Даяна Хевиланд
Страстните измамници (27)

Двадесет и седма глава

Когато и корабът на Кевин Фаръл, „Медея“, да пуснеше котва в нюйоркското пристанище, капитанът му не пропускаше да посети Мария Барбоса. Сега, в тази пролетна вечер на 1880-а, той стоеше и я чакаше в малкия й, но елегантен магазин за дрехи, на ъгъла на Бродуей и Дванадесета улица, в прословутия „Лейдис Майл“.

Докато стоеше и разглеждаше стаята със сиви и златни драперии и дебели сиви килимчета, осъзна, че посещенията му отдавна вече не бяха от чувство за дълг. Първия път, когато видя Мария на борда на „Медея“ и научи за смъртта на брат й, той се почувства отговорен за нея; доведе я в Ню Йорк и й даде пари да си направи магазин, в който сега имаше три помощнички. Представи я на кръга кубински изгнаници, установили се в Ню Йорк.

През тази година бе започнал да очаква с нетърпение всеки път, когато завършваше успешен курс до някое карибско пристанище. И всеки път, когато я виждаше, тя ставаше все по-красива. Кевин обичаше да я извежда из града.

При първата им среща тя бе само на шестнадесет, а и той не бе в състояние да откликне на женски чар. А сега беше почти на двадесет — висока, добре сложена млада жена с огромни кафяви очи под гъсти черни ресници, с гладка маслинена кожа и пълнички, нежно извити червени устни.

Тази вечер беше затворила магазина малко по-рано и се преобличаше в жилището си на втория етаж. Кевин закрачи неспокойно из магазина, чувствайки се някак не на място сред тези женски труфила.

Чу тихо шумолене на тафта и се обърна. Завесите в задната част на магазина се разтвориха и Мария излезе с думите:

— Съжалявам, че закъснях. Трябваше да кажа няколко думи на шивачките. Горките момичета, още работят. Чувствам се виновна, че ги оставям, за да се забавлявам вечерта.

— Заслужила си го — отговори Кевин. — Магазинът изглежда процъфтяващ. А и ти наистина си много красива.

Роклята й от розова тафта, поръбена с черна дантела, оставяше раменете й голи и показваше нежната извивка на гърдите й. Тъмните й коси бяха покрити с тънък черен воал.

Кевин й помогна да си сложи подплатеното със сатен черно наметало. После тя го хвана под ръка и двамата излязоха на улицата, където ги чакаше наетият файтон.

Когато се настаниха вътре, Кевин каза:

— Имам билети за представление в театър „Буутс“. Ще се играе „Сън в лятна нощ“. След това, ако искаш, можем да вечеряме в „Делмонико“.

— Всичко това звучи много величествено — каза Мария.

— Исках тази вечер да бъде по-специална.

Големите й тъмни очи станаха загрижени.

— Това означава, че скоро заминаваш, нали?

— Веднага щом привърши товаренето.

— И кога ще бъде това?

— Вдругиден.

— Почти ми се иска да не ходиш, Кевин.

Той сложи ръка върху нейната и я стисна лекичко:

— Не се тревожи, Мария. Този път ще бъда в безопасност.

Тя се премести малко по-близо до него.

— Не мога да разбера как можеш да искаш да отидеш в Куба дори и сега.

— Условията се промениха. Знам това. И ти самата ще отидеш там един ден, когато всичко това свърши. Сигурен съм, че понякога ти е мъчно за острова, нали?

— Липсват ми топлината и слънцето. Звукът на родния ми език. Много неща. Но когато си спомня какво се случи с Диего и с теб… — Мария потрепери. — Човек не може да забрави такива неща.

— И аз не съм ги забравил — каза той. — Това е единствената причина да откарам този товар в Хавана. Но недей да разваляш вечерта с такива приказки. Знам, че представлението ще ти хареса. Актьорите в „Буутс“ винаги играят добре, а декорите са просто забележителни.

— Сигурна съм, че е прекрасно — рече тя. — Толкова си мил с мен, Кевин. Винаги ме водиш на такива чудесни места, когато си в града. И ми даде този магазин… Никога нямаше да успея да събера пари за него без твоята помощ.

— Ти почти ми се изплати — напомни й той. — Макар че не съм искал това от теб, скъпа.

— Трябваше.

Бузите й поруменяха и Кевин разбра. Никоя уважаваща себе си млада жена нямаше да позволи на мъж, който не й е роднина, да й създаде бизнес. Освен ако не беше негова любовница. Между Кевин и Мария никога не бе имало и намек за интимност.

