Даяна Хевиланд
Страстните измамници (5)

Пета глава

Късно следобед на другия ден, в отговор на съобщението на господин Полък, Кевин Фаръл закара Друсила в Перегрин Корт. Там спря конете пред високите железни порти и докато чакаха портиерът да ги пусне да влязат в двора, Друсила зърна колоните от двете страни на портала. Върху всяка от тях имаше каменна скулптура на сокол с разперени криле, който сякаш се готвеше да скочи върху плячката си. На гаснещата светлина каменните птици имаха според Друсила зловещ вид.

Кевин сигурно беше усетил настроението й, защото посегна и я стисна за ръката.

— Господин Полък не е губил никакво време, докато е уреждал тази среща. Баба ти очевидно няма търпение да те види.

Перегрин Корт изглеждаше така, сякаш беше тук от векове. От красивата каменна фасада с колони от двете страни се излъчваше някаква самота. Слънцето се отразяваше в еркерните прозорци, поставени на равни разстояния по целия първи етаж.

Друсила беше дълбоко впечатлена, но тук се чувстваше не на място, като натрапница.

Тя приглади гънките на роклята си от виолетова коприна, която бе семпла, но й отиваше. Знаеше, че външният й вид вдъхва уважение, дори излъчва достойнство, въпреки осемнадесетте й години. Беше сплела лъскавата си червена коса и бе подредила плитките в спретнат кок на тила си.

Кевин й помогна да слезе от кабриолета и момичето си наложи да мисли за къщата като за сценичен декор; да си припомни, че играе роля и че трябва да се представи съвършено. Но когато се изправи заедно с придружителя си срещу масивната дъбова врата, наложи й се да употреби цялата си воля, за да не се върне в кабриолета и да помоли Кевин да я отведе далече оттук.

Но Кевин дръпна звънеца и вратата се отвори веднага.

— Аз съм Кевин Фаръл, а това е госпожица Друсила Тримейн — каза той на прислужницата.

Жената — висока и слаба, в средата на четиридесетте — отстъпи настрани, за да им стори път. Носеше колосана бяла престилка върху спретната черна рокля и малка бяла шапчица на къдрички, кацнала на върха на главата й.

Като влязоха в антрето, жената каза:

— Госпожа Тримейн ще ви приеме веднага.

Но когато Кевин понечи да последва Друсила, прислужницата прибави учтиво:

— Само госпожица Тримейн, ако обичате, сър. Госпожа Тримейн помоли да я почакате тук. — После посочи към малкия салон. — Моля, настанете се, сър.

Когато видя как Кевин се обърна, за да я изостави, Друсила усети, че сърцето й се свива. Тя му хвърли отчаян поглед и мъжът й се усмихна. Сивите му очи излъчваха топлина и подкрепа.

— Оттук, госпожице — каза прислужницата.

Друсила я последва по дългия коридор с висок таван. Доби бегло впечатление от тъмните стени, по които висяха тежки, изкусно ушити гоблени. Масивните стълбища водеха към горните подпорни колони на къщата, където имаше по един сокол-скитник, издялан от тъмно дърво.

Друсила си помисли, че тежките мебели в стил „Тюдор“, столовете с високи облегалки, гравираните масички и скринове сигурно са били докарани от Англия. Никога не бе виждала нещо подобно, освен на картините в някои от книгите на баща си.

Прислужницата отвори двете плъзгащи се врати, отстъпи встрани и каза:

— Госпожица Друсила Тримейн, мадам.

Друсила си пое дълбоко въздух и пристъпи напред в библиотеката. Беше внушителна стая, като всичко, което бе видяла досега, и я изпълваше със страхопочитание. При други обстоятелства тя нямаше да се лиши от удоволствието да огледа по-отблизо мебелировката, но сега можеше да гледа само към жената, която се бе изправила, за да я посрещне. Шарлот Тримейн. Бабата на Бет. А сега — нейна баба.

Лъчите на залязващото слънце, които струяха през еркерните прозорци, разкриваха жена, някога красива и все още запазила следи от хубостта на фино изваяния си нос, нежните устни и твърдата, малко надменна линия на челюстта. Белите й коси бяха разделени на път в средата и вдигнати в сложна фризура от къдрици и масури, които добавяха още един щрих към достойнството на външността й.

В осанката й също имаше достойнство. Жената носеше кафява копринена рокля, изкусно украсена с мъниста, с висока яка и тесни, прилепнали ръкави.

