразсъдъците или инстинктите на родината му го връхлитаха и му сочеха лесно отмъщение на завоя на някоя пътека, той ги отблъскваше с ужас, мислейки за другарите си от полка, за парижките салони и главно за мис Невил. После се сещаше за упреците на сестра си и всичко корсиканско, което бе останало в него, оправдаваше тези упреци и с това ги правеше още по-мъчителни. В тази борба между съвестта и предразсъдъците му оставаше една надежда — да намери предлог, за да се скара с някой от синовете на адвоката и да го извика на дуел. Мисълта да го убие така с един куршум или с един саблен удар примиряваше корсиканското с френското гледище. Като взе това решение и започна да обмисля как да го изпълни, той се почувствува освободен от голям товар; същевременно и други, по-сладостни мисли допринесоха още повече да се уталожи трескавото му вълнение. Отчаян от смъртта на дъщеря си Тулия, Цицерон забравил болката си, прехвърляйки всички хубави неща, които можел да каже по този повод. Говорейки по същия начин за живота и смъртта, господин Шенди^[3] се утешил за смъртта на сина си. Орсо охлади кръвта си, като си представи как ще опише на госпожица Невил картината на своите преживявания, картина, която непременно щеше във висша степен да заинтересува красавицата.

Той вече беше близо до селото, от което неусетно се бе отдалечил доста, когато чу глас на момиченце, което лееше, смятайки навярно, че е само на пътеката край гъсталака. Беше бавна и монотонна мелодия, като за оплакване на мъртвец. Детето пееше: „За сина ми, за сина ми в далечна страна — запазете моя кръст и моята кървава риза…“

— Какво пееш, момиченце? — разгневен попита Орсо, като изскочи ненадейно пред детето.

— Вие ли сте, Орс’ Антон’! — възкликна поизплашено то. — Тази песен е от госпожица Коломба…

— Забранявам ти да я пееш — каза Орсо със страшен глас.

Детето завъртя глава надясно и наляво, сякаш гледаше накъде да побегне, и вероятно щеше да побегне, ако не го задържаше задължението да пази един голям вързоп, оставен на тревата до краката му.

Орсо се засрами от грубостта си.

— Какво носиш, моето момиченце? — запита той колкото може по-кротко.

И понеже Килина се колебаеше дали да отговори, той повдигна платното на вързопа и видя, че вътре има един самун хляб и други провизии.

— На кого носиш хляб, миличко? — запита тон.

— Нали знаете, господине, на чичо.

— А чичо ти не е ли разбойник?

— Да, на вашите услуги, господин Орс’ Антон’.

— Ами ако те срещнат стражари, нали ще те питат къде отиваш…

— Ще им кажа, че нося храна на хората от Лука, дето секат в гората — без колебание отвърна детето.

— Ами ако срещнеш някой гладен ловец и той поиска да се навечеря за твоя сметка и ти вземе храната?…

— Няма да посмее. Ще кажа, че е за чичо ми.

— Вярно, той не е човек, който ще позволи да му отнемат вечерята… А чичо ти обича ли те?

— О, да, Орс’ Антон’! Откакто татко умря, той се грижи за семейството ни: за мама, за мен и за сестричката ми. Преди мама да се разболее, той я препоръчваше на богатите хора да й дават работа. Кметът ми подарява по една рокля всяка година, а свещеникът ме учи на закон божи и да чета, откакто чичо поговори с тях. Но най-добра към нас е сестра ви.

В този миг по пътеката се появи куче. Момиченцето сложи два пръста в устата си и пронизително изсвири: кучето веднага дойде при него и му се погали, после рязко свърна в гъсталака. Скоро иззад един пън, обраснал с филизи, на няколко крачки от Орсо, изникнаха двама зле облечени, но добре въоръжени мъже. Можеше да се помисли, че са се приближили пълзешком като смокове сред храсталака от цисти и мирти, който покриваше местността.

— О, Орс’ Антон’, добре дошъл! — каза по-възрастният. — Какво! Не ме ли познахте?

— Не — отговори Орсо, като се взираше в него.

— Чудно как една брада и един островръх калпак могат да изменят човека! Хайде, господин поручик, огледайте ме хубаво. Може ли да сте забравили ветераните от Ватерло? Не си ли спомняте за Савели, който ви подаде доста куршуми през оня нещастен ден?

— Какво! Ти ли си! — каза Орсо. — И ти дезертира през 1816!

— Точно така, господин поручик. Господи, та службата дотяга, освен това имах да уреждам една сметка по тези места. Ха! Ха! Кили, ти си добро момиче. Бързо ни дай да хапнем, че сме гладни. Не можете да си представите, господин поручик, как човек огладнява в горите. Кой ни праща това, госпожица Коломба или кметът?

— Не, чичо, мелничарката ми даде тези неща за вас и едно одеяло за мама.

— Тя какво иска от мене?

