Даяна Хевиланд
Страстните измамници (3)

Трета глава

Кевин Фаръл удържа на думата си и Друсила забрави подозренията си към него, докато обикаляха един след друг модните магазини, които образуваха непрекъсната линия от хотел „Сейнт Никълъс“ до Тридесет и четвърта улица. Никога не бе влизала в тях, макар и често да бе поглеждала с копнеж към витрините им.

След доста нерешителност Друсила накрая избра рокля за разходки от лилава коприна и сатен в същия цвят, в тонове от най-бледото сиво до наситеното виолетово на полунощно небе. Отражението на сатенените поли променяше очите й в дълбок тъмно лилав цвят. Коприненият корсаж прилепваше плътно и се свиваше към тънката й талия. Той подчертаваше високите й закръглени гърди; докато полите, със сложните си и изкусни набори, скриваха това, което според Друсила беше единственият дефект във фигурата й — почти по момчешки тънките й бедра.

Кевин Фаръл бе настоял тя да си купи не само пурпурна рокля, но и още една-две; също и каквото счетеше за нужно да прибави към гардероба си. Пурпурната рокля беше готова, но продавачката обеща необходимите поправки по останалите да бъдат довършени до следващия ден. Двете други рокли — първата от бледосиня, а втората от китайска коприна в нежно кремав цвят с избродирани мънички лилави и зелени цветчета щяха да бъдат довършени малко по-късно.

На следващия ден, докато Друсила стоеше в пробната стая на „Лорд енд Тейлър“, пристъпваше и се въртеше грациозно пред огледалото, все още се опитваше да намери отговорите на въпросите, които я измъчваха от първата й среща с Кевин Фаръл насам. Защо й купуваше тези дрехи, ако не по обичайните причини? И защо проявяваше толкова дълбок интерес към Бет Камърън — момиче, което никога не бе срещал; и защо…

— Нещо не е наред с роклята ли, госпожице? — попита я в този момент продавачката.

— О, не. Роклята е прекрасна — отвърна Друсила и приглади влюбено една гънка на сатенените поли. — Кара ме да се чувствам… О, никога не съм имала толкова хубава рокля!

Продавачката прикри усмивката си. Голяма част от клиентките й се суетяха безкрайно, колкото и да им отиваше роклята. Някои критикуваха и намираха недостатъци, за да докажат, че са свикнали само с най-доброто. Но това красиво младо момиче с лъскави червени коси и теменужени очи, застанало пред огледалото, обхванато от възхищение към новата рокля, беше загадка.

— Винаги трябва да носите този цвят, госпожице. Изглеждате така, сякаш е бил създаден за вас. — Продавачката направи някои последни поправки по полите и добави: — Може би ще искате да погледнете в шапкарския отдел. Имаме нова шапка; едва вчера пристигна от Париж. Позволете да ви я покажа.

Друсила се поколеба, но после си спомни нарежданията на Кевин и каза:

— Много бих се радвала да я видя.

Това наистина беше идеалната шапка за костюма — мъничка и закачлива, немирно кацнала над едното око и украсена със същия сатен като роклята. Имаше три щраусови пера, оцветени от бледомораво до наситено теменужено. Друсила я купи и след това, забравила всякаква предпазливост, взе също и ароматизирани бледоморави ръкавици и мъничка кесийка от пурпурно кадифе.

Кевин, който я чакаше на партера, плати сметката, без да повдигне вежди, и каза:

— Цялата тази елегантност е твърде красива, за да стои скрита. Ще ви изведа с файтон, за да можете да покажете дрехите си.

 

 

През следващите седмици Друсила откри другото лице на Ню Йорк — това, за което досега само бе слушала. Вместо да се влачи от един директорски кабинет в друг, сега разглеждаше вълнуващия град, който нарастваше на население и забавления — някои елегантни, други простовати, но всичките приятни.

Кевин бе наел чудесен лъскав кабриолет и впряг охранени коне, които управляваше със завидно умение. През тези седмици Друсила бе научила, че той може да бъде идеален компаньон, когато пожелае. Познаваше града добре и явно изпитваше удоволствие да й го показва.

През този май времето се бе затоплило рано и на Друсила й се струваше, че целият Ню Йорк се е събрал в Сентръл Парк. Елегантно облечени дами правеха следобедните си разходки с придружителите си по внушителната алея. В сряда и събота Кевин я водеше да слуша концертите, давани в украсения музикален павилион до крайбрежната улица. Седяха заедно в казиното, на терасата над алеята и се наслаждаваха на леки закуски, докато слушаха музиката.

