Даяна Хевиланд
Страстните измамници (2)

Втора глава

Друсила стисна зъби и си наложи да погледне Кевин Фаръл. Трябваше да вземе решение, а нямаше много време.

— Значи мислите, че късметът ми ще се промени към по-добро — каза тя. — Предполагам, че вие сте този, който ще го промени.

— Възможно е.

Друсила поклати леко глава, като се опитваше да прогони влиянието на виното. През годините си в пътуващата трупа често бе получавала предложения от мъже от публиката, докато актьорите изнасяха представления. Предложения за дрехи, за бижута. Какво я бе възпирало да приеме?

Не скованите религиозни уроци или заплахите за адски огън и проклятия, които бе слушала през годините, прекарани в пансиона за сираци. И със сигурност не примера на другите жени в трупата. Не беше и студена по природа. Само че винаги бе вярвала, че трябва да обича един мъж, преди да му се отдаде.

Сега, когато гледаше към Кевин Фаръл през масата си помисли: „Той е млад. Едва ли е на повече от тридесет. И изглежда добре. Но в лицето му има нещо; някаква твърдост. И очите му могат да бъдат толкова студени и далечни. Но когато държеше ръцете ми там, във файтона…“. След това я обзе вълна от паника и си каза: „Всъщност не зная нищо за него. Той е непознат, абсолютно непознат. Как бих могла да…“.

— Ще ви платя наема, госпожице Рийд — тъкмо казваше той. После й се усмихна. — Дори ще ви купя пурпурна копринена рокля. Утре.

А тази нощ щеше да й се наложи да сподели леглото му. Думите излязоха от устата й неканени, необмислени:

— Господин Фаръл, много съм ви благодарна за вашето щедро предложение, но не мога да приема…

За нейно неудоволствие, той отметна глава назад и се разсмя:

— Мили боже, в момента не играете роля с онази ваша пътуваща трупа. Това не е една от мелодрамите за лошия хазяин и шивачката.

Друсила сведе поглед към масата.

— Нямам намерения към вашата… добродетел… ако това си мислите.

— Вие не раздавате милостиня от добро сърце — рече безизразно девойката. — Не сте такъв човек.

— Напълно сте права. И все пак предложението ми остава. Може би ще имате възможността да ми се отплатите, но не по начина, за който очевидно си мислите. — Когато й се усмихна, лицето му загуби твърдото си, бдително изражение. В сивите му очи имаше вещо закачливо, почти момчешко. — Съжалявам, че ви разочаровах, скъпа моя.

Друсила се изправи с пламнали бузи толкова бързо, че прекатури празната си винена чаша.

— Седнете — каза той.

— Тръгвам си.

— След малко и двамата ще си тръгнем.

— Бихте ли ми казали къде смятате да отидем?

— Ще се върнем в пансиона. Аз ще уредя сметката ви с госпожа Баксли.

— О, но аз…

— Стойте мирно. Трябва да научавате нещата едно по едно. Тази нощ поне ще спите на сравнително прилично място.

Във файтона по пътя обратно към пансиона Кевин Фаръл потъна в мълчание. Друсила му беше благодарна за това, защото имаше нужда от известно време, за да се съвземе и да подреди обърканите си мисли. Само че не й беше лесно да го направи. Беше уморена, а обилната вечеря и виното бяха замаяли главата й.

Когато пристигнаха в пансиона, Кевин Фаръл плати на госпожа Баксли наема на Друсила. Хазяйката сви рамене, взе банкнотите и погледна многозначително мъжа, който съпроводи Друсила нагоре по стълбите до стаята й. Но Фаръл не се опита да последва девойката вътре; вместо това й пожела лека нощ и се качи в стаята си, която се намираше на горния етаж.