— Каза, че хората от Лука, които е наела да секат гората, сега й искат по трийсет и пет су и кестените, защото в долния край на Пиетранера имало треска.

— Вагабонти!… Ще видя тая работа. Без официалности, господин поручик, искате ли да вечеряме заедно? Ние с вас сме се хранили и по-лошо по времето на нашия нещастен сънародник, когото уволниха.

— Много благодаря. И мене ме уволниха.

— Да, казаха ми. Но вие не сте имали нищо против, бас държа. Колкото да си разчистите и вие сметките. Хайде, кюре — обърна се разбойникът към другаря си, — да сядаме да ядем! Господин Орсо, представям ви господин свещеника, тоест не знам точно дали е свещеник, но е учен като свещеник.

— Един нищожен студент по теология, господине, когото не оставиха да си следва призванието — каза вторият разбойник. — Кой знае, можеше и папа да стана, Брандолачо.

— Поради каква причина е била лишена църквата от вашите способности? — запита Орсо.

— Незначителна работа, имах да уреждам сметки, като моя приятел Брандолачо. Една от сестрите ми беше направила някои глупости, докато аз гълтах книгите в университета на Пиза. Наложи се да се завърна в родината, за да я оженя. Но годеникът избързал и умрял от треска три дена преди да пристигна. Тогава се обръщам, както бихте направили и вие, към брата на покойния. Женен бил. И аз какво да правя?

— Наистина неудобно положение. И какво направихте?

— Беше от онези случаи, когато човек се вижда принуден да удари кремъка^[4].

— Тоест…

— Пуснах му един куршум в главата — хладно каза разбойникът.

Орсо ужасено сви лице. Но любопитството, а може би и желанието да отложи мига, когато вече щеше да бъде принуден да се прибере в къщи, го накараха да остане и да продължи разговора с тези двама мъже, всеки от които имаше поне едно убийство на съвестта си.

Докато другарят му говореше, Брандолачо сложи пред него хляб и месо; после отряза и на себе си, отдели една част за кучето, което представи на Орсо под името Бруско, като добави, че е надарено с такъв инстинкт, че разпознава стражарите, както и да са преоблечени. Най-после отряза филия хляб и парче пушено месо и ги подаде на племенницата си.

— Колко е хубав разбойническият живот! — възкликна студентът по теология, след като глътна няколко залъка. — Може и вие да го опитате някой ден, господин дела Ребиа, и тогава ще видите колко е приятно човек да няма друг господар, освен собствената си воля.

Дотогава разбойникът бе говорил на италиански; сега продължи на френски:

— Корсика не е много забавна страна за млад човек; съвсем друго е обаче, ако сте разбойник! Жените лудеят по нас. Както ме гледате, аз имам три любовници в три различни кантона. Навсякъде съм у дома си. И то едната е женена за стражар.

— Вие знаете доста езици, господине — сериозно каза Орсо.

— Говоря ви на френски, знаете, защото maxima debetur pueris reverentia^[5]. Ние с Брандолачо сме решили, че момичето ще бъде порядъчно и ще върви в правия път.

— Когато стане на петнайсет години, ще я оженя добре — каза чичото на Килина. — Вече имам пред вид едно момче.

— Ти ли ще я сватосаш? — запита Орсо.

— Разбира се. Мислите ли, че ако кажа на някой тукашен богаташ: „Аа, Брандо Савели, ще бъда доволен, ако синът ви се ожени за Микелина Савели“, той ще чака да му повтарям?

— Не бих го посъветвал да направи такова вещо — каза другият разбойник. — Моят приятел има тежичка ръка.

— Да бях мошеник, нехранимайко, мръсник — продължи Брандолачо, — само да си отворя дисагите и петфранковите монети щяха да валят.

— Та какво толкова има в дисагите ти, че ги привлича? — запита Орсо.

— Нищо; ама ако седна да напиша, като други, на някой богаташ: „Трябват ми сто франка“, той ще побърза да ми ги прати. Само че аз съм честен човек, господни поручик.

— Знаете ли, господин дела Ребиа — каза разбойникът, когото приятелят му наричаше „кюре“, — знаете ли, че в тази страна с прости нрави все пак има подлеци, готови да злоупотребяват с уважението, с което вие се ползваме благодарение на ей тези наши паспорти (и той посочи пушката си), за да теглят полици, подправяйки почерка ни?

— Знам — рязко каза Орсо. — Но какви полици?

