Даяна Хевиланд
Страстните измамници (26)

Двадесет и шеста глава

Друсила се завтече след него, сграбчи го за ръката и извика:

— Не можеш да направиш това! Не бива…

Той я отблъсна и затръшна вратата зад себе си. Друсила се свлече на пода и стаята пред очите й започна да се върти бавно. Лус, бавачката на Андрю, я намери и й помогна да се изправи на крака.

— Моля ви, сеньора, Господарят каза, че трябва да останете тук, докато той се върне.

— Но не мога! Трябва да се добера долу до бараките…

— Не можете да направите нищо — рече тихо огромната негърка. — Елате, легнете си, а аз ще ви донеса нещо, което да ви помогне да заспите. Може би чаша билков чай.

Въпреки тлъстините и бавните си движения, Лус беше силна. Тя сложи ръка на рамото на Друсила и я поведе към леглото. После извика една от кухненските прислужници и й каза да донесе чая.

— Ако можете да поспите малко…

Билковият чай не я накара да заспи, но каквото и да съдържаше, то я поуспокои. Затвори очи и си наложи да мисли.

 

 

Когато няколко часа по-късно чу тропот на копита навън, бе в състояние да стане и да нареди на Лус да й донесе друга рокля и да подреди косите й. Хулио нямаше да я завари да се крие в стаята.

Тя мина по коридора и слезе надолу по стълбите, за да посрещне съпруга си, а Лус я следваше като куче-пазач. Когато стигнаха до основата на стълбите, вратата се отвори рязко и Хулио влезе. На Друсила й бе достатъчен само един поглед, за да разбере, че се е случило нещо ужасно. Андрю беше с него, и Руис, и Сеспедес. Също и други двама бели, които Друсила познаваше само по физиономия. И младият френски инженер и помощникът му, нает да надзирава подробностите по нагряването и охлаждането на сиропа. Хулио им даваше заповеди с твърд, равен глас.

Андрю изтича към майка си, погледна я изплашено и след това позволи на Лус да го вземе на ръце и да го отведе горе в стаята му. Обикновено протестираше срещу такива глезеници, но сега бе страшно наплашен.

Когато се приближи, Друсила видя, че инженерът държи малко тромаво револвер, сякаш никога преди това не бе хващал оръжие. Помощникът му изглеждаше също толкова слисан, когато Руис му пъхна револвер в ръката.

Изминаха няколко секунди, преди Хулио да дойде при Друсила и да каже:

— Имахме неприятности долу при бараките. Черните копелета се опитаха да ни нападнат.

— Бунт ли? — попита Друсила.

— Пияни са с тръстиково бренди — отвърна той.

— Какво се случи?

— След като Руис свърши с Ернесто и се зае с Инес, черните започнаха да се държат като добитък преди ураган. Тръгнаха срещу нас. Убихме неколцина. После се качихме на конете и дойдохме тук.

— Някога ми каза, че по времето на дядо ти е имало бунт. И че никога няма да има друг…

— И нямаше да има, ако не беше ти. Изобщо не трябваше да те оставя да ме придумаш да пощадя живота на Ернесто първия път, когато той избяга. Но това не ти беше достатъчно. Трябваше да направиш заговор с него и Инес.

Той се обърна и изкрещя на младия французин:

— По дяволите, сеньор Льофевр, тоя револвер не е змия. Няма да ви ухапе. Руис, покажи му и на другия — как стрелят тия неща.

— Да, сеньор Варгас. Но първо трябва да помислим за къщната прислуга. Може би е по-добре да ги заключим в мазето.

— Глупости. Пасмина от прислужници, икономът и моят слуга Мигел? Знаеш, че се мислят за по-друго тесто от полските работници. Няма да се повлекат по тая лудост.

Хулио изкрещя на Мигел, който слизаше забързано по стълбите:

— Затвори капаците! И кажи на иконома да донесе вино за мъжете.