Тя беше сестрата на Диего. Но също така красива и привлекателна жена. Излъчваше съблазнителна женственост, която никой мъж не можеше да пренебрегне.

В същото време, докато се оглеждаше в театъра, в изражението й имаше нещо детско. Не се държеше хладно и леко отегчено, както беше модерно за повечето жени около нея. Очите й бяха разширени, докато оглеждаше стените и тавана на театъра с фрески и фини украшения от гипс.

Когато Мария седна до него, оркестърът започна да свири. Тя се наведе напред с полуотворени устни. На Кевин му беше по-интересно да наблюдава нея, отколкото пиесата.

След представлението я заведе в „Делмонико“ на Пето Авеню и Двадесет и шеста улица. Дори след като се настаниха и Кевин поръча, се виждаше, че Мария още е под влияние на пиесата.

— В Хавана има хубави театри, но никога не съм виждала нещо, подобно на тазвечерното представление.

Тя млъкна и сложи ръка върху неговата. Макар докосването да бе съвсем леко, Кевин бе изненадан и малко объркан от реакцията, която бе предизвикал в него този физически контакт.

— Сигурен ли си, че ще си в безопасност в Хавана?

— Казах ти; ти имаш достатъчно приятели между кубинските изгнаници, за да знаеш. Положението сега е съвсем различно.

— Но ще превозваш оръжие, както и преди.

— Само до извън пристанището на Хавана. Ще го вземат оттам с рибарски лодки и ще ми платят на място. Ще имам и друга стока на борда. Законна стока.

Тя въздъхна:

— Мислиш ли, че този бунт ще бъде по-успешен от предишния?

— Не знам. Но се надявам един ден, скоро, Куба да се освободи от Испания.

— Кевин, не мога да мисля сега за тези неща. Страхувам се за теб. Знам на какво приличаше първия път, когато те видях на борда на „Медея“.

— Имам доста добра идея. Но, Мария… — Погледна я изпод черните си вежди. — По-добре ли щеше да бъде, ако те бях излъгал, че просто съм поел превоз на машини за Барбадос или Ямайка?

— Не. Никога не бива да ме лъжеш. Трябва винаги да бъдеш честен с мен, както и аз с теб. — Тя извърна поглед и бузите й поруменяха. После изпусна менюто си и се наведе да го вземе, но Кевин усети, че тя крие нещо.

Секунда по-късно, когато очите им се срещнаха, той разбра.

— Мария…

— Да — каза тихо тя. — Истина е. Обичам те, Кевин. Още от първия път, когато те видях.

— Невъзможно — рече той, като се опита да обърне думите й на шега. — Току-що намекна, че тогава съм бил развалина.

— Моля те, недей — каза Мария. — Не ми се смей…

— Никога не бих могъл да го направя. Но ти трябва да разбереш, че…

— Но аз разбирам. Помниш ли, че бях там, когато Тим Клиъри ти каза за… нея? Видях те как гледаше, когато чу, че се е омъжила за друг.

— Това няма нищо общо.

Кевин я погледна през масата и се запита какво точно чувства към нея. Беше привлечен от смуглата й красота и бе развълнуван от страстта, която се усещаше под тихото й спокойствие. Мария можеше да даде толкова много на един мъж!

— Обзалагам се, че поне половин дузина младежи те ухажват, когато съм по море — рече той.

— Да, през последните две години получих няколко предложения за брак.

— От кубинците в града, предполагам.

— Те нямат значение за мен, нито един от тях.

— Защо не? — попита грубо Кевин. — Защото никой от тях не е бил ритан по пода на затворническа килия в Куба? Това е единственото, което действително знаеш за мен, нали?

— Ти си всичко, което е добро и красиво у един мъж…

— Само така си мислиш. Срамувам се да кажа за някои от нещата, които съм правил. — Той млъкна.

„Защо да не се оженя за Мария? Никой мъж не би могъл да иска повече. Мога да продам кораба на Тим и да се установя някъде; може би тук, в Ню Йорк. Животът ни с Мария ще бъде добър. Тя е създадена да бъде съпруга, да дарява мъжа си с деца…“

Секунда по-късно пред очите му изникна друго момиче. Момиче със златисточервени коси и тъмновиолетови очи, което се бе вкопчило в него в кабинета на полковника в „Сан Рафаел“ и го умоляваше. Което бе признало, че му е родило син. Което се бе борило и плакало, докато капитан Хулио Варгас го изнасяше от стаята.