— Значи ти си детето на моя син — каза тя.

Гласът на старицата потрепери леко и на Друсила й дойде наум, че не само тя се чувства неловко от тази среща. Това сигурно бе истинско изпитание и за госпожа Тримейн, а по-възрастната жена не притежаваше силата и издръжливостта на девойката. За своя най-голяма изненада, Друсила усети, че страхът й се отдръпва, за да отстъпи на непознат импулс: на съчувствие и желание да предпази госпожа Тримейн от ненужно напрежение.

— След малко Едит ще ни донесе чай — каза госпожа Тримейн. — Моля те, седни тук; не, там, до прозореца. Искам да те погледам.

Друсила зае посочения й стол.

— Детето на Хорас — рече кротко старата дама. През лицето й премина тъга. — Но може би — продължи тя, докато се настаняваше срещу Друсила — ти се считаш единствено за дете на Изабел. Това би било разбираемо. Тя те е отгледала сама.

Друсила само кимна, тъй като не беше сигурна какъв отговор се очаква от нея.

— Предполагам, че майка ти ти е говорила понякога за мен — каза Шарлот Тримейн и погледна Друсила остро, прямо и предизвикателно.

— Казах на господин Полък, че искам да забравя миналото, горчивината и конфликта.

— Но със сигурност — продължи Шарлот Тримейн, — след като си живяла с Изабел, си чувала някои неприятни неща за мен.

— Да, така е.

— Казвала ти е, че съм жестока и властна старица, която я е мразела само защото е била актриса, преди да се омъжи за Хорас.

Друсила реши, че няма нужда да увърта пред госпожа Тримейн. Макар и да беше стара и крехка, в нея имаше вътрешна сила, която не можеше да остане незабелязана.

— Да, казвала ми е тези неща.

— Обвинявала ме е за разрушаването на брака й и задето съм я пропъдила от този дом.

— Така беше.

— Майка ти е била напълно права. Всичко, което може да ти е казала за мен, е било вярно.

Друсила се втренчи изненадано в госпожа Тримейн. Беше очаквала жената да отрече вината си, да отхвърли всякаква отговорност за провалянето на брака на сина си.

Госпожа Тримейн се усмихна тъжно:

— Ти си много млада, скъпа моя. Ще ти бъде трудно да разбереш това, което ще ти кажа. Но имаш правото да знаеш. Съпругът ми, Робърт, искаше синове, които да продължат бизнеса му — продължи госпожа Тримейн. — В първите три години от брака ни му родих трима синове. — Тя затвори за момент очи и стисна тънките си устни. После каза с равен глас: — Първият беше мъртвороден. Другите двама умряха, преди да достигнат и година.

Друсила чу как старата мъка и отчаянието проникват през преградата на времето.

— Пет години по-късно, когато почти бях загубила надежда, се роди Хорас. Баща ти, скъпа моя. Роди се преждевременно и беше мъничък и болнав, но жив. И аз бях твърдо решена да го опазя. Имах дойки, разбира се, но аз бях тази, която му помогна да оцелее; която го хранеше, къпеше и се грижеше за него, когато боледуваше. А той боледуваше почти постоянно през първите години. — Госпожа Тримейн вдигна глава. — Но оцеля.

Лешниковите й очи, все още живи под провисналите, набръчкани клепачи, блестяха победоносно. Макар и неохотно, Друсила изпита възхищение към старата дама, която се бе борила тъй упорито на младини.

— Когато Хорас стана на шест, Робърт замина за Ню Орлеан по работа. Докато беше там, градът бе обхванат от епидемия. Жълта треска. Робърт беше повален от нея. Умря за по-малко от няколко седмици.

Друсила потрепери, когато си помисли, че семейство Тримейн, въпреки богатството и гордостта си, бяха преживели много мъка и загуби. Гордата стара дама, която седеше срещу нея, не беше неуязвима.

— Остана ми само Хорас и аз може би треперех над него и го глезех повече, отколкото беше правилно… или разумно. Но сама разбираш, ужасно се страхувах да не го загубя. Учеше тук, вкъщи, с най-добрите учители, но когато дойде време да постъпи в колеж, разбира се, трябваше да го пусна. Срещнал Изабел в Ню Йорк. Видял я на сцената на някакъв музикален театър и бил завладян от нея. Не беше много талантлива, но бе свежа и хубавичка, а и млада. Предполагам, че е имала и известен чар. — Гласът на госпожа Тримейн стана леден. — Тя не беше подходяща за моя син.

