Даяна Хевиланд
Страстните измамници (1)

Първа глава

Друсила изкачи стъпалата пред пансиона и се поколеба на вратата. Искаше да отложи момента на влизането си, но трупащите се облаци на небето заплашваха всеки момент да плисне проливен дъжд. А и беше гладна. Осъзна, че през деня не е яла нищо, ако не се смяташе чашата кафе, а вече наближаваше вечер.

Тя отвори кесийката си, макар да знаеше какво ще намери в нея. Един долар и няколко дребни монети. Всичко това бе станало след разноските по погребението на Бет. А дължеше на хазяйката наема за три седмици. Все още колебаейки се, огледа мрачната улица в двете посоки, сякаш се надяваше да намери някое друго убежище, освен театралния пансион на госпожа Баксли. Макар и да се намираше само на няколко пресечки от известния с лошата си слава нюйоркски район Файф Поинтс, той бе успял да запази опърпаната си елегантност. Въпреки това, когато влезе в преддверието, Друсила бе обгърната от миризми на пържена риба, зеле, брилянтин и парфюм от пачули.

Друсила отвратено сбърчи нос. Даже и като дете в пансиона за сираци в Охайо бе странно придирчива и често-често я караха да страда за това. Опита се да си напомни, че и сега не е в състояние да придиря за обстановката. Ако не си намереше скоро работа, нямаше да може да си позволи дори и пансиона на госпожа Баксли.

Направи усилие да прогони тази мисъл, тъй като не желаеше да се поддава на отчаянието, което заплашваше да я обхване. Сега щеше да вечеря, а след това да се качи горе и да си легне. Топлата храна и сънят щяха да й помогнат да поднови обиколките си на следващия ден.

Останалите пансионери вече седяха на дългата маса в трапезарията, но когато Друсила влезе и понечи да се отправи към мястото си, госпожа Баксли й препречи пътя.

— Само за момент, ако обичаш, госпожице Рийд — каза решително тя. — Няма да ти позволя да седнеш на моята маса, докато не си платиш наема. Не исках да те безпокоя преди, но сега…

— Утре отивам на прослушване — отвърна Друсила. — Веднага щом ми дадат роля, ще ви платя.

— Разказваш ми същата история от седмици насам.

Госпожа Баксли не си правеше труда да снижи глас. Няколко от пансионерите спряха да се хранят и се заслушаха. Един мъж, който беше пристигнал в пансиона едва предишната вечер, хвърли към Друсила пронизващ поглед изпод правите си гъсти вежди. Лицето му изразяваше хладен интерес, без дори следа от съчувствие. Друсила извърна поглед, но той отново беше посрещнат от госпожа Баксли, която очевидно нямаше намерение да се отдръпне от входа на трапезарията. Беше застанала на пътя на девойката така, сякаш предизвикваше Друсила да се опита да мине.

Но краката на момичето бяха започнали да треперят и вече й се виеше свят от глад. Както често се случваше в такива моменти, гласът й започна да се губи. Излизаше от гърлото й като нещо средно между грачене и шепот:

— Похарчих последните си пари за роклята на Бет…

— Чиста глупост, ако питат мен, но това не е мой проблем. Трябва да държа този пансион и да плащам сметки, а вие, хората от театъра, явно не разбирате това… — Тя млъкна внезапно и се взря остро в Друсила: — Какво ти става?

— Изморена съм… а и погребението…

— Няма да вземеш да припаднеш сега, нали?

Друсила само поклати глава, тъй като гласът й я бе напуснал изцяло. Залитна леко и се хвана за прашните розови завеси на вратата между антрето и трапезарията.

Обърна се и тръгна несигурно към стаята си, като донякъде се страхуваше да не би хазяйката да я последва. За щастие, когато погледна през рамо, видя, че госпожа Баксли се е върнала обратно в трапезарията.

Друсила стигна до стаята си в края на коридора, затвори вратата след себе си и се строполи напряко върху неравния дюшек на желязното легло. Ако можеше да поспи поне един час, щеше да намери нови сили да се изправи срещу госпожа Баксли и да я помоли за още няколко дни отсрочка. Само че когато затвори очи, видя Бет Камърън, така както я беше открила — бледа и неподвижна, с шишенце от лаудан на оръфаното одеяло до нея. Бет не бе оставила бележка, но Друсила знаеше какво отчаяние, какви мъчения бяха подтикнали момичето да се самоубие.