Един следобед Кевин я поведе надолу по стъпалата близо до алеята, за да я повози на лодка. Друсила бе очарована от лебедите, които плаваха по езерото. Напълно осъзнаваше, че много от двойките в другите лодки са далеч по-заинтересовани от собственото си ухажване, отколкото от храненето на лебедите. Улови се, че гледа към Кевин и се чуди защо той още не е показал, че забелязва нейната привлекателност.

Наистина, докато й помагаше да се качи в лодката, бе държал ръката й, но това бе само обичайна учтивост. Друсила се почуди какво ли не е наред с него. Или може би с нея? През първата вечер Друсила почувства истинско облекчение, когато й каза, че няма желание да спи с нея. Сега, след толкова много време, прекарано с него, чувствата й започнаха да се променят. Девойката си спомни как я беше взел на ръце в онази сутрин в стаята й в пансиона. Ами ако тогава не я бе пуснал, а бе правил любов с нея? Тя го погледна и видя как твърдите мускули играеха под сакото му, докато Кевин гребеше към средата на езерото. Девойката почувства прилив на вълнение.

— Умеете ли да яздите, Друсила?

— Не, всъщност не много добре.

— Все едно. Ще ви заведа да пояздим утре сутринта. Ще ви науча на някои тънкости. След това ще закусим в „Маунт Сейнт Винсът“ на Сто и шестдесета улица. Заведението се счита за малко вулгарно, но вие не сте по-привързана към общоприетите порядки от мен.

Един следобед в средата на май Кевин я изведе с кабриолета в Сентръл Парк и през цялото време я забавлява с анекдоти за първите граждани на Ню Йорк; някои уважавани, други не толкова. Беше модното време, четири часът, и целият град бе излязъл да се порадва на хубавото време. Той и посочи кабриолетите на старите нюйоркски фамилии: Джей, Стивънсън и Ливингстън. Тези возила бяха също толкова недвусмислено внушителни, колкото и притежателите им. Караха ги достолепни стари кочияши, служили на фамилиите от дълги години.

Но Кевин насочи вниманието на Друсила и към каретите на такива забележителни личности, като Джозефин Ууд, собственица на най-модерния нюйоркски публичен дом; както и на мадам Рестел — най-преуспялата в абортите дама на града.

— Мадам Рестел има голяма къща на пресечката между Петдесет и втора улица и Пето Авеню; за най-голям ужас на съседите й.

— Но нима не може да бъде изгонена от града такава жена? — попита Друсила.

— Не познавате Ню Йорк, скъпа моя. Изглежда, че мадам Рестел знае твърде много интимни тайни на твърде много важни фамилии. Никой не смее да я обиди.

Кевин продължи да разправя на Друсила за Джон Алън, който минаваше наблизо с елегантния си четворен впряг.

— Притежава танцувален салон и публичен дом на Уотър Стрийт. Няколко от братята му са проповедници. Чувал съм, че самият Джон Алън някога е бил студент в Съюзната теологическа семинария. Но предполагам, че намира сегашното си занимание за много по-печелившо.

— Но това е… ужасно!

— Е, не зная. Алън държи доста оживено заведение. Момичетата му носят дълбоко деколтирани къси червени рокли и ботушки от червена кожа със звънчета по глезените. Получава се нещо доста примамливо.

Друсила ахна и извърна поглед, сигурна, че Кевин знае тези неща за заведението на Джон Алън от личен опит.

— Извинявайте — каза той. — Не исках да ви шокирам. Погледнете там… точно така. Това се нарича фиакър. Нов вид превозно средство; а жената вътре е госпожа Огъст Белмон.

Друсила едва го слушаше. Вместо това си мислеше за Кевин Фаръл. Що за човек е той? С какво се занимава и защо проявява такъв интерес към нея? Беше й казал, че е красива, но Ню Йорк бе пълен с красиви млади жени, чудесно облечени. И все пак през последните три седмици бе прекарал почти всеки ден, а и на няколко пъти сложи ръка на талията й. Но нито веднъж не се опита да я целуне.

Потънала в мислите си, Друсила не забеляза веднага, че Кейн е обърнал кабриолета и насочва впряга извън парка, по Харлем Лейн.

— Къде отиваме? — попита тя.

— На пътя до реката, близо до Хай Бридж, има малка гостилница — отвърна Кевин. — Мислех си, че ще ви хареса да вечеряте там.