— Откъде сте могли да бъдете толкова сигурна? Може би ако й бяхте помогнали, ако я бяхте подкрепили…

— Не беше подходяща за Хорас, казвам ти — повтори упорито старата дама.

— Защото е била актриса? — Гордостта на Друсила към нейната професия придаде резки нотки на гласа й.

— Майка ти, скъпа моя, беше една хубавичка, лекомислена малка глупачка. — Тя се наведе напред. — Не мисля, че си като нея. Нито пък като сина ми.

Какво щеше да стане сега? Дали госпожа Тримейн щеше да я разобличи като самозванка?

— Но си като мен — каза спокойно старата дама. — Разбираш ли, това се случва често. Някои качества пропускат едно поколение, за да се появят в следващото. Наблюдавала съм го при много семейства.

Друсила изпита огромно облекчение и си позволи да се поотпусне.

— Ако майка ти беше силна жена, тя щеше да ми се съпротивлява. Щеше да помогне на сина ми да се превърне в мъжа, който трябваше да бъде.

— Това честно ли е? — попита Друсила. — Ако, както казвате, сте го предпазвали и глезили прекалено през всичките години на израстването му, как можехте да очаквате, че жена му ще го направи мъж?

Друсила очакваше сърдит, предизвикателен отговор, но вместо това госпожа Тримейн каза:

— Няма да отрека това. Трябва да понеса своя дял от вината за всичко, което се случи с баща ти. За всичко, което стана Хорас. Но не ме разбирай погрешно. Баща ти посвоему беше чудесен човек.

— Нима? Мисля, че след като майка ми е избягала, е трябвало поне да се опита да я намери. Това със сигурност е било негово задължение като неин съпруг. Но вместо това, той е продължил да живее тук в охолство, докато майка ми…

Обвинението се изтръгна от Друсила при спомена за Бет — болна и съсипана от преживяното.

— Ако синът ви се беше опитал да намери жена си, да й създаде дом… всичко щеше да бъде толкова различно.

Устните на госпожа Тримейн се разтвориха. Друсила си помисли, че се кани да заговори, но вместо това, челото на старата дама се смръщи озадачено.

— Съжалявам — каза Друсила. — Може би изобщо не трябваше да идвам тук.

— А къде другаде трябваше да отидеш? Твоят дом е тук, при мен. И двете трябва да забравим миналото. Ти си млада и много красива. Трябва да помислим за бъдещето ти. Ти… ще останеш ли?

Друсила знаеше, че за горда жена като госпожа Тримейн не е лесно да моли за каквато и да било услуга. А сега молеше, направо умоляваше. Това личеше в гласа й, в очите й.

— Ще остана — каза Друсила.

Госпожа Тримейн възстанови уверената си осанка.

— Разумно решение. Надявам се да си толкова разумна, колкото изглеждаш. А сега трябва да обмислим плановете си. След няколко седмици, когато започне сезонът, ще бъдеш представена на обществото в Нюпорт. Мисля, че ще имаме бал. Толкова дълго не е правен бал в тази къща. Докато съпругът ми беше жив, балната зала постоянно бе пълна с гости, а понякога, когато времето беше хубаво, издигахме павилион за танци на моравата зад къщата. Ах, но в онези дни обществото беше съвсем различно! Забавлявахме фамилиите Ливингстън, Джей Бревурт. Също и плантатори чак от Чарлстън. Разбираш ли, Нюпорт беше Мека за чарлстънските плантатори и семействата им преди войната. Климатът там е просто невъзможен през лятото… По време на сезона тук все още идват няколко достойни южняшки семейства. Но идват и други — богати, разбира се, но без истински произход: фамилиите Астор, Вандербилт, Гулд.

Друсила се вторачи изненадано в госпожа Тримейн и си помисли, че дамата сигурно е напълно уверена както в произхода, така и в богатството си, след като с лека ръка не зачита имената на тези милионери.

— Парите не водят задължително след себе си добро възпитание — прибави госпожа Тримейн.

— Не съм и предполагала такова нещо — каза Друсила. — Но все пак…

— В Ню Йорк хората могат да бъдат приемани и само заради богатството си. В Нюпорт е различно — засмя се старата дама за пръв път, откакто Друсила я бе видяла. В гласа й имаше злобна нотка. — Предполагам, не знаеш например, че Джон Пиърпонт Моргън е натрупал първото си голямо богатство чрез изкупуване на негодни карабини, бракувани от армейските инспектори.