Проклета да бъде! Не е чакала много, преди да отиде в леглото на капитан Варгас. Може би дори не е чакала да намери легло; може би е легнала с него още първата нощ, след като напуснаха затвора. После, в Хавана, му е станала любовница, живяла е с него в разкош… омъжила се е за него, когато я е помолил.

Усети леко докосване по ръката си.

— Кевин, моля те, какво има? Ядосах ли те?

— Не ти, мила моя.

Но по пътя към дома й между тях се възцари дълго, неловко мълчание. И по-късно, в осветения от газена лампа салон на апартамента й над магазина, той се поколеба, преди да я целуне за лека нощ.

Винаги преди я беше целувал непринудено и небрежно. Не можеше този път да си отиде, без да го направи. Наведе се и докосна бузата й с устни, но тя бързо, някак инстинктивно обърна глава и устните й се озоваха срещу неговите. Кевин почувства меките й, закръглени гърди и нежния парфюм в косите й. За момент прегръдката му стана по-силна. Знаеше, че ако сега я вдигне и отнесе в стаята й, тя ще му се отдаде свободно. Защото го обичаше и му имаше доверие.

— Не, Мария.

Той се отдръпна, взе едната й ръка и я поднесе към устните си.

— Ще те видя ли пак, преди да отплаваш?

— Едва ли. Има твърде много работа по доковете. Но ще дойда да ти се обадя, когато се върна.

Погледът, който й отправи, и грейналото й от радост и надежда лице го накараха да се почувства тромав. И малко засрамен.

 

 

Кевин освободи чакащия го файтон и вървя няколко мили пеш надолу по Бродуей. Започна да ръми и светлините на уличните фенери изглеждаха размазани, но все още имаше хора.

Защо тази вечер не бе предложил брак на Мария? Или поне не бе спал с нея, без никакви обещания? Преди години щеше да направи точно това; да грабне удоволствието без мисъл за бъдещето. Спомни си меките й устни и гърдите й, притиснати до него.

Зави по Хюстън Стрийт. Концертният салон на Хари Хил беше затворил преди няколко години. Огромният червено-син фенер вече не светеше пред просторната двуетажна къща.

Кевин отново свърна, този път на запад, като вървеше без посока. Може би когато се върнеше от Куба, щеше да поиска ръката на Мария. Усмихна се мрачно. Дали тя осъзнаваше колко много го е развълнувала с тази целувка? Кевин закрачи по-бързо, почти без да усеща, че лекият дъждец се е засилил. На Канъл Стрийт видя редица високи тесни къщи, всяка от тях с червен фенер и табелка: „Флора“, „Лизи“, „Незабравката“, „Черната врана“.

Кевин спря пред една от тях — „Бижуто“, изкачи няколкото стъпала и влезе.

 

 

На зазоряване Мигел изнесе Друсила от пещерата. Когато я вдигна на ръце и тръгна към входа, тя запротестира немощно:

— А ако ни видят?

— Едва ли, сеньора — каза Мигел. — Повечето от робите са избягали в Сиера де Ескамбрей.

— А останалите?

— Те са горе в къщата, в останките от къщата де, и спят пияни.

Друсила примигна, когато излязоха навън. Бледорозовата светлина на ранната утрин трептеше през клоните на кедровите дървета. Когато Мигел вдигна господарката си на раздрънканата малка каруца, тя нададе болезнен вик.

— Това е най-доброто, което можах да направя — рече Мигел. — Нали разбирате, и конюшните са изгорели. Кабриолета го няма, каретата — също.

— А конете? — Хулио винаги се бе гордял с конете си.

— Избягали са. Скитат се наоколо на свобода. Добитъкът също; тези животни, които не са изгорени или заклани.

— Къщата напълно ли е разрушена?

— Да, сеньора. А сега, моля ви, не говорете повече. Пазете силите си.

Инес ги чакаше в каруцата. Андрю седеше до нея. Не плачеше, но изглеждаше изплашен и объркан. По-късно, когато намереше сили, Друсила щеше да го успокои. Но сега затвори очи, обхваната от непреодолима слабост. Инес я докосна леко по рамото.

— Къде ще отидем сега, сеньора? — попита тя.