— Много ли е далеч? — Друсила погледна към удължаващите се сенки, които падаха по откритото поле от двете страни на пътя. — Става късно.

Кевин сви рамене.

— Ако се страхувате да ви закарам обратно по тъмно, можем да преспим там.

— Разбира се, че не… аз…

— В отделни стаи — добави той. После поклати глава: — Не мога да ви разбера, Друсила. В един момент сте толкова скована и благоприлична, а в следващия… Кажете ми — какво момиче сте всъщност?

— Разказах ви всичко за себе си — каза тя.

— Разказахте ми за баща си, че е бил учител в Охайо, че след смъртта му са ви преместили в пансиона за сираци и че сте обикаляли с пътуваща трупа. Но все още има много неща, които не знам. Защо решихте да станете актриса?

— Трудно бих могла да обясня. Актьорството е смесено в ума ми с толкова много неща: свобода, вълнение… хубави дрехи… И това да бъда някой друг, а не себе си…

Друсила очакваше той да й се присмее, но вместо това, Кевин каза тихо:

— Продължавайте.

— Мисля, че всичко започна в пансиона за сираци до Синсинати. Понякога играех сценки за другите деца, но повече за себе си. Също така много играех, когато управителката ме заключваше в хамбара.

— В хамбара?

Даже и сега при спомена стомахът й се сви на топка, но я си наложи да продължи:

— Хамбарът беше ужасно място. Заключваха ни там за наказание. Беше точно до помийната яма, страшно студено през зимата и винаги влажно. Прозорците бяха заковани с дъски и нямаше свещ. Представях си, че в тъмното ме очакват всевъзможни ужасии. След това си спомнях приказките, които татко ми четеше, и си представях, че съм някой друг: например Мария-Антоанета в затвора, чакаща да отиде на гилотината. Или пък Жана д’Арк точно преди да бъде изгорена на кладата… — Друсила млъкна притеснено. — Сигурно ме смятате за луда. Но това ми помагаше.

— Колко време бяхте в пансиона за сираци?

— Докато станах на четиринадесет. След това ми намериха работа като камериерка в един хотел в Синсинати. Не беше толкова лошо, колкото в пансиона, но и там не ми харесваше. Прекарах в хотела само няколко месеца, когато една театрална трупа спря там и директорът ми даде билет за представлението. Беше чудесно, с всичките онези светлини и костюми и… разбрах, че трябва да бъда част от това. Не можех да се върна към търкането на подове и оправянето на легла в хотела. Така че когато трупата продължи към Кентъки, аз заминах с тях.

— Просто така?

— Ами жената на директора беше родила наскоро, а и имаха още две деца. Предложих й да се грижа за тях, да помагам в шиенето, в каквото и да било, само да се добера до възможността да играя.

— Разбирам. Звучи така, сякаш директорът е направил добра сделка.

— Вярно е, но и аз получих каквото исках. Не беше лесно да се преспива в бараки, обори и малки мръсни ханчета по реката; а и някои от зрителите в затънтените градчета бяха доста груби. Но актьорите се държаха добре с мен и след известно време започнаха да ми дават малки роли в представленията. — Друсила млъкна, защото усещаше очите му върху себе си.

Беше виждала този поглед и преди и както обикновено, той я караше да се чувства неловко.

— Сега знаете всичко за мен — завърши тя.

— Не съвсем — каза Кевин. — Навремето познавах доста актриси и те бяха — простете ми, — те не отказваха да вземат пари от мъже в замяна на някои услуги; за разлика от вас вечерта, когато се срещнахме за пръв път.

— Това не е честно — започна Друсила, но гневът й бързо затихна, тъй като знаеше, че в думите на Кевин има известна доза истина. — Другите актриси от трупата ми казваха, че съм глупава, задето не позволявам на мъжете… но аз просто не можех другояче. Винаги съм смятала, че трябва първо да обичам един мъж, преди да…

— А сега?

— Предполагам, че все още съм на това мнение.

— Казахте „любов“. Не споменахте за женитба.

— Женитба?

— Несъмнено сте чували за това.

— Като че ли никога не съм мислила по този въпрос — каза Друсила, като пренебрегна иронията в гласа му. — Дори не знам дали искам да се омъжвам. Но любовта… това е нещо съвсем различно.

— А били ли сте влюбена някога, Друсила?

Тя погледна към Кевин; към твърдата линия на брадичката, към тънките му устни, към сивите му очи под гъстите черни вежди. В нея бавно и лениво се надигна прилив на някакво чувство; смесица от страх и желание. Тя си наложи да се отдръпне от него и да седне по-изправено.