— Защо не… аз…

— Изкупи ги за смешно ниска цена и ги продаде на Главния щаб на Западната армия за почти четворно повече пари.

— Но ако оръжията са били негодни, то сигурно…

— Армията е трябвало да бракува цялата пратка от карабини на Моргън, след като войниците, които стреляли с тях, останали без палци. И това, скъпа моя, е само един от многото случаи. Днес в обществото се разпореждат спекуланти и печалбари.

— Ами… точно така каза и Кевин.

— Кевин? О, да. Господин Фаръл. Хитър младеж. И красив като греха. Гледах го от прозореца как ти помага да слезеш от кабриолета. Доста близки ли станахте?

— Не… не съвсем, но по пътя насам разговаряхме във влака.

Докато говореше, Друсила не откъсваше поглед от ръцете си, поставени скромно в скута на копринената й рокля. В гласа й със сигурност нямаше нищо, което да я издаде. Но госпожа Тримейн беше хитра старица. Лешниковите й очи не пропускаха нищо.

— Да — каза тя. — Красив младеж. — После сви рамене. — Без семейство и произход, разбира се. Голтак ирландец, както ми каза господин Полък.

— Едва ли. Трябвало е да напусне Ирландия по време на глада, но…

— Ах, да. Мнозина е трябвало да го направят. Но повечето са станали слуги, коняри, някои дори просяци. Както изглежда, господин Фаръл е постигнал нещо по-добро. — Госпожа Тримейн се изправи. — Сега ще позвъня на Едит. Тя ще ни донесе чая. Или може би предпочиташ да отидеш в стаята си и да си починеш? Ако е така, ще дойда при теб, когато свърша с господин Фаръл, и тогава можем да пием чай горе.

— Мисля, че бих предпочела второто — отговори Друсила.

— Много добре. Разбира се, господин Полък ще плати на господин Фаръл хонорара, задето те е намерил, но бих искала да му поднеса и личните си благодарности.

Тя позвъни на Едит и когато жената се появи, й нареди:

— С госпожица Друсила ще пием чая си в нейната стая след малко. Заведи я горе и кажи на господин Фаръл да дойде тук.

Няколко минути по-късно Друсила стоеше на върха на широкото стълбище и гледаше как Едит води Кевин към библиотеката. Той вдигна глава и погледна за момент към девойката. Тя му се усмихна леко, за да му покаже, че всичко е минало добре.

Той кимна, за да й даде знак, че е разбрал, но това не й беше достатъчно. Друсила копнееше да отиде при него, да почувства ръцете му около себе си, да остане сама с него и да му разкаже всичко, което се бе случило.

Но сега, докато стоеше, поставила ръка върху една от подпорните колони с изваяния сокол, докато го гледаше как завива надолу по коридора, между тях двамата сякаш зейна огромна пропаст.

— Оттук, госпожице Друсила, ако обичате — казваше в това време Едит.

Друсила я последва нагоре по стълбите. „Няма да го загубя — рече си тя. — Няма да му позволя да си отиде. Ще намеря някакъв начин да бъдем заедно.“

 

 

Следващите две седмици отлетяха сред вихрушката от планове за представянето на Друсила пред обществото. По настояване на девойката госпожа Тримейн се съгласи балът да бъде отложен и Друсила да се покаже първо пред по-малка група на официална вечеря. Но дори и при това положение имаше безкрайни планирания: да бъде доведен организатор за вечерята от Ню Йорк; да бъде измислена и ушита нова рокля от мадам Жанин, която бе отседнала в Акуиднек Хаус.

— Разбира се, ще носиш фамилните диаманти — каза „баба“ й. — Майка ти ги бе сложила, когато беше булка, но след това ги остави тук, когато… си отиде.

— Благодаря ти, бабо. Сигурна съм, че са много красиви.

Пробите с мадам Жанин отнеха много време, тъй като талантливата французойка, която бе отворила магазин в Ню Йорк, но прекарваше лятото в Нюпорт, очевидно се надяваше, че гардеробът, който ще направи за Друсила, ще й осигури много други клиентки измежду богатите летни посетители на Нюпорт.