Друсила погледна към момчето и видя дългия белег, който обезобразяваше иначе красивото му лице със златиста кожа. От деня, в който Хулио го беше ударил с камшика за езда, то бе вършило работата си бързо, старателно и в мълчание. Сега Мигел наведе глава и побърза да се подчини.

Хулио отново се обърна към Друсила:

— По-добре иди в стаята си и стой там.

— Не ме е страх.

— Няма и причина да те е страх. Черните могат да запалят няколко огъня. Могат даже да повредят част от оборудването в работилниците. Но твърде много ги е страх, за да атакуват къщата.

— Тогава защо въоръжи всичките мъже и нареди да се затворят капаците?

— Предпазни мерки, нищо повече. Знаеш ги тия черни. Ще има пиянски ревове, ще изпотрошат и изгорят работилниците, а може би някои от по-смелите ще избягат в планините.

— Направиха доста повече в Хаити през 1791-а — каза Льофевр. — Не е ли по-добре да повикаме войската, сеньор Варгас?

— Войската ли? Най-близкият гарнизон е на двадесет мили оттук. Докато войниците пристигнат, ние ще сме усмирили черните и обесили водачите.

Но Друсила видя бързите погледи, които си размениха Хулио и французинът, и заподозря, че думите на Хулио са казани само заради нея.

Тя се обърна и отиде горе, за да се опита да успокои Андрю, макар да бе сигурна, че не може да каже или направи нищо, с което да изтрие спомена за ужасите, на които днес момчето бе станало свидетел.

 

 

Вече се бе стъмнило, когато първите черни започнаха да се промъкват пред къщата. Друсила успя да придума Андрю да хапне малко хляб с масло и да изпие чаша топло мляко. Сега той спеше на леглото и от време на време се мяташе неспокойно и си мърмореше нещо.

В къщата бе станало много топло след затварянето на капаците. Друсила не бе хапнала нищо през целия ден, но не бе гладна. Тежкият влажен въздух убиваше апетита й и всеки път, когато си спомнеше какво се е случило с Ернесто, стомахът й започваше да ври. На няколко пъти почувства остри болки в корема.

Дали Инес бе още жива? Хулио бе казал, че робите са ги нападнали, когато Руис е започнал да измъчва момичето. Трябваше да разбере какво е станало. Тя остави Андрю на Лус и слезе долу.

Хулио бе коленичил до един от прозорците. Беше отворил леко капака и стреляше в градината. Чу се дрезгав вик. Сигурно някой от робите беше ударен. Значи все пак бяха съвсем наблизо.

От другите стаи на къщата се чуха още изстрели. Руис дотърча при Хулио и каза:

— Сеньор, ако един от нас успее да се промъкне до плантацията на Сантовения, ще получим помощ.

— Матео Сантовения е в Испания.

— Надзирателите му са тук. И имат пистолети. Да опитам ли, сеньор?

— Не е необходимо — рече Хулио. — Като ударим още няколко от тия черни, останалите ще тръгнат като попарени обратно към бараките, ще видиш. Даже по времето на дядо ми, когато са се разбунтували, не са посмели да нападнат къщата.

— По времето на дядо ви ги нямаше тия приказки за аболиционизма, дето да им объркват главите. Пък и в ония дни къщата е била като крепост, с три фута дебела дъбова врата и железни решетки на прозорците.

Мигел влезе в стаята тихо, както обикновено. На светлината на лампата, която гореше в стаята, Друсила видя белега.

— Ето прясно кафе и бренди — рече Мигел. — Ако вие и другите господа искате храна, мога да ви приготвя.

— Къде е готвачката? — попита Хулио.

— Крие се в мазето с прислужниците. Те са много изплашени, сеньор. Няма полза от тях.

— А икономът?

— Не можах да го намеря.

— Несъмнено се крие в мазето с прислужниците — рече презрително Хулио. — Нали ти казах, Руис, те са просто стадо наплашени добичета. Не представляват никаква опасност за нас.

Той отново коленичи, прицели се внимателно, след секунди револверът изтрещя и Друсила чу агонизиращ вик отвън.