— Девствена съм, ако за това ме питате.

Думите излязоха от устата й непредвидени, неканени и секунди по-късно лицето й пламтеше от срам.

Кевин отметна глава назад и избухна в смях. Друсила се гърчеше вътрешно от притеснение. Никое уважаващо себе си момиче нямаше да използва такъв откровен език в разговор с мъж.

— Не се срамувайте, Друсила — рече почти нежно Кевин. — Казахте, каквото мислехте. Това ми харесва. Не искам да се преструвате пред мен, никога. Не е необходимо. Ние имаме твърде много общи неща.

— Наистина ли?

— Мисля, че да. И двамата сме получили жестоки удари от живота, когато сме били твърде малки, за да се защитим. Сега искаме нещо по-добро. Вие смятате, че можете да получите каквото искате — пари, сигурност и щастие — от кариерата си на сцената. Макар и след всичко, което се е случило с Бет Камърън…

— Аз няма да свърша като Бет.

— Откъде сте толкова сигурна?

— Защото няма да се предам… Няма да поема по лесния път като нея. Ще се боря за това, което искам, и ще го получа.

— Мисля, че наистина си вярвате.

Кевин зави извън шосето и пое по гористата пътека, която водеше между дърветата към края на реката. Огромните дебели стволове на дъбовете ги закриваха от пътя.

— Мога да ви помогна, Друсила — каза той. — Двамата можем да си помогнем един на друг.

— Не разбирам.

— Една рискована игра — много голяма — и можете да имате повече, отколкото сте мечтали: пари, сигурност, положение в обществото… Дори богат съпруг, ако искате.

В гласа му се чувстваше напрежение, някаква едва сдържана енергия. Очите му я пронизваха остро и властно. Погледът му я плашеше и тя се засмя нервно.

— Не ми се присмивайте. Нито сега, нито когато и да било. И не казвайте нищо. Просто слушайте. Можете да имате каквото искате. Нужна е само малко смелост… И късмет.

— Какво ви кара да мислите, че имам късмет?

Той сложи ръце ма раменете й.

— Имате късмет. Били сте приятелка на Бет Камърън, единствената й довереница. А сега ще станете Бет Камърън.

 

 

Друсила се втренчи в събеседника си, като се опитваше да проумее думите му.

— Трябва да сте полудели — каза накрая тя. — Даже и да имах желание да участвам в такава… измама, на какво бих могла да се надявам?

— На богатство. На богатството на Тримейн. Бет е единствената наследница на баба си. На старата госпожа Тримейн не й остава много. Прехвърлила е седемдесетте и мисля, че това, което я е поддържало досега, е мисълта да намери внучката си. Бет щеше да наследи всичко, ако я бях открил навреме.

— Ако я бяхте открили? Значи сте я търсили? Затова ли ми зададохте всичките тези въпроси за нея? Кой сте вие? И каква връзка имате с Бет Камърън?

Кевин помълча известно време. Гледаше към водите на Хъдзън, които вече бяха придобили розов цвят.

— Чудесно — каза накрая той. — Време е да разберете. Бях нает от адвокатите на госпожа Тримейн да намеря Бет.

— Значи сте… детектив?

— Точно така. Някога работех за агенция „Пинкертон“, сигурно сте чували за тях. Сега работя за себе си. Печалбата е по-голяма… или поне ще бъде, ако ми помогнете. — Той стисна зъби. — Ако бях пристигнал в Ню Йорк с няколко дни по-рано…

— Само да бяхте! Горката Бет. Ако бяхте я намерили…

— Както вече ви казах, намерих я. Вие ще заемете нейното място.

— Едва ли бих могла…

— Ще убедите баба й, адвокатите и цялото общество на Нюпорт, че сте Бет Камърън.

Друсила се отдръпна от него.

— Не. Това е невъзможно. Помислете си само за какво ме молите.

— Помислил съм. От първата вечер, когато се срещнахме, не съм мислил за нищо друго. Можете да го направите, Друсила. Обмислил съм всичко, пресметнал съм всеки риск. Слушайте сега. Заминавате с мен за Нюпорт. Ще ви заведа първо при адвокатите, а след това в дома на Тримейн. А щом го видите, ще разберат колко много ще спечелите. Фамилията Тримейн са богати и тяхното богатство идва отпреди почти век. А когато старата дама умре, всичко ще бъде ваше.