— В Хавана — успя да каже Друсила. — На запад, към Хавана. — После се отпусна върху купчината слама, застлана с чували за тръстика на дъното на каруцата. Чу Инес и Мигел да си говорят.

— Сиенфуегос е по-близо — рече Инес.

— По пътя до Сиенфуегос може да има роби, това е и пътят към планините. В Хавана е най-добре. Там е голямо място и ще се скрием в тълпата.

Следващите няколко дни бяха мъчителни за Друсила, защото всеки път, когато каруцата минеше през някой камък или хлътнеше в бразда, тялото й биваше пронизвано от болка. Чувстваше слабост и гадене и не беше в състояние да яде намерената от Мигел храна — корав хляб, буренце осолена треска и чувал царевично брашно. Друсила успя да глътне само малко вода, примесена с тръстиково бренди.

Андрю започна да се цупи и хленчи, но Инес го сряза:

— Ще ядеш каквото има или ще стоиш гладен.

Друсила знаеше колко е разстроено детето и й се прииска да укори Инес за нейната рязкост, но се сети, че робинята има всички основания за неприязън към Андрю. Ако той не беше предал нея и Ернесто на Хулио, любимият на момичето нямаше да бъде пребит пред очите й. Друсила знаеше, че Инес и Мигел са пощадили сина й само заради нея. Затова посегна и притегли главата на детето към гърдите си.

— Всичко е наред, миличък — каза тя. — Скоро ще бъдем в Ню Йорк и ще можеш да си хапваш всякакви вкуснотии.

— Повече ми се иска да отидем в Чарлстън — рече той. — При леля Гуен и леля Хейзъл. Не можем ли да видим и тях?

— Разбира се, че можем.

Андрю въздъхна и се притисна до нея.

— Леля Хейзъл е много мила — рече той. — Даваше ми орехови сладки и ментови бонбони и ми разказваше приказки. Иска ми се да мога сега да изям един голям орехов пай.

Друсила погали тъмните му къдрици и го подкани:

— Опитай се да похапнеш малко царевично брашно.

Мигел, който се бе съжалил над момчето, се обърна от предната седалка и каза:

— Знаеш ли, понякога тук, в гората, може да се намери мед. Има дървета, в които живеят пчели. Може би ще намерим някое.

— Много ми се иска — каза Андрю и се обърна към Друсила: — С голям кораб ли ще се върнем у дома, мамо?

— Ще хванем първия кораб, който можем — каза Друсила.

Не си задаваше въпроса как ще си платят пътя. Ако можеше да изпрати вест на Шарлот Тримейн или зълвите си, те щяха да осигурят парите. Или може би… Но болките и изтощението замъглиха съзнанието й и тя се унесе в сън.

Мигел не смееше да следва оживените пътища, а се придържаше към страничните пътеки. Това правеше пътуването по-бавно и по-трудно, но той се страхуваше да не го видят и затворят. Разрушаването на Вила Нуева сигурно вече беше открито. Правителствените войски щяха да опитат да хванат всеки избягал роб и да го накажат жестоко. А той бе направил много повече от това да пали и плячкосва. Бе ръководил убийството на господаря си.

Сеньората можеше да се застъпи за него, а също и за Инес. Но законите бяха странни и можеше никой да не я послуша. „Пък и — помисли си мрачно той — може изобщо да не доживее края на пътуването.“ Изглеждаше като мъртвец, както бе легнала върху чувалите. Лицето й бе бяло като тебешир, а около очите й имаше тъмни кръгове. Някога ярката й коса бе разбъркана и потъмняла от пот. Бе загубила много кръв от преждевременното раждане. Може би още кървеше. Имаше нужда от почивка, а не от дълго пътуване в каруца без ресори по черен път.

На следващия ден Мигел намери дърво с мед и напълни една малка пукната купичка. Андрю се зарадва, покатери се на седалката до слугата и когато изяде меда, облиза лепкавите си пръсти и се усмихна.

— Ще дойдеш ли с нас в Чарлстън, Мигел?

— Не знам — отвърна Мигел.

— Ако дойдеш с нас, ще се чувстваш много странно. Знаеш ли, вече няма да си роб. — Той се замисли за момент. — Може би леля ми ще ти даде работа в Сийтън Баръни.

Докато момчето продължаваше да бърбори, Мигел си мислеше: „И как ще стигнем до Чарлстън, където и да е това! Сеньора няма пари, нито пени“.

Мигел вдигна поглед към небето. Там се събираха сиви облаци. Бе станало горещо.