— Онази кучка Инес е навън — рече Руис. — Насърчава ги и крещи като побесняла. Мислят, че е магьосница като баба си. Смятат, че притежава сила да ги предпази.

— Достатъчно! — рече Хулио и хвърли бърз поглед към Руис. — Само след малко ще накараш и жена ми да изпадне в истерия като онези жени в мазето.

— Изобщо не съм истерична — каза Друсила. — Но сеньор Руис може и да е прав. Както знаеш, Инес е почти бяла и е от домашната прислуга. И след като се е присъединила към останалите, това може да им даде кураж; особено след като мислят, че тя има някакви неземни способности.

— Способностите й не се оказаха достатъчни, за да спасят Ернесто — рече Хулио. — А сега достатъчно! Върви си в стаята.

Друсила отново се качи горе и се изтегна на леглото. Чувстваше тъпа болка в кръста, болки в краката и малки, краткотрайни свивания под лъжичката.

Отвън вече беше тихо. Робите не издаваха никакъв шум. И освен изстрелите от време на време, стрелбата бе намаляла.

Размърда се неспокойно на леглото. Не се бе преоблякла в нощница, а само бе свалила обувките и бе разкопчала корсета си. Макар и да бе полунощ, горещината ни най-малко не бе намаляла. Въздухът беше тежък. От езерцето до къщата хор от жаби изпълваше нощта с монотонното си крякане. Може би на сутринта щеше да завали. Може би на сутринта бунтът щеше да е завършил.

Опита се да не мисли какво ще се случи тогава на робите, дръзнали да се бунтуват. И на нея. Затвори очи и потъна в лека дрямка.

Хулио се бе навел над леглото и я разтърсваше за рамото. През процепите на капаците Друсила видя странни розови отблясъци. Нима вече беше сутрин?

— Ставай! — рече Хулио. — Трябва да напуснем къщата.

— Какво става? Беше толкова тихо, че си помислих, че робите са се върнали в бараките.

Докато говореше, изтрещя револвер.

— Почти свършихме мунициите, а тия черни свине май са го усетили. Върнали са се обратно с фенери. Смятат да запалят къщата.

Друсила стана и той я прегърна с едва ръка, за да я подкрепи.

— А сега ме слушай внимателно — рече Хулио. — Всичко ще бъде наред, ако не изпадаш в паника. Все още имаме шанс. Ще се измъкнем отзад, през кухнята. Мъжете долу ще продължат да стрелят. Ти ще отидеш и ще се скриеш в гората. Аз ще се промъкна до конюшните, ще оседлая Конкистадор и ще отида до плантацията на Сантовения. Оттам ще изпратя човек до гарнизона за подкрепления и ще доведа останалите майорали с пушки и муниции.

Той направи пауза. На вратата се бе появил Мигел, хванал Андрю за ръката. Момчето беше сънливо и объркано, но напълно облечено.

— Наметни си един шал — рече Хулио. — И се погрижи косата ти да е добре покрита.

Тя се подчини незабавно. Хулио поемаше отчаян риск. Бунтът можеше да се разпространи и по другите плантации с помощта на онази тайнствена система за съобщения, известна само на черните. Но това бе единственият им начин и Друсила нямаше да направи нищо, за да го забави. Сложи обувките си и ги завърза. Докато стоеше наведена, почувства остра болка долу ниско в корема, но не й обърна внимание и тя след малко отмина.

— Мигел ще дойде с теб и Андрю — рече Хулио. — Той знае много скришни места в гората. Може би една от пещерите.

Слугата кимна:

— Ще се погрижа да бъдат добре скрити, сеньор. — После прибави: — Чух разговора долу… мунициите почти са се свършили, нали?

— Точно така. По мои сметки трябва да има още дузина или повече кутии, но… — Сви рамене. — Няма значение. Утре до залез-слънце ще се върна с хората на Сантовения. А войниците от гарнизона ще тръгнат веднага щом получат съобщението ни.

