Даяна Хевиланд
Страстните измамници (25)

Двадесет и пета глава

Поне дългите часове на жътвата държаха Хулио далеч от Друсила почти през цялото време и й осигуряваха възможността да прави планове. Нямаше да остане тук; поне това знаеше след нощта, в която Хулио й бе казал, че Кевин не е бил убит в „Сан Рафаел“. Съпругът й бе глупак, ако си мислеше, че ще я спре да намери Кевин сега.

Нямаше никакво значение, че носи детето на Хулио. Бебето щеше да се роди в Съединените щати и да остане с нея. Парите на фамилията Тримейн щяха да й купят помощта на най-опитните адвокати. Никое нейно дете, независимо кой му беше баща, нямаше да отрасне във Вила Нуева.

Външно се подчиняваше на Хулио за всичко. Позволи му да вярва, че най-сетне е станала покорната жена, която той изискваше. Той все още се задоволяваше с нея; не нежно, както в първите месеци на бременността й, но и без жестокост. Обладаваше тялото й бързо, почти безразлично, след това й обръщаше гръб и веднага заспиваше.

През първите дни след скарването им Друсила се боеше за Андрю. Но след това страховете й отминаха, защото, макар Хулио понякога да бе рязък с момчето, все още го взимаше на полето всеки ден и Андрю отиваше с желание. По време на най-горещата част от следобеда съпругът й настояваше момчето да си почива под сянката на каруците.

Веднъж, след вечеря, Андрю й каза:

— Сеньор Варгас смята да изсече част от гората, за да може следващата година да насее повече.

— Но това няма да стане, докато не свърши жътвата — рече Хулио и добави към Друсила: — Не се тревожи. Изсичането и изгарянето ще става през нощта и няма да вземам момчето с мен.

— О, но аз… — започна Андрю, но Хулио го сряза веднага:

— Чу какво казах. Няма да говорим повече за това.

— Жалко е да се изгарят такива хубави дървета — каза Друсила.

Хулио сви рамене.

— Не мога да се замислям за красота, когато имам нужда от повече пространство за захарната тръстика. — После се обърна към очевидно умърлушения Андрю: — Има много години да гледаш такива неща, ниньо.

Момчето грейна, но Друсила знаеше, че ударът е насочен към нея, за да й се напомни, че Андрю ще остане тук, докато възмъжее.

„Недей да бъдеш толкова сигурен“, помисли си тя.

По някое време през следващите няколко месеца тя и Андрю щяха да се намират на борда на кораб, поел към Ню Йорк. Но как? Това бе нейният проблем.

Също така й хрумна, че може да се наложи да отведе Андрю със сила, защото Хулио се бе вклинил между нея и сина й. Изобщо не беше сигурна, че Андрю ще тръгне доброволно. Не можеше да рискува да му разкаже за плановете си чак до последния момент.

Но кой тук, във Вила Нуева, щеше да й помогне? Робите можеше и да искат, но се страхуваха от Хулио. Даже и домашните слуги, които имаха причини да й бъдат благодарни за доброто й отношение, едва ли щяха да поемат такъв риск. Освен може би Инес.

Друсила се колебаеше дали да забърка момичето в плановете си, защото каквото и наказание да приложеше Хулио на съпругата си, то със сигурност нямаше да е толкова ужасно, колкото това на робите.

Една вечер Друсила чакаше Инес да отговори на позвъняването й. Хулио, който се приготвяше да отиде до работилниците, каза:

— Къде е това момиче? Трябваше да бъде тук преди пет минути. Много отпускаш домашните слуги и те се възползват от това.

— Аз… Тя е в кухнята и ми вари билки за успокояване.

— Не може ли готвачът да свърши това? — попита Хулио.

— Инес единствена знае кои билки да използва и по колко — отвърна Друсила, благодарна, че е успяла да измисли правдоподобно извинение за толкова кратко време; наистина си нямаше идея къде може да е Инес.

Хулио се засмя.

— А, да, спомням си, че баба й беше много опитна в използването на билки. Защо ти е успокоителен чай?