— По-добре покрий сеньора Варгас с чувалите — рече той на Инес. — Всеки момент ще завали.

Инес едва го бе направила и започнаха да падат първите капки. Върху пътя се изля яростен тропичен порой. Мулето, и без това старо и грохнало, започна да залита. Дъждът продължи целия ден и цялата нощ. На следващата сутрин Друсила се събуди с пулсираща от болка глава и възпалено гърло. Малко по-късно започна да кашля със силни, раздиращи спазми.

Когато Мигел шибна мулето с камшика, то залитна напред и отново спря.

— Мулето е много зле — рече той. — Не знам колко още ще мога да измъкна от него.

— Няма значение — каза Инес. — Остани тук за малко. — И слезе от каруцата.

— Къде отиваш? — попита Мигел.

— Ще се опитам да намеря боровинки — каза тя. — Като се смесят с мед, са най-добрият цяр за кашлица. Баба ми ми го е казвала.

— Не се отдалечавай много — предупреди я той.

Инес намери боровинките и Мигел запали малък огън. Инес свари напитката от мед и смачкани боровинки.

— Ти си мъдра като баба си — каза той. — И много хубава.

Инес го погледна студено и той се досети, че девойката още не може да забрави Ернесто. И все пак Мигел често бе спирал поглед на гиздавата й фигура, която се движеше из коридорите на голямата къща. Може би сега щеше да има шанс с нея. Не веднага, разбира се.

Инес накара Друсила да изпие малко от напитката и за няколко часа кашлицата й позатихна. След това тя каза на камериерката си, че краката и ръцете я болят и започна да се тресе от студ. — Не трябва да прекарва още една нощ навън — каза Мигел. — Може би ако намерим някое малко, забутано ханче…

— И с какво ще платим? — попита Инес. — Пък и скоро ще стигнем в Хавана, нали така?

— И какво, като стигнем! И в Хавана използват пари, предполагам.

— Внимавай как говориш, Мигел. Сеньора ни каза да я закараме в Хавана. Несъмнено знае как да получи помощ там. Тя и сеньор Варгас ходеха на гости на свои приятели…

— Ами ние? Какво ще стане с нас?

— Тя ще се погрижи и за нас — каза спокойно Инес.

Но когато стигнаха Хавана, Друсила беше в безсъзнание и дишаше трудно. Мигел подкара каруцата по мръсните тесни улички и се опита да си спомни последното си посещение в града.

Инес покри косата и част от лицето на Друсила с шала и нареди на Андрю да легне до майка си и да не говори. Когато стигнаха една улица с открити сергии за храна от двете страни, Мигел слезе и се приближи до дебела жена, застанала зад купчина пъпеши.

— Сеньора, моля ви, къде можем да намерим място за преспиване за тази нощ?

Тя го огледа от глава до пети.

— Имаш ли пари?

— Никакви — отвърна Мигел. — Но… сестрата на жена ми е болна и трябва да си отпочине.

— Слез по този път надолу към пристанището. Не е далеч. Може и да намериш някое убежище на улица „Ла Муреля“. — После, забелязала объркания му поглед, прибави: — Там някога, преди да си бил роден, се намираше старият град. Части от него още си стоят и върху развалините има построени много навеси. Ако намериш някой празен, той е твой.

Тя му се усмихна широко и му показа почернелите си зъби.

— Само е лошо, дето жена ти е с теб. Там живеят много курви. На такъв красив младеж като теб ще му дадат да спи при тях без пари. Даже и ще му дават нещо от припечеленото.

— Не разбирам…

— Ти си от провинцията, нали? Няма значение. Ще схванеш бързо как е тук, в Хавана.

Тя хвърли поглед към каруцата.

— Какво и има на балдъза ти? Холера? Жълта треска?

По-късно Мигел научи, че тези две болести бяха нещо обичайно за Хавана.

— Не… нищо такова. Тя… пометна. Болна е и е уморена. Трябва да си почине, това е всичко. И да хапне.

Дебелата жена се поколеба, после подаде един пъпеш на Мигел:

— Много е мек и утре няма да се продаде. Пък и вече смятам да се прибирам.

Той започна да й благодари, но жената поклати глава:

— Няма нищо. А сега сигурен ли си, че ще намериш улица „Ла Муреля“?

— Ще я намеря, сеньора.

Той се върна в каруцата, качи се на седалката и изплющя с камшика. Изтощеното муле потегли.