Мигел не каза нищо повече. Слязоха по задното стълбище и минаха през празната кухня. Навън уханният нощен ветрец раздвижваше клоните на канелените дървета зад къщата. Хулио се спря и притегли Друсила към себе си.

— Никога не ти е липсвала смелост — каза той. — Поне в това отношение не си ме разочаровала. Не го прави сега.

— Хулио… Само да можех…

— Стига толкова приказки. — Той се наведе и докосна устните си до нейните. — А сега върви.

Пусна я. Друсила се обърна и покорно тръгна след Мигел и Андрю покрай задната част на къщата, като се стараеха да вървят в сенките.

Спъна се в нещо. Когато погледна надолу, видя трупа на негър с разкъсана и покрита със засъхнала кръв гръд. До него проблесна острието на мачете.

— Вземи го — каза Друсила на Мигел. — Може да ни потрябва да си проправяме път в гората.

Тя хвана Андрю за ръката, а Мигел взе мачетето. Когато минаха от другата страна на къщата, ослепиха я пламъци. Предната част гореше. Чуваха се победоносните крясъци на робите и звън на стъкла.

Андрю нададе вик. Друсила сложи ръка на устата му и изсъска яростно:

— Тихо! Не бива да ни чуят.

За момент беше ослепена от червената и златна светлина на пламъците и когато отново погледна към тъмните дървета, не можа да види Мигел. Прошепна името му, но не получи отговор. Дали не бе изпаднал в паника и не бе избягал в гората без нея?

Андрю я дръпна за ръката.

— Виж! — извика той. — Там, до конюшните!

На отразената светлина на огъня Друсила видя Хулио, яхнал Конкистадор. Пришпорваше огромното животно, сякаш водеше кавалерийски отряд. „Ще успее“ — помисли си Друсила с някаква странна гордост. Започна отново да се придвижва предпазливо към гората и когато стигна до храстите в началото й, спря и едва заглуши вика си.

Мигел изобщо не беше отишъл в гората. Беше се изплъзнал покрай къщата, а сега размахваше мачетето и крещеше на робите:

— Тук, върнете се тук! Господарят се опитва да бяга! Отива да доведе войски, натам!

Друсила завлече Андрю в един бамбуков гъсталак, дръпна го да легне до нея и го притисна до наедрялото си тяло.

Робите, водени от Мигел, се затичаха и подминаха мястото, където се бяха скрили Друсила и Андрю. Хулио извади револвера си и се прицели към Мигел, но в същия момент един роб удари Конкистадор в хълбока с мачете и животното се изправи на задните си крака. Куршумът на Хулио мина далеч от целта.

Хулио успя някак да се изтърколи невредим и отново се изправи на крака. Стреля, улучи един роб, после още един. Когато патроните му свършиха, робите се нахвърлиха върху него и той повали двама от тях с дръжката на оръжието си. После всички се натрупаха върху него като тъмна вълна, а мачететата им се издигаха и спускаха. Друсила чу крясъка на Хулио, който внезапно замлъкна.

Струваше й всичките усилия да държи Андрю неподвижен.

Сега отново сложи ръка на устата му. Почувства как по бузите й се затъркаляха горещи сълзи.

Мигел, с револвера на Хулио в ръце, крещеше на робите да вървят напред към къщата. Инес беше сред тълпата, качена на едно муле. Кестенявите и коси я шибаха по лицето, а присвитите й очи блестяха.

Андрю се загърчи в прегръдките й, после внезапно застана неподвижно. Дали не го бе задушила? Тя махна ръката си от устата му. Не, все още дишаше. Вдигна го и навлезе по-дълбоко в гората, като вървеше ниско наведена. Клоните се врязваха в лицето и ръцете й и ги разкървавяваха. Тежестта на детето предизвика вълни от болка в наедрялото й тяло. Но тя продължи да се движи със свита между раменете глава. Накрая се спъна в един корен и падна, като изви тялото си така, че да не се нарани Андрю.