— Напоследък не мога да спя. Бебето рита и ме държи будна.

— Не си ми казвала.

Сърдитият отговор дойде на устните й, но тя ги прехапа.

— Сега трябва да тръгвам — рече той, — освен ако не искаш да остана, докато дойде Инес.

— Добре съм — каза Друсила.

Минаваше единадесет и тя беше изморена, но мина почти половин час, преди Инес да дойде да я приготви за лягане. Момичето беше задъхано, а обикновено пригладената му кестенява коса бе разбъркана.

— Простете ми, сеньора — рече то. — Не исках да ви карам да ме чакате.

— Какво те забави толкова? — попита Друсила.

Момичето извърна поглед и прошепна едва чуто:

— Бях с Ернесто.

— Но това е опасно — рече Друсила. — Ако случайно съпругът ми разбере, знаеш какво ще се случи.

— Трябва да виждам Ернесто. Не бих могла да живея, ако не го виждам понякога. А и той има нужда от мен. Внимаваме, сеньора.

— Ами в бъдеще? Рано или късно ще бъдете хванати.

— Робите нямат бъдеще — каза спокойно Инес.

— Ами ако имате дете?

— Сеньор Варгас вероятно ще го продаде — каза момичето. — Или то ще умре от болести и недояждане в бараката, дето гледат децата на робите.

Друсила се поколеба, а после каза:

— Не бива да бъде така. Ти и Ернесто трябва да бъдете свободни да се ожените, да създадете семейство.

— Постоянно се говори за освобождаването на робите на острова — каза Инес, — но това все не става. Ако избягаме с Ернесто, ще бъдем хванати и върнати обратно. Онзи път, когато той избяга, смяташе да се добере до Хавана и там да мине за освободен роб. После можеше и аз да избягам и да отида при него. Но си спомняте какво се случи.

— Спомням си — рече мрачно Друсила. — Но можете да отидете по-далеч от Хавана. В Съединените щати, където ще бъдете свободни.

— С Ернесто не можем дори да се измъкнем от Вила Нуева, та камо ли да мислим да прекосим морето до друга държава.

Друсила сложи ръка на рамото на момичето и го притегли към себе си.

— Може да стане — каза тя. — Рискът ще бъде голям, но ако с Ернесто имате желание да опитате, ще ви покажа начин.

— Но, сеньора, рискът ще е голям и за вас. Ако сеньор Варгас научи, може да ви стори нещо лошо…

— По времето, когато разбере, ще бъде твърде късно да ме нарани. Аз ще дойда с вас; Андрю — също.

— Но това е лудост! — рече Инес. — Че защо ще искате да се махнете оттук?

— Имам си причини — отвърна Друсила. — По-късно ще ти ги кажа. А сега трябва да съставим плана. Парите не са проблем. Ще взема бижутата си и ще ги продам в Хавана. После ще се качим на първия кораб за Съединените щати.

Тъмните очи на Инес се насочиха към тялото на Друсила.

— Как ще пътувате сега, в това положение?

— Ще вземем кабриолета — каза Друсила. — Ернесто ще кара. Ако ни видят, никой няма да се усъмни. Една дама пътува с кочияша, прислужницата и малкото си момченце за Хавана.

— Сеньор Варгас ще ви потърси. Ще изпрати преследвачи.

— И за това съм помислила. Ще му кажа, че отивам в Сиенфуегос да посетя една приятелка и че ще остана там за нощта. Така ще имаме един ден преднина. Това трябва да е достатъчно; няма друг начин.

— Ами Ернесто? Той не е кочияш. Нали го изпратиха обратно на полето?

— Ще започнем пътуването с Пабло. Преди да напуснем плантацията, Ернесто ще трябва да се намеси. Не искам Пабло да бъде наранен, а само вързан някъде, където няма да го намерят ден или два.

— Ернесто може лесно да направи това. Той е много силен.

— А дали ще иска да рискува с ново бягство?

— Сигурна съм, че да, сеньора. Само заради мен не се е опитал втори път.