— Преди половин година — продължи разбойникът — бях се запилял към Ореца и при мене пристига някакъв простак, отдалече ми сваля шапка и ми казва: „Ох, господин свещеник (те все тъй ме наричат), извинявайте, но ми дайте малко време; успях да намеря само петдесет и пет франка; истина ви казвам, само толкова можах да събера.“ Аз нищо не разбирам. „Какво искаш да кажеш, дръвнико — питам, — какви петдесет и пет франка?“ — „Шестдесет и пет, искам да кажа — отговаря ми той, — ама стоте, дето ми ги искате, не мога.“ — „Какво, хитрецо? Какви сто франка съм ти искал! Та аз не те познавам!“ Тогава оня ми подава писмо или по-скоро едва мръсна дрипа, в която някой бе написал, че го приканва да остави сто франка на място, което му се посочваше, иначе къщата му щяла да бъде подпалена и кравите му избити от Джоканто Кастрикони. Това е моето ние. И най-подло бяха подправили моя подпис! Най-много не засегна това, че писмото беше написано на диалект и пълно с правописни грешки… Аз да направя правописна грешка! Ами че аз обирах всички награди в университета! Най-напред зашлевих такъв шамар на оня простак, че два пъти се завъртя. „Аха, мошенико, ти, значи, ме вземаш за крадец!“ — викам и го ритвам, сещате се къде. Като ми се поразмина, казвам: „Кога трябва да занесеш парите на онова място?“ — „Точно днес.“ — „Добре, викам, върви да ги занесеш.“

Мястото беше много точно обозначено, под един бор. Отнася той парите, заравя ги под бора и пак идва при мене. Аз се бях скрил наблизо. Стояхме там с моя човек цели шест смъртно отегчителни часа. Господин дела Ребиа, бях готов да седя и три дена, ако трябва. След шест часа се появява един „бастиачо“^[6], един гаден лихвар. Навежда се да вземе парите, аз стрелям и толкова добре се бях прицелил, че като падна, главата му улучи парите, които изравяше. „А сега, глупако — викам на селянина, — върви да си вземеш парите и вече да не си посмял да си помислиш, че Джоканто Кастрикони е способен на подлост.“ Клетникът целият трепереше, прибра си шестдесет и петте франка, без дори да ги почисти. Поблагодари ми, а аз така го ритнах за сбогом, че още тича.

— Ех, кюре — обади се Брандолачо, — за тоя изстрел ти завиждам. Сигурно добре си се посмял, а?

— Улучил бях оня бастиачо в слепоочието — продължи разбойникът. — Това ме подсеща за едни стихове на Вергилий:

… Liquefacto tern рога plumbo

Diffidit, ас mula porrectum extendit arena.^[7]

Liquefacto! Смятате ли, господин Орсо, че куршум може да се стопи от скоростта на полета си във въздуха? Вие, който сте учили балистика, би трябвало да знаете дали това е грешка, или е истина.

Орсо предпочете да говори с теолога по този въпрос от физиката, отколкото да дискутира върху нравствената страна на дейността му. Брандолачо, когото този научен диспут не особено забавляваше, го прекъсна, за да отбележи, че слънцето скоро ще залезе.

— Тъй като вие не приехте да вечеряте с нас, Оре’ Антон’ — каза той, — съветвам ви да не карате госпожица Коломба по-дълго да ви чака. Освен това невинаги е добре човек да скита по пътищата след залез-слънце. И защо излизате без пушка? Из тукашните околности има лоши хора; пазете се. Днес няма от какво да се боите; тримата Баричини водят префекта у дома си; срещнали го на пътя; той щял да остане един ден в Пиетранера, после щял да ходи в Корте да полага основен камък, както се казва… глупост някаква! Тази вечер ще преспи у Баричини; но утре те ще бъдат свободни. Единият син, Винчентело, е нехранимайко, другият, Орландучо, и той не е по стока… Гледайте да ги пипнете поотделно, днес единия, утре другия; само че се пазете! Няма какво повече да ви кажа.

— Благодаря за съвета — отговори Орсо; — но аз нямам сметки с тях; докато те не ме потърсят, нямам какво да им казвам.

Разбойникът щракна с език по бузата си иронично, но нищо не отговори. Орсо стана да си върви.

— Да не забравя — каза Брандолачо, — не ви благодарих за барута; много навреме ми дойде. Сега нищо не ми липсва… тоест липсват ми обувки… но тези дни ще си направя от кожа на див овен.

Орсо пъхна две петфранкови монети в ръката на разбойника.

— Барута ти го прати Коломба; вземи да си купиш обувки.

— Без глупости, господин поручик — извика Брандолачо, връщайки му монетите. — За просяк ли ме смятате? Приемам хляб и барут, но нищо друго не искам.

— Мислех, че стари бойни другари могат да си помагат. Хайде, довиждане!

Но преди да тръгне, той успя да пъхне парите в торбата на разбойника, без онзи да забележи.

— Сбогом, Орс’ Антон’! — каза теологът. — Скоро може да се видим пак в гората и да продължим проучването на Вергилий.

Четвърт час след като Орсо се раздели с приятните другари, той чу, че някой бързо тича след него. Беше Брандолачо.

— Прекалихте, господин поручик — задъхано извика той, — доста прекалихте! Ето ви десетте франка. Да беше друг, нямаше така да му се размине тази дяволия. Много поздрави на госпожица Коломба. Накарахте ме да се запъхтя! Лека нощ.