— Казахте ми онази вечер в хотела на Пето Авеню, че ще мога да ви се отплатя. Това ли имахте предвид?

— Разбира се. Но ви уверявам, че няма да бъда алчен. За вас ще остане повече от достатъчно. И дори преди да получите наследството си, госпожа Тримейн ще ми заплати щедър хонорар задето съм открил внучката й. Така че разбирате…

— Разбирам, че не искам да участвам в този ужасен заговор. — Та потрепери. — Казвате, че сме еднакви, но грешите. Каквото и да ви се е случило в Ирландия по време на глада, а и след това, ви е изкривило душевно, корумпирало ви е.

— Спрете! Говорите като глупачка.

— Не ме е грижа какво мислите за мен. Просто ме откарайте в града, и то веднага.

— Още не.

— Тогава ще го направя сама.

Друсила се опита да вземе юздите, но той ги отне от ръцете й.

— Предлагам ви богатство, а вие сте твърде уплашена, за да го видите!

Друсила се изправи в кабриолета.

— Ако се наложи, ще си отида пеш.

Опита се да слезе, но Кевин я хвана и я принуди да седне обратно на мястото си. Конете се изправиха панически на задните си крака и той трябваше да положи всички усилия, за да ги укроти. После отново се обърна към нея:

— Стойте мирно, дявол да го вземе, иначе ще се прекатурим през ръба на скалата и ще паднем във водата.

— Не ме е грижа… Искам да се върна… Искам…

Той пусна юздите с едната си ръка и преди Друсила да разбере какво става, я зашлеви по бузата с отворената си длан. От силния удар очите й се насълзиха. Когато заговори, гласът й трепереше:

— Явно те означават много за вас… тези пари.

— Дяволски права сте; така е. И за вас трябва да означават много. Казахте, че по-скоро бихте гладували, отколкото да започнете работа в онзи салон, както е направила Бет. Спомняте ли си? Прекрасни думи! Само че аз съм гладувал. И то не ден или седмица, а години. Видях как баща ми, братята и сестрите ми умират от глад. Това е бавна и ужасна смърт. Виждали ли сте някой някога да умира по този начин, Друсила?

— Не — отговори тя. — Дори и в пансиона за сираци.

— Видях хората от моето село, деца, големи мъже и жени. Видях как кожите им стават сухи и грапави, как телата им се обезформяват. Имаха рани по телата и между пръстите. Виждах ги да лежат на пътя със зеленикава пяна на устата от тревата, тъй като нямаше какво друго да ядат.

— Но вие казахте, че сте напуснали Ирландия с майка си. Животът ви в Англия не беше ли по-добър?

— Просехме, за да стигнем до Дъблин, а след това майка ми взе билети за Ливърпул. Никога не ми каза как го е направила. Когато станах малко по-голям, не ми беше трудно да се досетя; но така и не посмях да попитам. В Ливърпул положението ни беше същото, ако не и по-лошо. В края на 1874-а там имаше повече от триста хиляди ирландски бежанци, натъпкани в мизерни, бракувани преди години мазета. Англичаните не ни искаха, а и ние също не искахме да бъдем там, но без парите за път до Америка нямахме друг избор. Бяхме в Ливърпул само няколко седмици, когато майка ми се разболя. Беше тифус. Опитах се да намеря пари. Просех по улиците, след това откраднах. Хванаха ме и ме изпратиха в затвора за месец.

— Но вие едва ли сте били на повече от…

— Бях на осем, ако трябва да бъдем точни. Но както и да е, когато ме освободиха, майка ми беше мъртва. Никой не можа да ми каже дори къде е погребана.

— О, Кевин, аз…

— По-добре, че умря. Тези жени, които оцеляха, трябваше да се продават по улиците за храна или за пари за билет до Америка. — Очите му бяха пълни с тъга. — Питате ме защо парите са толкова важни за мен. Защото без пари няма чест, дори елементарно приличие. През следващите няколко години живях като животно. Крадях храна, но вече бях по-опитен в кражбите. След първите няколко месеца повече не ме хванаха.

Неспособна да каже нищо, Друсила сложи длан на ръката му. Гневът й беше изчезнал и сега изпитваше само съжаление.

— Не знаех. Съжалявам…

— Не съм ви казал всичко това, за да ме съжалявате. Исках ви накарам да видите какъв може да бъде светът за хора като нас. — Той се наведе по-близо към нея и Друсила почувства топлия му дъх на бузата си. — Сега разбирате защо трябва с вас да направим това. Ще го направите, нали?

