Даяна Хевиланд
Страстните измамници (24)

Двадесет и четвърта глава

През следващия месец Друсила бе лишена от сънливото задоволство, което тъй често придружава ранната бременност, защото в ума й цареше бъркотия. Трябваше да действа бързо, преди да станеше късно да пътува. Трябваше да се измъкне от плантацията поне за малко и да вземе Андрю със себе си. Само че трябваше много да внимава с Хулио.

Едно писмо от Шарлот Тримейн й помогна да си състави колеблив план. Казваше, че Друсила й липсва и й даваше безброй съвети за предпазни мерки, които трябва да взема по време на бременността.

Друсила четеше и препрочиташе писмото на Шарлот в деня, когато то пристигна, и същата нощ, докато лежеше до Хулио, умът й все още работеше трескаво.

Беше я любил нежно, без следа от насилието, което вече бе свикнала да очаква. Откакто разбра за бременността й, той се владееше дори и в най-интимните моменти. Друсила го познаваше доста добре, за да знае колко усилия му струва това.

Сега, когато стигна до кулминацията, Хулио понечи да се отдръпне, но тя го прегърна и го притисна към себе си. Погали гърба, тесния му твърд ханш. Пръстите й търсеха и дразнеха, докато накрая го почувства отново да се втвърдява в нея. Друсила използва тялото си целенасочено и умело, за да достави на съпруга си възможно най-пълно удоволствие.

След това лежеше и слушаше как той шепне думи на обожание.

— Бих могъл да те любя до зори — рече Хулио, — но сега трябва да спиш, керида.

— Не мога да заспя — рече тя.

— Да не би нещо да те тревожи?

— Днес получих писмо.

— От една от старите моми Сийтън ли?

— Не. От баба ми. Тя напуска баните във Франция. Ревматизмът й е много по-добре. Ще прекара зимата в къщата си в Ню Йорк. — Направи пауза, а след това продължи внимателно: — Аз й липсвам, Хулио.

— Може би един ден ще я посетим — каза той.

— Ако не я видя скоро, може да стане доста късно — каза Друсила. — Тя е стара и с крехко здраве.

— Тази година? Невъзможно. Не мога да напусна плантацията преди края на жътвата. После трябва да се погрижа за новата работилница и за инсталирането на оборудването. — Сложи ръка на корема й, който вече беше малко издут. — Във всеки случай сега ти не си в състояние да предприемаш дълго пътешествие.

— Сигурна съм, че ще се справя, ако замина веднага. Бих могла да взема една от прислужниците — настоя тя. — И Андрю, а може би и Лус.

Хулио седна и протегна ръка да изгаси лампата до леглото.

— Какво каза? Да пътуваш сама? Това може да е обичай за някои жени в твоята страна, но кубинките или пътуват с мъжете си, или изобщо не пътуват. А в твоето положение би било глупаво да предприемаш такова пътешествие.

— В Ню Йорк има отлични лекари.

— В Хавана също. — В гласа на Хулио вече се чувстваше остра нотка на нетърпение. — Докторът, който изражда втората дъщеря на Кармен Сантовения, е учил в Париж и Мадрид, доколкото разбрах. Ще го докарам тук от Хавана, ако искаш. Ще стои във Вила Нуева целия месец преди раждането.

— Само да можех да родя бебето у дома… — започна тя с нарастваща паника.

— Тук е твоят дом. Чувал съм, че жените в твоето положение могат да имат странни желания. Но това, за което ме молиш, е невъзможно. Няма да напусна Вила Нуева сега. Не мога. И няма да ти позволя да заминеш сама.

Хулио протегна ръка да изгаси лампата, но тя се вкопчи в лакътя му.

— Как бих могла да те накарам да разбереш?

— Мисля, че започвам да разбирам. Заради Андрю е, нали? Откакто го взех със себе си на лова на избягалите роби, ти трепериш над него. Не, даже преди това. Търсеше извинение да го махнеш от плантацията, а сега използваш бременността си като претекст. Това и внезапната ти, непоносима нужда да посетиш баба си. — Очите му бяха изпълнени със студен гняв. — Докато бяхме в Париж, ти нито веднъж не предложи да отидем до Екс ле Бен, за да я видиш. Ах, да, замалко да забравя! На нашето сватбено пътешествие ти все още тъгуваше за Кевин Фаръл и никой друг нямаше значение.

Хулио стана от леглото, пъхна ръце в ръкавите на лекия си копринен халат и завърза колана му с бързи, резки движения.

— Развалям сина ти, това е. И, разбира се, той е много по-важен за теб от мен. Неговото благополучие — такова, каквото ти смяташ да бъде — трябва да бъде на по-преден план от съпружеския ти дълг.

— Ако поне веднъж се бе опитал да разбереш отношението ми към робството…

— Да разбирам ли? Какво има тук да се разбира? Съгласявах се с нелепите ти прищевки всеки път, когато това беше възможно. Дори пощадих живота на Ернесто, за дати доставя удоволствие.

— Зная, че се опитваше да бъдеш мил — призна тя.

— Опитвам се да бъда мил? Отнасям се с теб като с кралица! Направих всичко, за да бъдеш щастлива. И съм ти верен; не съм докосвал робиня, откакто се ожених за теб. Знаеш ли колко рядко се случва това при мъже с моето положение?

— Никога не съм те обвинявала в изневяра.