Когато се стовари на земята, болката сякаш избухна. Друсила усещаше, че ще изгуби съзнание. Чу хлипането на Андрю.

— Стой неподвижно и не се отделяй от мен — успя да каже тя. — Стой тук… недей да…

След това на няколко пъти изпада в безсъзнание и се свестява. Чу плача на Андрю. След това и той затихна. „Убиха го — помисли си Друсила. — Сега ще убият и мен.“

 

 

Намираше се в някакво тъмно, вонящо място. Отново почувства остра болка, същата като при раждането на Андрю. Но бе твърде рано за това бебе… Твърде рано…

— Сеньора, чувате ли ме?

— Мигел?

— Сега сте в безопасност — рече Мигел. — Детето също. Сложих го по-навътре в пещерата. Сега спи.

— Защо не уби и нас?

— И питате още! Полските работници не ви познават, но ние, Инес и другите, които работеха в къщата — да. Оня път, когато господарят ме удари с камшика, вие се опитахте да го спрете. После, когато ме изпрати при майорала да ме накаже, вие го молехте да не го прави. Чух ви.

Тя се опита да каже нещо, но отново я преряза болка.

— Сега при вас трябва да има жена. Трябва ви Инес. Можете ли да изтърпите тук сама с Андрю, докато я доведа?

— Да… Мисля, че да.

— И няма да извикате, колкото и силни да станат болките? Из горите може да има разпръснати полски роби. Ако ви намерят…

— Знам. Няма да вдигам никакъв шум — отговори Друсила, като се надяваше да успее да спази обещанието си.

Мигел поднесе бутилка с вода към устните й и придържаше главата й, докато тя пиеше.

— Ще оставя това до вас — рече той.

От дълбините на пещерата се чу странен звук. Чуй, чуй, чуй. Като гласа на някаква зловеща птица.

— Това са само прилепи — усмихна се Мигел.

— Прилепи?

— Пещерите са пълни с тях. А подът е покрит с изпражненията им. После стават на прах и са меки като пухено легло.

Значи от това беше гадната миризма. Но сега Друсила не бе в състояние да изпитва отвращение. И все пак бе благодарна, когато Мигел й каза:

— Прилепите са напълно безопасни. — После се изправи и продължи: — Тръгвам. Не знам колко време ще ми трябва, за да доведа Инес. Другите не бива да заподозрат нищо.

— Ами ако Андрю се събуди?

— Казах му, че ако се помръдне или издаде звук, полските роби ще дойдат и ще убият и двама ви.

Тя потрепери, като си помисли колко ли е изплашен Андрю, но знаеше, че Мигел е постъпил правилно. Отново потъна във водовъртеж от тъмнина. От време на време се съвземаше само за да се затърчи от болка. Накрая пъхна крайчеца на шала между зъбите си и го захапваше всеки път, когато изпитваше нужда да закрещи. Тялото й бе обляно в пот.

По едно време мина група шумни пияни роби, които се смееха и си крещяха. Друсила затаи дъх, докато отминаха. После се чу лудо биене на барабани и песен на някакъв непознат език.

Накрая усети в косите си една ръка, която отмахваше потните кичури от челото й.

— Инес?

— Тук съм, сеньора. Мигел също. Отиде при Андрю.

— За теб е опасно да бъдеш тук — каза задъхано Друсила. — Ако другите разберат…

— С Мигел се отдалечихме, хванати за ръце — каза Инес. — Ако другите са забелязали, са си помислили, че отиваме да си легнем заедно. Точно това правят и останалите; тези, които не танцуват и не са заспали от тръстиковото бренди.

Друсила се насили да се усмихне, но лицето й замръзна. Почувства как сякаш нещо я разкъсва и се вкопчи в Инес. Последното нещо, което чу, бяха думите на камериерката:

— Беше твърде преждевременно… не можа да оживее…

И отговорът на Мигел:

— Така е по-добре… щеше да бъде просто още един Варгас…