Роклята за вечерята трябваше да бъде в нежен оттенък на светлосиньо; корсажът — оформен с измамна простота и изрязан достатъчно ниско, за да освободи необходимото място за диамантената огърлица. В прибавка мадам Жанин щеше да изработи за Друсила костюм за езда от перленосиво сукно; рокли за празненства на яхта, за следобедни чайове и танцувални приеми.

— И нещо по-семпло, но шик, за пикници — каза тя и показа на Друсила парче бял муселин на клончета.

— Пикници ли? — попита девойката.

— О, но това са чудесни събития — отвърна шивачката и тъмните и очи проблеснаха ентусиазирано. — Има цветя, каси с шампанско и най-фини деликатеси, доставени от господин Уорд Макалистър. За него казват, че е светският арбитър на Нюпорт.

Името беше познато на Друсила, тъй като госпожа Тримейн бе споменала, че господин Уорд Макалистър ще бъде един от гостите на вечерята, заедно с господин и госпожа Огъст Белмон и някои плантатори от Южна Каролина, които все още продължаваха да идват в Нюпорт, за да избягат от влажната горещина и заплахата от треска у дома.

 

 

Вечерта на празненството бе топла и ясна. Полилеите в огромната трапезария бяха толкова излъскани, че призмите им блестяха с ледена светлина. Застанала на прага, Друсила чуваше тихите, колебливи звуци на струнния квартет, докаран от Ню Йорк и настанен в музикалната галерия с изглед към залата.

Беше успяла да изпълни правдоподобно ролята си пред госпожа Тримейн през изминалите две седмици, но сега се чудеше дали ще може да бъде толкова убедителна и пред гостите тази вечер. За разлика от жената, която трябваше да й бъде баба, гостите нямаха никаква емоционална нужда да повярват, че Друсила е наследницата на Тримейн. „Баба“ й я бе посъветвала да не казва нищо за годините преди пристигането си в Перегрин Корт, освен че е живяла с майка си.

Ами ако господин Макалистър зададеше някой неудобен въпрос? Този мъж беше известен с интереса си към произхода на всеки член от обществото. Наистина през същата тази година той бе подготвил списък на комитета, който сам наричаше „Патриарсите“ и който, на свой ред, щеше да решава кой да бъде допуснат или изключен от светските събития в Ню Йорк през идващия сезон. Щеше ли Друсила да успее да убеди този човек, че е всичко, за което претендира?

Тя потрепери и изпита внезапно желание да изтича до стаята си и да се престори на болна, но знаеше, че рано или късно ще трябва да понесе изпитателните погледи на хора като Уорд Макалистър, госпожа Белмон и останалите. Почувства се така, сякаш стените се придвижват към нея и я затварят в капан. Повдигна полите си, забърза по широката тераса зад къщата и слезе по мраморните стъпала. Обширната морава се спускаше под лек наклон към Клиф Уок и океана долу.

Дворът на Перегрин Корт я изпълваше с дълбока възхита още от първия ден, когато го бе видяла, и продължаваше всеки път да спира дъха й. Госпожа Тримейн й бе обяснила, че външното оформление е замислено да изглежда като градините в стил „Тюдор“ от Англия. Когато слезе от терасата, Друсила пое по една пътека, водеща към градината, където живите плетове бяха подрязани във формата на фантастични птици и животни. На известно разстояние се мержелееше бяла мраморна беседка, приличаща на езически храм. Друсила си пое рязко дъх, когато видя един мъж да излиза иззад единия ъгъл на постройката. В него тя разпозна Кевин Фаръл.

— За мен е неочаквано удоволствие, Друсила — каза той и се приближи до нея с обичайната си непринудена походка, както винаги — спокоен и уверен.

Девойката усети как страховете й се изпаряват. Не можа да не забележи колко хубав изглеждаше Кевин в тъмносивото си сако и панталоните в цвят слонова кост.

— Госпожа Тримейн знае ли, че си тук? — попита тя.

— Разбира се, че знае. Не ти ли е казала? Нает съм за тази вечер. — После, когато видя объркания й поглед, прибави: — Трябва да държа под око диамантите на Тримейн и бижутата на останалите дами. Това е нещо съвсем обичайно при събирания от този род.

— Разбирам — рече Друсила и почувства остра болка от разочарование. — Мислех си, че може би… — Но гордостта не й позволи да продължи.

— Естествено исках да те видя — каза той. — Нямах много шансове да го направя след деня, в който те докарах тук.

— Значи… съм ти липсвала?