Последните седмици от жътвата минаха и когато тя свърши, Хулио нареди да се изсече голям участък гора от западната страна на Вила Нуева.

Андрю, горчиво разочарован, че няма да го вземат, стоеше на вратата на стаята си. Вече беше изкъпан и облечен в памучната си нощница. Гледаше в коридора на горния етаж, където сеньор Варгас говореше с майка му.

— Няма да се върна преди зазоряване — чу го Андрю да казва. — Ще бъдеш добре, нали?

— Инес ще бъде тук с мен — рече майка му.

Андрю отстъпи назад към стаята си. Видя как сеньор Варгас мина край него. После Лус, дебелата му бавачка, го сложи да си легне и придърпа около него мрежата против комари.

Но момчето не можа да заспи. Беше горещо, а и продължаваше да си мисли за големия огън тази нощ.

Той стана и излезе на балкона. Вгледа се в посоката, в която сеньор Варгас му бе казал, че ще бъде огънят. Още нямаше нищо.

Сеньор Варгас не му беше казвал да не напуска къщата тази нощ. Но момчето знаеше, че не бива да го прави.

Откакто сеньор Варгас го бе взел със себе си на лова на роби, Андрю малко се страхуваше от него. И знаеше, че белегът на лицето на Мигел е направен от камшика за езда на сеньор Варгас; веднъж чу прислужника да говори за това. Ами ако Андрю ядосаше сеньор Варгас, и него ли щеше да накаже така?

Щеше да бъде внимателен. Щеше да отиде само до хълма. Никой нямаше да разбере.

Той се върна в банята си, съблече нощницата си и нахлузи дрехите си. После излезе пак на балкона и отиде до едно място, където дървото растеше толкова високо, че той можеше да протегне ръце и да се хване за един дебел клон. Изкачи се на клона и слезе предпазливо на земята.

Отново се почувства изплашен, докато стоеше и гледаше към алеята от палми, която водеше надалеч от къщата. Но луната тази вечер беше голяма и ярка. Момчето нямаше да се изгуби. Вече познаваше добре плантацията.

Измина доста време, докато Андрю стигне до бараките. Ето там беше хълмът, право напред. Андрю се изкатери по големите камъни. Краката вече го боляха. После се хвърли по корем и се огледа в посоката, откъдето очакваше да се види огънят. Все още не беше започнал. Спеше му се. Никога преди не бе оставал толкова до късно. Затвори очи. Нощният бриз разхлаждаше лицето му, а тревата беше мека… и миришеше на хубаво…

 

 

Внезапно се събуди и за момент не можа да си спомни защо е тук, под открито небе, с всичките тези дървета наоколо. После видя червеникава светлина. Огънят. Понечи да се привдигне, за да види по-добре, но наблизо се чуха гласове. Двама души си говореха долу между камъните в подножието на хълма.

— Значи ще го направиш?

Говореше жена. Инес. Прислужницата на мама. Но какво ли правеше тук?

— И питаш още! — Сега гласът беше мъжки, дълбок и сърдит. — Разбира се, че ще го направя.

— Пабло не трябва да бъде наранен. Само завързан някъде, където няма да го намерят, докато не отидем далеч напред.

— Ще се опитам да не го нараня. Но рискът за теб, ако бъдем хванати…

— Това е единственият ни шанс, Ернесто — рече Инес. — Помисли си какво ще бъде за нас да сме свободни. Щом веднъж се качим на онзи кораб за Съединените щати, никой няма да може да ни стори нищо лошо.

Андрю се сниши съвсем във високата трева, напълно забравил за огъня. Очите му бяха разширени, а сърцето му биеше силно. Инес и Ернесто смятаха да избягат.

 

 

Огньовете още проблясваха с бледа светлина на фона на тъмното небе. Почти се зазоряваше. Андрю изчака, докато Инес и Ернесто си отидоха, после бавно се запъти към къщи.