Поуспокоена, Друсила седна на ръба на тясното си легло и се съблече бързо. След това навлече нощницата си, легна и се зави с тънкото одеяло. Тази вечер бе твърде изтощена, за да забелязва буците на дюшека. От улицата долу се чу тропот на конски копита върху мокрия паваж и пронизителен женски смях. Тя затвори очи, зарови лице във възглавницата и само след няколко минути вече бе заспала.

 

 

Първата светлина на зората проникна през дупките в сенника над прозореца. Друсила се събуди напрегната, с мокра от пот нощница. Беше сънувала. Обърканите спомени от кошмара изпълваха съзнанието й.

Лицето на Бет зад прозорец с решетка в мрачния затвор Блекуелз Айлънд. Бет, легнала напряко на леглото си, бледа и неподвижна, с шишенцето от лаудан до нея. Друсила знаеше, че няма смисъл да се опитва да заспи отново.

Стана, облече халата си и запали спиртничето. Напълни една тенджера с вода от каната до леглото, след това взе кутията за чай от полицата и сложи няколко лъжички от скъпоценните листенца в чайника.

Прекъсна я почукване на вратата.

Друсила отвори вратата. Кевин Фаръл стоеше с гръб към мъждивата газена лампа в коридора и лицето му бе скрито в сянка.

— Чух ви да се движите из стаята — каза той. — Мога ли да вляза?

Друсила се поколеба, но само за момент, след това отстъпи.

Фаръл погледна към спиртничето.

— Виждам, че се каните да пиете чай. Мога ли да се присъединя към вас?

— Както желаете, господин Фаръл.

— Наричайте ме Кевин. Смятам, че при тези обстоятелства така е по-подходящо, нали?

— При тези обстоятелства няма нужда изобщо да разговаряте с мен. Платихте ми наема и сега идвате…

— Мили боже, вие наистина имате вродена подозрителност. А и очевидно сте доста кисела сутрин.

Той хвана брадичката й и я повдигна, като изучаваше чертите й. Друсила се стресна и се опита да се отдръпне.

— Или може би се страхувате?

Тя се отскубна рязко.

— Студено ми е, това е всичко. Тази стая е като кутия за лед.

— Съвсем вярно. Връщайте се обратно в леглото.

Когато Друсила се поколеба, той я вдигна на ръце, занесе я до леглото и я положи нежно върху него.

— Така е по-добре — каза Фаръл.

Тя го гледаше настръхнала, с напрегнато тяло. Но мъжът седна на един стол до леглото и се облегна назад.

— А сега нека си поговорим, докато чакаме водата за чая да заври…

— Бъдете проклет! — каза тя. — Защо не спрете да се преструвате? Не сте дошли тук в шест сутринта, за да пиете чай или…

— Зная, че това е малко необичаен час за посещения, но и нашата среща снощи не би могла да се нарече точно обичайна. Тогава ви казах, че ще имате възможността да ми се отплатите, задето се погрижих за наема ви; както и че нямам никакви помисли към вашата добродетел. Очевидно не ми повярвахте. Нямах намерение да ви плаша.

— Никой мъж не може да ме уплаши — рече Друсила, като се надяваше гласът й да не я издаде.

Той сви рамене.

— Колко сте глупава, Друсила. Можехте да си живеете чудесно, ако се бяхте научили да използвате женските оръжия.

— Не разбирам.

— Очевидно. — Фаръл се наведе напред и очите му проблеснаха присмехулно. — Сълзите могат да имат голям ефект при едно толкова младо и хубаво момиче като вас. А ако признаете, че се боите, тогава призовавате мъжкия инстинкт за защита. — След това се засмя и прибави: — Простете ми тази лекция. Сигурен съм, че майка ви се е опитала да ви научи на някои женски хитрини…

— Не помня майка си. Тя е умряла при раждането ми. Баща ми ме е отгледал.

Кевин кимна:

— Това обяснява някои неща във вас.