Тя отвори очи и седна. Страхът бе пропъдил изтощението й. Тя не бе като Бет. Беше силна. Щеше да оцелее.

Наложи си да стане, да приглади роклята и да приведе косите си в ред. В поклащащото се огледало над разнебитената тоалетка видя лицето си — бледо и изпито под тежките вълни от златисточервени коси; теменужените очи с гъсти мигли; високите скули и малката остра брадичка. Друсила пощипна няколко пъти страните си, за да им придаде цвят, и си помисли с копнеж за нова рокля, която да подчертава тънката й грациозна фигура; да направи цвета на очите й по-дълбок и да привлече вниманието към светлата й кожа. Как можеше да се надява да получи дори и малка роля в някой от нюйоркските театри, ако изглеждаше толкова опърпана? Трябваше да си намери работа, и то бързо.

„Бих могла да сложа нова дантелена яка на тази рокля — помисли си тя. — Ще сваля яката на зелената — и без това е твърде стара за носене — и ще трябва да си замрежа чорапите.“

Въздъхна при спомена за глупавите си мечти. Мислеше си, че ще има дузина чифта нови чорапи — всичките копринени — и елегантни обувчици от ярешка кожа с остри носове; набрани фусти, украсени с истински дантели и сини сатенени панделки.

Друсила повдигна полите си и огледа оръфаните подгъви на фустата си. Всичко, което носеше, бе чисто и изгладено, но изхабено от пранетата в многото пансиони като този на госпожа Баксли. Мечтите й за успех във великолепните театри на Ню Йорк също се бяха поизносили.

Театрите бяха тук, и то още по-прекрасни, отколкото бе чувала: Буутс, Гранд Опера Хаус, Уокс, театърът на Пето Авеню. Мраморни стени, покрити с фрески тавани, плюшени седалки и прекрасни газови полилеи. Но директорите на тези театри искаха актриси с опит, а двегодишното обикаляне на Друсила с малка, изпаднала театрална трупа едва ли отговаряше на изискванията за роля в първокласна нюйоркска постановка.

Миналия месец един посивял червендалест жанров актьор в средата на петдесетте й беше предложил да й помогне в кариерата. По време на вечерята й бе дал да разбере, че цената на тази помощ ще бъде „близка и топла връзка“. Друсила му бе поблагодарила за вечерята, но бе казала, че ще разчита на собствените си способности за напредък в кариерата.

Това се бе случило преди два месеца, в началото на януари, няколко дни преди Бет Камърън да дойде да живее в пансиона. Бет също нямаше желание да стане известна актриса по друг начин; поне в началото. Но за разлика от Друсила, липсваше й духовната сила, за да не се отметне от решението си. Друсила се опита да не си спомня какво се бе случило с Бет — работа в един от пропадналите „концертни салони“ на Чатъм Стрийт; а после, когато заведението бе обискирано от полицията — две седмици на Блекуелз Айлънд. Друсила беше единствената в пансиона на госпожа Баксли, на която Бет се доверяваше. Престоят на Бет в затвора, колкото и кратък да бе той, я беше съсипал напълно. Две нощи след завръщането й в пансиона Друсила я бе намерила мъртва с празно шишенце от лаудан до нея.

След като не беше допусната до трапезарията на госпожа Баксли, трябваше да намери някой евтин ресторант, където да вечеря. Един поглед към прозореца й показа, че дъждът, който бе заплашвал да завали през целия ден, вече бе започнал. Капките се удряха в прозореца толкова силно, сякаш по стъклото се сипеше дъжд от камъчета. Но нямаше значение. Друсила взе наметалото и го сложи на раменете си. Някой почука на вратата.

Беше госпожа Баксли, наежена като за битка.

— Искам да поговорим…

— Тъкмо тръгвах да вечерям.