Кевин уви ръце около нея и я притисна толкова силно към себе си, че й беше трудно да диша.

— Ще го направите — повтори той. — Кажете го.

— Да. Ще го направя.

Сега тя го прегърна. Тялото й, сякаш по своя воля, се притисна към него. Друсила потъна в гореща мъгла, различна от всяко чувство, което някога беше изпитвала. Гърдите й под тънката китайска коприна на корсажа бяха притиснати към твърдата му гръд. След това Кевин се мержелееше над нея и тя лежеше в ръцете му. Устните му намериха нейните и езикът му се плъзна във влажната топлина на устата й.

— По-добре да продължим към гостилницата — каза той.

— Още не, Кевин. Моля те, още не.

— Друсила, ако останем тук… предполагам, знаеш…

— Зная.

Очите й бяха станали пурпурни в сумрака. Кевин си пое дълбоко дъх. Пръстите му се насочиха към копчетата на корсажа й и секунди по-късно устните му докоснаха нежната извивка на гърдите й, едва-едва покрити с тънката ленена риза, украсена с дантели. Друсила погали с разтреперани от желание пръсти тъмните му коси.

Беше изтерзана от нужда, но се и страхуваше, защото не знаеше какво й предстои. Позволи му да я вдигне и той я понесе навътре в горичката, близо до ръба на скалата, където младата трева беше гъста и мека, все още топла от горещината на деня. Кевин легна до девойката и ароматната тъмнина на майската вечер ги обгърна.

Притегли я към себе си. Друсила почувства топлината му, която проникваше през тънката й риза — единствената й дреха в момента. Твърдостта му й показа, че е готов да я обладае сега, веднага. Но не беше готова. Имаше нужда от време. Постави ръце на гърдите му, за да го задържи.

— Какво има?

Неспособна да каже нищо, тя изхълца тихо.

— Не се страхуваш, нали? — Той се надигна на лакът и се вгледа в лицето й. После каза бавно: — Да, мисля, че се страхуваш.

Започна да я гали по косите, махна фибите й и ги пусна на земята. След това я целуна дълго и бавно. Устните му се спуснаха по шията й. Ръцете му погалиха бедрата й под тънката ленена риза. После Друсила усети как той издърпа ризата й нагоре.

— Така е по-добре — каза тихо Кевин. — Сега…

Езикът му докосна гърдите й и зърната им се втвърдиха. Този път звукът, който Друсила издаде, беше на истинско удоволствие. Ръцете му се спуснаха бавно и нежно към бедрата й. Ханшът й се повдигна, за да посрещне докосването му.

Когато Кевин махна ръката си, Друсила почти извика, но само след секунда той легна върху нея. Дългите й стройни крака се увиха около него; ръцете й го притеглиха надолу…

Момент по-късно трескавото й нетърпение отстъпи на пронизваща болка. Друсила притисна устни до рамото му, за да заглуши вика си. След това, когато той започна да се движи в нея — отначало бавно, а после по-бързо, болката заглъхна и на нейно място се появи ново усещане. Водена от инстинкта си, и тя започна да се движи, търсейки и намирайки крайния експлозивен момент, крайното освобождение.

 

 

Нощният бриз от реката раздвижи дърветата и Друсила видя между клоните звездите, които блещукаха в пролетната нощ. Обърна глава към Кевин, който лежеше до нея със затворени очи. Надигна се на лакът и протегна ръка към него. Дългите й коси го докоснаха по лицето и той отвори очи.

— Добре ли си, скъпа? — попита Кевин.

Тя се засмя тихо. Никога не бе изпитвала такова чувство на спокойствие и удовлетворение от топлината, която се разпространяваше от най-дълбоката част на тялото й до всеки неин нерв.

Едва по-късно, когато потеглиха към града в топлата уханна нощ, Друсила си спомни, сякаш като от трескав сън, фантастичния план на Кевин да я заведе в Нюпорт и да я представи за Бет. Беше говорил за богатство и за възможността й да сключи обществено приемлив брак с богат мъж. Но със сигурност сега, след случилото се между тях двамата, щеше да промени решението си.

Погледна към засенченото му лице. На лунната светлина то изглеждаше студено и далечно. Очите му бяха мрачни и печални. У Друсила, въпреки волята й, се породи съмнение. Може би моментите, които бяха споделили там, край реката, не означаваха толкова много за него?

Може би се бе любил с нея не само защото я желаеше, но и за да я обвърже със себе си, да я направи печелившата пионка в опасния си план?