— Глупаче такова.

В очите му се появи топлина, а гласът му бе тих, сякаш я галеше с думите си. После протегна ръка, издърпа Друсила в сянката на беседката и докосването му я накара да потрепери.

— Кевин — прошепна тя и затвори очи.

Мъжът я притегли към себе си. Тя отметна глава назад и устните й се разтвориха. Но противно на очакванията й, Кевин не я целуна.

— Не бива да поемаме глупави рискове — каза той.

Девойката се отдръпна с вече отворени и блеснали гневно очи.

— Прав си — каза тя с треперещ глас. — Веднага се връщам в къщата.

Кевин я хвана здраво за ръката. Друсила видя ленивата му подигравателна усмивка.

— Изненадваш ме, Друсила. Нима си загубила цялата си скромност? Щом аз мога да почакам няколко часа, значи ще можеш и ти.

— Какво да чакам?

Насмешката бе изчезнала от очите му и сега там личеше целият му глад за нея.

— След като свърши проклетата вечеря, последните гости си отидат и госпожа Тримейн заспи, ще се срещнем тук.

Резките нотки в гласа му и увереността, че тя ще дойде при него винаги когато я поиска, ядосаха Друсила.

— Ще си помисля — каза тя.

Кевин уви ръце около нея и я целуна диво и болезнено. Малко по-късно, когато я пусна, момичето се обърна и затича към къщата между тъмните редици високи живи плетове.

 

 

Чувстваше се леко неспокойна, когато, няколко часа по-късно, стоеше до госпожа Тримейн и приемаше гостите. Но после нещо от тихото достойнство и непоклатимото спокойствие на старата дама се предаде и на нея. Друсила държеше главата си високо изправена и усещаше тежестта на диамантите на фамилията Тримейн върху кожата си. Тя се обърна, за да се усмихне на семейство Белмон и обиците от крушовидни диаманти се разлюляха от двете страни на лицето й.

Погледна към госпожа Тримейн и тя й се усмихна едва забележимо, но окуражително. Старата дама, в тъмносиня коприна и високо вдигнати коси, очевидно грееше от гордост и доволство. Поздравяваше гостите си с вид на вдовствата кралица.

Когато един прислужник обяви, че вечерята е сервирана, Друсила вече бе започнала да се чувства по-уверена. Диамантите на фамилията Тримейн не й тежаха като парчета лед.

Когато Уорд Макалистър й предложи ръката си, Друсила я пое без колебание и тръгна грациозно до него към трапезарията.

— Предполагам, че това е първото ви лято в Нюпорт — каза той.

— Така е.

— А преди това?

— Живях с майка си. Пътувахме доста.

— В Европа ли? — попита той.

— В Калифорния — отвърна Друсила.

— Господин Макалистър е прекарал известно време в Калифорния по време на Златната треска, скъпа моя — намеси се госпожа Тримейн.

— Наистина ли? — попита Друсила и очите й проблеснаха немирно. — Като че ли не се покривате съвсем с представата ми за златотърсач, господине.

— Заминах за Калифорния, за да се присъединя към брат ми и баща ми в адвокатската практика — каза той. Мустакът му, в стил Наполеон ІІІ, почти потрепери от обида, когато дамите наблизо се засмяха на очевидно невинната грешка на Друсила.

Въпреки всичко Друсила се забавляваше да се преструва, че го смята за един от онези мръсни, груби, космати златотърсачи, за които бе чувала.

— Трябва да е имало страшно много работа за един адвокат по време на Златната треска в Калифорния — каза тя. — С всичките онези претенции за територии…

— Да, имаше достатъчно работа — отговори мъжът. — Но не ми беше приятно да живея между онези погранични варвари. Не, наистина. Изпитах голямо облекчение, когато се завърнах в родния си град Савана.

— Винаги съм смятала, че Савана е единственият цивилизован град в Джорджия — каза една достолепна дама с ъгловата челюст, металносива коса и здраво стиснати устни, които някак противоречаха на тихия й, нежен и провлачен глас.

Макалистър се усмихна:

— Когато тези думи идват от дама от Южна Каролина като вас, госпожо Сийтън, това наистина е комплимент.

Госпожа Белмон се наведе към осветената от свещи маса и каза:

— Мислех, че ще дойдеш със семейството си тази вечер, Теодора.