— Млъкни! — заповяда той и закрачи из стаята с пъхнати дълбоко в джобовете на халата ръце. — Мислиш, че ми е лесно момчето да е тук? Копелето на Кевин Фаръл под един покрив с мен!

Друсила нададе вик и очите й се разшириха от изумление и ужас.

— Андрю е…

— Не ме лъжи. Не и сега. Знаех истината за момчето още от момента, в който го видях.

— Откъде?

— Тогава, в „Сан Рафаел“, видях Кевин Фаръл. Едва ли си забравила. Стоях съвсем близо до него, когато той ме извика в кабинета на полковника, за да ми даде отговора си. Никакви обещания. Никакви уговорки. Спомняш ли си?

Докато Хулио говореше, сцената изникна пред очите й толкова ясно, сякаш бе станала вчера.

— Зная, че още го обичаш — рече той. — Даже и онази нощ в хана, когато ми позволи да правя любов с теб за пръв път… Да, ти ми позволи. — Гласът му бе пълен със самоирония. — Като че ли не можех да те взема по всяко време, когато те поисках. И после да те дам на войниците си. Но не. Исках ти да ме обичаш. Не ти ли се струва смешно, Друсила?

— Знаеш, че не. — Тя протегна ръка в умолителен жест. — Бях ти благодарна. И се опитвах да те обичам. Но не мога да забравя Кевин. Никога няма да го забравя, докато съм жива.

— Честността ти ми действа освежително — рече той. Лицето на Хулио беше като на непознат.

Друсила знаеше, че е обидила този високомерен мъж, че е наранила гордостта му. Нямаше да й прости лесно. Може би изобщо.

— Обичах те толкова, колкото един мъж може да обича жена — каза той. — Когато бяхме в Париж, си позволих да повярвам, че и ти си започнала да ме обичаш. Че си забравила Фаръл. Отдаваше ми се с такава страст! Или и тогава се преструваше?

— О, не! Не мисли това за мен. Ти… ме накара да те желая по този начин.

— Разбирам. Значи съм успял да възбудя сетивата ти. Но съзнанието ти винаги е принадлежало нему. Там си създала негов храм. Този наемник! Този най-обикновен авантюрист!

— Кевин Фаръл беше…

— Млъкни! Бях твърде мил с теб, Друсила. Твърде снизходителен. Можех да те държа като любовница, докато ми омръзнеше, но вместо това се ожених за теб. Дадох ти името Варгас. А ти през цялото време мечтаеше за човек, който те е използвал като курва; който ти е направил копеле и те е зарязал.

— Не беше така. Кевин дори не…

— Замълчи! Не искам повече да чувам името му.

— Как можеш да ревнуваш от мъртвец?

Той й се усмихна смразяващо:

— Мъртъв ли? Откъде знаеш, че е мъртъв?

— Ти ми каза. Когато се върна от Ориенте…

— Излъгах те.

— Не би… не и за това… Ти…

Думите й замряха. Лицето на Хулио се размаза пред очите й. В стаята беше тихо, но тя чуваше бучене в ушите си като прибой на вълни. Потъваше, мъчеше се да си поеме дъх.

После през бученето чу Хулио да казва:

— Да, Фаръл избяга от „Сан Рафаел“ с помощта на своите приятели-бунтовници. Страхувах се, че ще дойде да те вземе, а те обичах твърде много, за да рискувам да те загубя.

— Но защо ми го казваш сега? Мислиш, че като сме женени, няма да взема Андрю и да си отида? Ще намеря Кевин. Където и да е, ще го намеря.

Тя понечи да стане, но Хулио я блъсна обратно върху възглавниците и опря ръце от двете й страни.

— Няма да отидеш при него. Ти си моя жена и носиш моето дете. Мислиш ли, че ще се откажа от теб сега?

— Нямаш избор. Не можеш да ме спреш…

Той отметна назад едната си ръка и зашлеви Друсила през лицето.

— Глупачка си, Друсила. Моя си и нищо не може да промени това. Отсега нататък ще бъде различно. Аз ще вземам решения, а ти ще ми се подчиняваш във всичко. Ще въдворяваш дисциплина сред домашната прислуга или ще те принудя да гледаш, докато го правя. И няма да се месиш във възпитанието на Андрю. Ще го възпитавам, както намеря за добре, а ти няма да казваш нищо.

— Нямаш право! Андрю е мое дете…

Той се изсмя — кратък, остър звук, подобен на лай на лисица.

— Не ме гледай така, скъпа моя съпруго. Няма да тормозя момчето. Нито пък теб. Тази плесница беше само за да ти покаже кой е господарят. Няма да се повтори, освен ако не ме предизвикаш.

Той седна на ръба на леглото. На Друсила й беше трудно да повярва, че само преди малко я е прегръщал с любов, галел я е и е мълвял нежни думи.

— Знаеш ли — рече Хулио с обичайния си енергичен тон, — нямам нищо против момчето, освен това, че баща му е Кевин Фаръл. Дори харесвам Андрю. Той е буден и има дух. И проявява голям интерес към работата в плантацията. Кой знае, когато порасне, от него може да стане добър майорал.

— Надзирател? Андрю — надзирател?

— Едва ли си очаквала да го направя господар на Вила Нуева. Не и когато ти ще ми дадеш мои собствени синове. О, да, Друсила, ще го направиш. И много скоро ще научиш какво значи да бъдеш прилежна съпруга.