— Баща ми направи за мен всичко, което му позволяваха силите — прекъсна го Друсила. — Беше учител и ме възпита като момче; смяташе, че момчетата и момичетата трябва да имат еднакво образование. Дори говореше, че възнамерява да ме изпрати в нормално училище. Но… почина, когато бях на десет.

— Значи сте съвсем сама на този свят? Нямате ли близки роднини?

— Не ми е известно да имам каквито и да било роднини. Винаги съм успявала сама да се грижа за себе си.

— Очевидно не се справихте много добре с това снощи, когато ви открих навън в дъжда.

Друсила знаеше, че би трябвало да се ядоса от снизходителния му тон, но усети, че му е благодарна за присъствието в този момент. Докато говореше с него, успяваше да избута кошмарите назад в съзнанието си.

— Водата вече трябва да е завряла — каза тя и се наведе напред в леглото.

— Не ставайте! — заповяда Кевин. — Запарването на чай е едно от многото ми постижения.

Няколко минути по-късно тя се съгласи с него:

— Наистина правите хубав чай.

— Става още по-хубав с току-що налята вода. Но при всяко положение запомнете, че когато правите чай, трябва винаги да занасяте керамичния чайник до тенджерата, а не обратното.

Друсила си спомни англичанина, който бе участвал в пътуващата трупа в Охайо. Той постоянно бе критикувал начина, по който американците приготвят чая си.

— Да не би да сте англичанин? — попита тя.

Чертите на лицето му се изостриха.

— Господи, не — отговори той. — Ирландец съм. Но все пак живяхме известно време в Англия.

— Живяхте?

— Майка ми и аз. Това беше всичко, което остана от нашето семейство. Напуснахме Ирландия по време на глада.

Друсила се почуди защо ли Кевин Фаръл беше напуснал Англия, за да дойде в Ню Йорк, и как бе съумял да достигне благополучие тук. Но преди да успее да го попита нещо повече, той каза:

— Сега вече се чувствате по-добре, нали? На бузите ви се появи малко руменина.

Друсила отпи от чая си.

— Добре съм. — След това, в отговор на някаква съчувствена нотка в гласа му, прибави: — Имах ужасни кошмари точно преди да се събудя. Аз…

— Разкажете ми ги — усмихна се той. — Казват, че когато си разправяш кошмарите на някого, те никога повече не те измъчват.

— Сънувах Бет… онзи ужасен затвор, в който беше изпратена точно преди да… — Друсила потрепери. — Моля ви, не мога да говоря за това.

— Добре — съгласи се Кевин и я стисна за ръката. — Но кажете ми… тук ли са онези бележки от заложната къща? Онези, които ви е оставила Бет?

Друсила кимна.

— Чудесно. Днес ще отидем до заложната къща и ще вземем обратно бижутата й.

Друсила издърпа ръката си от неговата и му хвърли изпълнен с подозрение поглед. Нима си бе направил всичкия този труд само за да се докопа до бижутата на Бет? Едва ли, защото изглеждаше явно преуспял, добре облечен и бе имал достатъчно пари, за да я изведе на обилна вечеря предишната вечер и да плати наема й. Въпреки това Друсила му каза:

— Бижутата на Бет не са особено ценни. Майка й е трябвало да остави всичко с наистина голяма стойност, когато е избягала. Всичко, което Бет е заложила, е гранатов пръстен, златна верижка с медальон и…

— Пет пари не давам дали онези дреболии са направени от оловен кристал и тенеке — прекъсна я нетърпеливо Кевин. — Ще ги вземем обратно. — След това забеляза, че се е отдръпнала, очевидно стресната от резкия му тон, и прибави: — Та сигурно бихте искали да получите нейните бижута. Имате един час да се облечете. Ще намеря файтон и ще ви чакам отвън.

Той стана, обърна се и излезе от стаята. Друсила остана седнала в леглото, с празната чаша от чай в ръце. Погледа известно време след него, после стана бавно и започна да се облича.