— Редфорд бе принуден да остане в Чарлстън по работа малко повече от очакваното. До другата седмица ще бъде тук, навреме за бала ти, Керълайн. И момичетата ще пристигнат с него, разбира се. — Тя се усмихна мило на Друсила: — Ако знаеше каква чаровна внучка има госпожа Тримейн, щеше да дойде, независимо дали е довършил работата си или не.

Друсила поблагодари с кимване за комплимента, но си помисли с неудобство, че сватосването вече е започнало — точно както го бе предрекъл Кевин. Но нищо. За нея нямаше никога да има друг мъж, освен него, колкото и много възпитани младежи да се опитваха да прибавят фамилното богатство на Тримейн към своето.

— Ще дойдете на бала на госпожа Белмон в Бай дъ Сий, нали? — продължаваше госпожа Сийтън.

— Да… всъщност…

— Ще бъдем там — каза твърдо госпожа Тримейн, като по този начин реши окончателно въпроса. — Нямаме търпение да посетим новата ти вила, Керълайн. Само се надявам това да не бъде знак на началото на ново преселване към Нюпорт. Има някои хора, които биха изглеждали по-естествено в Лонг Бийч или Саратога.

Макар и през изминалите няколко седмици Друсила да се бе привързала към госпожа Тримейн, не можеше да отрече, че старата дама е снобка и че вероятно винаги щеше да бъде такава. Ако някога откриеше истината за произхода на Друсила, щеше да бъде абсолютно скандализирана.

Нежният, но настоятелен провлачен глас на госпожа Сийтън се вряза в мислите й:

— Надявам се, че все пак ще запазите един танц за сина ми, макар че сега, когато се представите в Нюпорт, съм сигурна, че няма да можете да се отървете от обожатели.

„Редфорд Сийтън сигурно е много срамежлив младеж — помисли си Друсила — или може би доста непривлекателен. Иначе защо майка му ще моли толкова явно за него?“

И все пак очевидно госпожа Тримейн одобряваше госпожа Сийтън, защото в противен случай нямаше да я покани на това празненство. Затова Друсила се усмихна и каза:

— Ласкаете ме, госпожо Сийтън. Ще се радвам да се запозная със сина ви, разбира се. И няма да забравя да запазя един танц за него.

 

 

Последните гости си отидоха след полунощ. Госпожа Тримейн и Друсила изкачиха заедно широкото стълбище. Когато застанаха горе в коридора, старата дама сложи тънката си, покрита със сини венички ръка върху тази на Друсила.

— Тази вечер ти беше чест за фамилията ни — рече тя. — Мислех си, че никога повече няма да видя щастие в дома си. Но ти промени всичко.

В очите на Друсила бликнаха сълзи. За пръв път, откакто бе дошла в Перегрин Корт, тя направи нещо непланирано и искрено — напълно спонтанно обви ръка около раменете на госпожа Тримейн и целуна набръчканата й буза. После каза:

— Лека нощ, бабо. Приятни сънища.

След това продължи към стаята си в края на коридора.

Кларис прибра диамантите и започна да разхлабва роклята на Друсила.

— Можеш да отидеш и да се погрижиш за баба ми — каза бързо девойката. — Тя сигурно е много уморена и те чака.

— Но кой ще ви помогне? — Гласът на Кларис звучеше скандализирано.

— Ще си намеря лична прислужница колкото е възможно по-скоро.

— Може би ще мога да ви препоръчам подходяща — предложи Кларис.

Но Друсила нямаше намерение да позволи на някой друг да й избира лична прислужница. Щеше да го направи сама, и то внимателно, защото усещаше, че ще й бъде трудно да крие тайните си от една жена, с която ще има толкова тесни контакти.

След като Кларис си отиде, Друсила легна на леглото и се втренчи нагоре към балдахина. Минутите се влачеха бавно една след друга. Трябваше да изчака, докато къщата притихне; докато стрелките на малкия, изрисуван порцеланов часовник й покажат, че е безопасно да тръгне.

Наближаваше три сутринта, когато Друсила стана, преоблече се в най-семплата си рокля — тази от бледосив муселин; същата, която бе носила в деня, когато Кевин я бе довел при господин Полък. След това уви тъмен шал около косите и раменете си и забърза към беседката, за да се срещне с любимия си.

Все още изпитваше известен яд заради неговата арогантност; заради убедеността му, че ще хукне да се среща с него, когато и където му е угодно. Но по-силна от яда, по-завладяваща от гордостта бе нуждата й да бъде с него.