Опита се да отвори огромната входна врата. Беше заключена. Едва сега, когато беше твърде късно, си спомни, че нощем всички врати в къщата се заключваха. Заобиколи крадешком къщата, като потреперваше от студения влажен въздух на ранната сутрин. Накрая намери отворен прозорец, хвана се за широкия каменен перваз, покатери се и тупна на пода в стаята.

Секунда по-късно се стресна, когато откри, че се намира точно срещу пастрока си, който седеше на единия край на дългата полирана маса в трапезарията, пушеше пура и пиеше сутрешното си кафе.

 

 

Хулио беше също толкова изненадан.

— Къде си бил? — попита той, като се надигна от масата и остави чашата си с високо дрънчене. — Ела тук.

Андрю се подчини и Хулио видя, че ризата на момчето е скъсана и покрита с петна от кал и трева. Бричовете му бяха в същото окаяно състояние.

— Къде се подреди така?

Андрю не отговори, а започна да трепери. Хулио видя вината в сивите му очи и омекна. Момчето бе извършило пакост, но той добре си спомняше, че често с братята си се бе забърквал в дребни лудории в детството си.

— Много добре, а сега ми кажи. Направил ли си нещо, което ти е било забранено?

Андрю кимна и долната му устна започна да трепери; още малко и щеше да заплаче.

— Хайде стига — рече Хулио. — Едва ли е толкова лошо.

— Ама е. — Андрю се озърна, сякаш търсеше начин да избяга.

— Говори.

— Тази нощ излязох да видя огъня.

— Въпреки нареждането ми?

Андрю подсмръкна и изтри очи с опакото на мръсната си ръка.

— Не отидох чак до огъня. Само до хълма близо до бараките. Бях уморен и заспах, а когато се събудих, видях огъня. И после ги чух да си говорят и се уплаших да не ме намерят, но това не стана…

Хулио подаде на момчето носна кърпа.

— Издухай си носа и престани да говориш с гатанки. Кои са „те“?

Андрю се подчини, но не отговори нищо.

— Добре — рече Хулио. — Излязъл си от къщата. Без да те видят, предполагам. Как?

— Спуснах се по дървото пред стаята ми.

Самият Хулио беше използвал същите средства за бягство като дете.

— И после?

— Отидох до хълма, за който ви казах. Онзи големия, с бамбуковите дървета на върха. Изобщо не се доближих до огъня. Просто исках да гледам.

— И заспа и сънува лош сън, нали?

Андрю поклати глава.

— Не беше никакъв сън. Сеньор, не е правилно робите да бягат от господаря си, нали? — Той ритна крака на един стол. — Искам да кажа, те ви принадлежат. Като Конкистадор. Или новите бикове, които купихте от Испания.

— Разбира се. Но сега не говорехме за робите. — Хулио млъкна и погледна внимателно момчето. — А и тази нощ нямаше бягство.

— Но ще има.

Ръката на Хулио се изстреля напред и сграбчи рамото на Андрю толкова силно, че момчето извика.

— Какво каза? Измисляш си всичко това, за да не бъдеш наказан, нали?

Андрю поклати глава.

— Знаех, че ще ме накажете, ако ме хванете. Но все пак е истина. Това за робите. Чух ги.

Хулио поотслаби ръката си.

— Искам да ми кажеш всичко, което си чул.

 

 

Хулио, макар и строг господар, никога не лишаваше робите си от удоволствието да празнуват края на жътвата: танците на барабани, които продължаваха няколко дни, с изобилни порции тръстиково бренди.

Друсила се страхуваше да не би Хулио да се възпротиви на молбата й да отиде до Сиенфуегос и посети сеньора Такон, вдовица на средна възраст на един полковник, който бе служил с Хулио в кавалерията. Но той даде незабавно позволение. Макар и да бе обичай господарят и надзирателите да присъстват на танците с барабани, жените на плантаторите не ходеха там.

