Проспер Мериме
Коломба (21)

XXI

През една хубава априлска утрин полковник сър Томас Невил, дъщеря му, омъжена от преди няколко дена, Орсо и Коломба тръгнаха от Пиза с кола, за да посетят един наскоро открит етруски хипогей, който всички чужденци ходеха да разглеждат. Като слязоха в гробницата, Орсо и жена му извадиха моливи и се заловиха да скицират стенните рисунки. Но полковникът и Коломба, еднакво безразлични към археологията, ги оставиха сами и отидоха да се разхождат из околността.

— Мила Коломба, в никакъв случай няма да успеем да се върнем в Пиза за лънча. Не сте ли гладна? Орсо и жена му си намериха старини, а като започнат заедно да рисуват, край няма.

— Да — каза Коломба, — макар че като се върнат, не донасят и най-малката рисунка.

— Според мене — продължи полковникът — по-добре да отидем до онова чифличе. Все ще има хляб и вероятно алеатико, а кой знае, може да ни дадат и ягоди със сметана. Така ще имаме търпение да изчакаме нашите рисувачи.

— Прав сте. Ние с вас сме разумните хора в семейството и ще сгрешим, ако станем мъченици заради двама влюбени, които живеят само с поезия. Подайте ми ръка. Нали започвам да ставам културна? Хващам се под ръка, нося шапки, модни рокли, имам скъпоценности, уча сума хубави работи, вече съвсем не съм дивачка. Вижте само колко елегантно съм си наметнала шала… Онова русо момче, офицерът от вашия полк, който беше на сватбата… Господи, все не мога да се сетя за името му; висок, къдрав, дето с един юмрук мога да го просна на земята…

— Чатуорт ли? — запита полковникът.

— Точно така. Но никога няма да мога да го изрека. Та бил лудо влюбен в мене.

— Ах, Коломба, започвате да ставате страшна кокетна. Скоро ще правим втора сватба.

— Аз! Да се омъжа! Ами кой ще гледа племенника ми… когато Орсо ми роди племенник? Кой ще го научи да говори корсикански?… Да, той ще говори корсикански и ще му направя островърхо калпаче, та да се пукате от яд.

— Нека най-напред да ви се роди племенникът; а после можете да го научите и кама да върти, ако щете.

— Сбогом на камите — весело каза Коломба; — сега си имам ветрило, та да ви удрям с него по пръстите, когато злословите за родината ми.

Разговаряйки така, те влязоха в чифлика, където им предложиха вино, ягоди и сметана. Докато полковникът пиеше алеатико, Коломба отиде да помогне на чифликчийката да набере ягодите. На завоя на една пътека тя зърна някакъв старец, седнал на сламен стол; изглеждаше болен, защото страните му бяха изпити, а очите хлътнали. Беше извънредно слаб и с неподвижността, бледостта и втренчения си поглед приличаше по-скоро на мъртвец, отколкото на жив човек. Няколко минути Коломба го гледа с такова любопитство, че привлече вниманието на чифликчийката.

— Клетият старец — каза тя, — ваш сънародник е. Защото по говора ви разбирам, че сте от Корсика, госпожице. Сполетели го нещастия в родината му. Децата му умрели от страшна смърт. С извинение, госпожице, ама разправят, че вашите сънародници не са меки към враговете си. Та затова, като останал сам, клетият господин дошъл в Пиза у една своя далечна роднина, собственицата на този чифлик. Малко се е побъркал от нещастието и от мъка… Неудобно е за госпожата, у която ходят много гости; затова го прати тука. Иначе е съвсем кротък, не пречи; и по три думи на ден не казва. Само че главата му хич я не бива. Докторът идва всяка седмица и казва, че няма да го бъде дълго.

— Ах, толкова ли е зле? — възкликна Коломба. — При неговото състояние ще бъде щастие да умре.

— Я му поприказвайте малко на корсикански, госпожице, може да се посъвземе, като чуе родния език.

— Да видим — отговори с иронична усмивка Коломба.

И се приближи до стареца така, че сянката й му запречи слънцето. Тогава нещастният идиот вдигна глава и втренчено загледа Коломба, която също го гледаше и продължаваше да се усмихва. След малко старецът прокара ръка по челото си и затвори очи, сякаш за да избегне погледа на Коломба. После ги отвори, но без мярка широко, устните му се разтрепериха, опита се да простре ръце, но като хипнотизиран от Коломба остана прикован на стола си, не можеше нито да говори, нито да се помръдне. Най-сетне от очите му потекоха едри сълзи и той няколко пъти изстена.

— Ето че за пръв път го виждам такъв — каза чифликчийката. — Госпожицата е госпожица от вашата родина, дошла е да ви види — обърна се тя към стареца.

— Милост! — дрезгаво извика той. — Милост! Не ти ли стига? Този лист… аз го бях изгорил… ти как успя да го прочетеш?… Но защо двамата?… Нищо не си могла да прочетеш против Орландучо… трябваше да ми оставиш единия… само единия… Орландучо… неговото име не си прочела…

— Трябваха ми и двамата — каза Коломба тихо на корсикански диалект. — Клоните са отрязани и ако дънерът не беше гнил, и него щях да изтръгна. Хайде, не се оплаквай, няма да се мъчиш дълго. Аз две години се мъчих.

Старецът извика и отпусна глава на гърдите си. Коломба му обърна гръб и с бавни стъпки се отправи към къщата, напявайки си някакви неразбираеми думи от една балата: „Трябва ми ръката, която стреля, и окото, което уцели, и сърцето, което пожела…“

Докато чифликчийката бързаше да помогне на стареца, Коломба, заруменена, с пламнали очи, се настани на масата срещу полковника.

— Но какво ви е? — запита той. — Намирам, че имате същия израз като в Пиетранера в деня, когато вечеряхме и стреляха по нас.

— Корсиканските спомени ми се върнаха. Но ето че всичко това свърши. Аз ще го кръстя, нали? Ах, какви хубави имена ще му намеря: Гилфучо-Томазо-Орсо-Леоне!

В този миг чифликчийката се върна.

— Как е? — запита Коломба с най-голямо хладнокръвие. — Умря ли, или само беше припаднал?

— Няма му нищо, госпожице, но е чудно как му подействува, като ви видя.

— Та, значи, лекарят казва, че няма да го бъде дълго, така ли?

— Може би по-малко и от два месеца.

— Няма да бъде голяма загуба — подметна Коломба.

— За кого говорите, дявол да го вземе? — запита полковникът.

— За един идиот от нашия край — с безразличие отвърна Коломба, — тук е на пансион. От време на време ще пращам да ме осведомяват как е. Но полковник Невил, оставете все пак ягоди и за брат ми и Лидия.

Когато Коломба излезе от къщата, за да се качи в колата, чифликчийката известно време я проследи с очи и каза на дъщеря си:

— Виж каква е хубава тая госпожица, ама съм сигурна, че има лоши очи.