 

 

Двамата излязоха от заложната къща на Дивижън Стрийт. Друсила носеше пакетчето с дрънкулките в кесийката си. След това спряха за обилна закуска в един голям слънчев ресторант на Долен Бродуей. Друсила се изненада, когато откри, че въпреки здравата вечеря предишната вечер, бе в състояние да отдаде заслуженото на щедрата порция шунка с яйца, горещи бисквити и кафе.

По-късно, когато се върнаха в стаята на Друсила в пансиона, Кевин каза:

— Можете да си задържите бижутата, но се погрижете да ги сложите на сигурно място.

Друсила отиде до куфара си, отключи го и като избута настрана спретнато сгънатото си бельо, извади малка квадратна кутийка, покрита с протрито бледосиньо кадифе.

— Това принадлежеше на Бет — обясни тя, отвори кутийката и сложи бижутата вътре.

— Има ли още нещо там? — попита Кевин.

— Само няколко стари фотографии.

— Дайте да ги видя!

Тя му подаде фотографиите. Не беше особено изненадана от заповедническия тон и рязкото му държане. Беше свикнала да приема заповеди през безрадостните си години в пансиона за сираци в Охайо. Също така бе свикнала да се подчинява веднага, без да се оплаква и да задава въпроси. Но сега Друсила си припомни, че вече не е безпомощно дете, нито пък Кевин — неин господар. Макар и да му се подчини, почувства прилив на гняв.

— Коя е тази? — попита той и показа една от фотографиите на Друсила.

Тя погледна към портрета на слабичка млада жена с нежни, правилни черти. Дългата гъста светла коса се спускаше на вълни върху раменете й. Носеше бяла дантелена рокля с набрани поли, по модата отпреди двадесет години; в ръката си държеше широкопола сламена шапка, украсена с маргаритки.

— Това е майката на Бет — Изабел. Фотографията е направена малко преди тя да се омъжи за баща й.

Кевин кимна и й протегна друга фотография:

— А тази? Щастливата млада двойка, предполагам.

— Да. Бет ми каза, че снимката е била направена точно след като родителите й са се оженили тайно. Той е бил хубав, нали?

Кевин сви рамене.

— Може би. Жалко, че не е бил достатъчно мъж, за да защити жена си от майка си. — После млъкна и извади трета фотография.

— Това е Бет, на шест месеца, с майка си. Каза ми, че снимката е направена в Сан Франциско, след като майка й избягала от баща й.

Кевин постави фотографиите обратно в кутийката.

— И това ли е всичко, което ви остави Бет — снимките и бижутата?

— Да, това е всичко. Но наистина не мога да разбера защо… Винаги ли проявявате толкова дълбок интерес към непознати хора?

Неочаквано Друсила млъкна. В ума й се бе появила друга идея:

— А може би сте познавали Бет? — Изведнъж цялото й въображение, подхранвано от романтичните драми, в които бе участвала, започна да работи трескаво.

Може би Кевин познаваше Бет от Запада. Сигурно беше така. Сигурно я бе видял на сцената там и се бе влюбил в нея. Беше я последвал в Ню Йорк, но бе пристигнал твърде късно. Друсила погледна към Кевин и въздъхна:

— Кажете ми, да не би… вие и Бет…

— Замълчете, ако обичате. Трябва да помисля.

Той отиде до прозореца, обърна се с гръб към нея и се загледа надолу към улицата. Обидена от резкия му тон, Друсила потъна в мълчание и се зае да подрежда спретнато фотографиите до бижутата. После заключи кутийката, сложи я обратно в куфара и я покри с купчина бельо.

Кевин все още не се помръдваше. Беше потънал в собствените си мисли.

След това, съвсем неочаквано, той се обърна към нея и се усмихна.

— Хайде — каза Кевин. — Излизаме отново.

— Но къде…

— Обещах да ви купя рокля, нали? Сега ще отидем до Лейдис Майл и ще имате най-елегантната пурпурна рокля в Ню Йорк.