Тази година Друсила стана рано сутринта в деня на жътвения танц, но изчака Хулио да тръгне за бараките, преди да започне приготовленията си. Подреди малък куфар и сложи една торбичка с дребни, но скъпи бижута в корсажа на роклята си. След като готвачката замина да празнува, Инес се промъкна в килера и напълни кошничка с храна — печено пиле, шунка, плодове и хляб. После прибави бутилка бренди и няколко шишета вода.

Андрю не спомена нищо, когато Друсила му каза, че трябва да я придружи на посещението при сеньора Такон, нито пък помоли вместо това да му се позволи да отиде на танците. Друсила осъзна, че момчето е много потиснато напоследък. Понякога дори я избягваше. Беше средата на предобеда, когато тя слезе по стълбите и напусна къщата. Андрю беше с нея, облечен в нов син ленен костюм, с кръгла сламена шапка със сини ленти. Друсила изглеждаше свежа и спокойна въпреки напредналата си бременност. Носеше свободна рокля на бледосиви и бели райета и широкопола шапка, украсена с бели цветя. Сивото и чадърче бе поръбено с дантела и подплатено с розова коприна.

Пабло — висок слаб негър в чудесна униформа в пурпурно и златно — спря кабриолета пред къщата. Инес вече се бе настанила и бе успяла да напъха куфара под седалката си. Външно изглеждаше спокойна, но Друсила видя страха в меките й кафяви очи. Младата жена й се усмихна окуражително. Пабло скочи на земята и помогна на Друсила и Андрю да се качат. После подаде на момчето парче захарна тръстика за дъвчене.

Пабло се качи обратно на мястото си отпред, изплющя с камшика и конете заприпкаха напред по алеята с кралските палми. Друсила се обърна назад и погледна голямата каменна къща. Слънцето се отразяваше в стъклените прозорци. Изпита остра болка, когато си спомни, не Хулио бе сменил железните решетки със стъкла, че бе поръчал копринени завеси.

„Отнасям се с теб като с кралица. Направих всичко, за да бъдеш щастлива.“

Но я беше излъгал за Кевин. Беше я оставил да вярва, че Кевин е мъртъв. Можеше да го разбере, дори да го съжалява, но не и да му прости напълно.

Кабриолетът излезе от алеята с палмите и пое по пътя, който водеше през изсечените тръстикови полета. Близо до края на южната им граница имаше бананова горичка. Ернесто щеше да ги чака там.

От бараките се чу думкане на барабани и виковете на танцьорите. Как можеха робите да танцуват и се веселят след изтощителната жътва? Как можеха да забравят, макар и за малко, жестокия си жребий?

Пътят блещукаше под слънцето. Друсила се наведе малко напред и присви очи. Ето я. Банановата горичка. Тя прегърна през рамото Андрю, който я погледна учудено, но продължи да дъвче захарната тръстика.

Всеки мускул на тялото й се напрегна, когато видя Ернесто да излиза от сянката на дърветата. Затвори очи за момент, след това ги отвори и изпищя.

Хулио излизаше от бамбуковия гъсталак от другата страна на пътя. Яздеше Конкистадор и бе придружен от Руис, майорала, и половин дузина черни подкарвачи на роби. Пабло дръпна рязко юздите и спря кабриолета. Ернесто нададе дрезгав вик и се опита да се шмугне обратно в банановата горичка, но Руис извади пистолета си и изкрещя:

— Спри веднага!

Подкарвачите се нахвърлиха върху Ернесто, който се бореше с изненадваща сила, докато Руис не пристъпи и не го удари с пистолета по главата не един, а три пъти. Ернесто се отпусна в ръцете на черните.

— Занесете го в бараките и го заключете в килия — нареди Хулио. — Ти, Руис, свали оная черна повлекана оттам.

Руис смъкна грубо Инес от кабриолета и когато тя се опита да се освободи, впивайки нокти в лицето му, я зашлеви през лицето с опакото на ръката си.

Андрю изпусна захарната тръстика и се вкопчи в полите на Друсила с лепкавите си пръсти.

Хулио обърна глава и каза на Пабло:

— Обърни кабриолета. Сеньора Варгас се връща вкъщи с мен.

По пътя към къщи Хулио не каза нито дума на Друсила. Яздеше бавно, наравно с кабриолета. Очите му бяха вперени право напред към пътя. Когато стигнаха къщата, той остана за малко навън и поговори с Пабло. Друсила поведе сина си нагоре и влезе в спалнята си, а Лус взе момчето със себе си. Малко по-късно дойде и Хулио.

— Знаех за Инес и Ернесто. Синът ти ми даде пълна информация. Разбира се, не е знаел, че ти и той ще вземете участие в този нелеп план.

— Нямаше никакъв план. Отивах да посетя сеньора Такон, както ти казах.

— Друсила, моля те. А този куфар под седалката на кабриолета? О, да, намерих го. Вътре имаше достатъчно храна за една седмица. — Направи пауза. — Това, което не разбирам, е как си смятала да платиш пътя до Съединените щати за четирима ви.

Беше безполезно повече да отрича истината. По някакъв начин Андрю бе дочул достатъчно от плана, за да предупреди Хулио.

— Зная, че си изобретателна, скъпа моя, но все още ми се иска да разбера как си смятала да се сдобиеш с пари за път. В куфара нямаше нищо, което да…

Очите му се стрелнаха бързо към нея и той сложи ръка на богатия волан по горния край на роклята й. Разкъса корсажа и бръкна дълбоко в камизолата й. После извади малка торбичка и изсипа съдържанието й на леглото. Диамантените обици, които Шарлот Тримейн й беше подарила при пристигането й в Нюпорт през онова първо лято. Пеперудата от сапфири и диаманти, която Хулио й бе купил в Париж. Чифт фини нефритени обици. Гривна с диаманти и рубини.

Той сграбчи ръката й и я обърна с дланта надолу.

— Пък имаш и златния си венчален пръстен, разбира се. Предполагам, че и него си смятала да продадеш.

В съзнанието й цареше бъркотия и единственото, което си спомняше от думите му, беше репликата за Андрю.

— Той не знаеше — рече Друсила. — Мислеше си, че го водя на гости в Сиенфуегос.

— Точно така. Изглеждаш озадачена, скъпа моя. Всъщност е съвсем просто. Онази нощ, когато горихме дърветата, той се е измъкнал от къщата, за да гледа, и е подслушал разговора между Инес и Ернесто. Не те е предал. Не е разбрал, че ти си инициаторът на този план. Разбираш ли, доловил е само части от разговора. Но след като ми каза какво е чул, аз само гледах и чаках. Предупредих Руис и някои от домашните роби. Не беше трудно.

— Накарал си робите да ме шпионират?

— Не ми играй ролята на възмутена съпруга. Не ти отива.

— Какво… ще правиш сега?

— На теб ли? Засега нищо. Освен да те държа в къщата; дори в стаята ти, ако е необходимо.

— А другите?

— Двамата черни? Че какво предполагаш? Смъртта е единственото правилно наказание за бегълците. Ернесто ще бъде пребит до смърт, както трябваше да направя първия път, когато се опита да избяга. Но може би Руис ще измисли някои други неща, които да направи с него преди това. А Инес може да гледа. После…

— Не можеш да я убиеш! Тя е само на осемнадесет.

— И е лукава като всяка друга жена, бяла или черна.

Друсила се направи, че не е чула намека.

— Аз принудих Инес да ми помогне. Тя се страхуваше да не се подчини.

Той се усмихна.

— Няма роб в тази къща, който да се страхува от теб, скъпа моя. — После я погледна внимателно и безизразно. — Изглеждаш много бледа, мила. По-добре да изпратя Лус да се погрижи за теб.

— Тя се грижи за Андрю.

— Няма значение. Ще взема Андрю с мен при бараките. Като награда за услужливостта му.

Той се обърна и се отправи към вратата.

— Неприятно е, че трябва да развалим празненството. Но двете екзекуции ще напомнят на другите как трябва да се държат. Няма да има повече бягства от Вила Нуева. — Очите му срещнаха нейните. — Никакви, Друсила.