— Не още, госпожице Рийд. — Тя избута Друсила настрани, влезе в стаята и застана пред отворената врата. — Не си намислила да се измъкнеш и да ме оставиш с неплатена сметка, нали?

— Разбира се, че не. Искам да намеря нещо за ядене, това е всичко. След като отказвате да ми позволите да вечерям тук…

— Разбира се, че отказвам. Ако позволявам на всяка безработна актриса да се храни на моята маса, скоро ще се озова в приюта за бедни.

— Казах ви, че ще си намеря работа. Просто е въпрос на време. Аз не съм начинаеща, пътувала съм из Охайо и Кентъки и…

— Това не е същото, като да работиш на сцената тук, в Ню Йорк. Тук са най-прекрасните изпълнители на света — Шарлот Къшмън, Рейчъл, Пола Монтес. И ти мислиш, че един директор ще наеме някоя незначителна, безлична актриса като теб? Да, ти си доста хубавичка или поне щеше да бъдеш, ако имаше повече месо върху костите си. Но гласът ти… Когато си изплашена, както долу преди малко, не можеш да произнесеш и думичка.

— Не бях изплашена. Бях уморена… и гладна… това е всичко. — Друсила поизправи слабичката си фигура и погледна хазяйката право в очите. — Освен това — прибави тя — съвсем случайно знам, че Сара Сидънс също е загубвала гласа си преди представление. Но тя…

— Сара Сидънс ли? И смееш да се сравняваш с нея?

— Защо не? И тя е трябвало да започне от нулата…

— А сега ме послушай, моето момиче — каза госпожа Баксли. Неочаквано тонът й бе станал почти приятелски. — Има и друга работа, която можеш да си намериш, стига да забравиш глупавите си илюзии и се изправиш с лице срещу фактите. Едно хубаво момиче като теб не бива да гладува.

— За какъв вид работа говорите?

— Имам един приятел… Той държи заведение надолу по Чатъм Стрийт. Винаги търси свежи, хубави девойчета като теб, които да могат поне малко да танцуват и пеят.

— Чатъм Стрийт. Там няма театри, а само концертни салони.

Концертни салони като онзи, в който беше работила Бет, преди да умре. Там имаше музика и песни, но те служеха само за прикритие на истинската цел на заведението, както Бет й бе казала по-късно. Беше й казала и още неща. Например за хайката на полицията в концертния салон, след като един от редовните клиенти, младеж от добро семейство, бил намушкан с нож, ограбен и изоставен в някаква уличка. На Чатъм Стрийт такива инциденти бяха ежедневие. Но семейството на младежа било достатъчно важно, за да упражни натиск на необходимите места и салонът бил затворен, а момичетата — събрани и откарани в затвора на Блекуелз Айлънд.

Даже и сега, когато си припомняше разказите на Бет за онова, което ставало в мрачния, приличен на каменна крепост затвор, Друсила потрепери.

— Е? — питаше в това време госпожа Баксли. — Да ти дам ли името на заведението на моя приятел?

— Не. Никога не бих работила на такова място.

— Не ми се прави на много важна. Ако искаш да продължиш да живееш тук, ще трябва да се разплатиш, а не можеш да го направиш с празни приказки. — Гласът й звучеше меко и подкупващо. — Няма да работиш там вечно. Можеш да изкараш достатъчно, за да платиш наема и да си купиш нови дрехи. Че какъв шанс имаш, като се влачиш по прослушвания в такива дрипи?

Госпожа Баксли беше права, разбира се. Една актриса трябваше да изглежда преуспяваща и уверена. А как можеше Друсила да изглежда така, след като роклята й бе избеляла и старомодна, а обувките — напукани и с изтъркани токове? Но нямаше значение. Друсила не беше готова за Чатъм Стрийт — не още. Не и след историите, които й бе разказала Бет.

— Мога да ти дам адреса на заведението и съм сигурна, че моят приятел ще може веднага да те назначи.

— Не се и съмнявам. И вие сигурно получавате комисионна за всяко момиче, което насочите натам.

— Това не е твоя работа. Искаш ли работата или не?

— Не, не я искам.

Госпожа Баксли изостави приятелския си тон.

— Както желаеш. Но в такъв случай няма да прекараш повече нито нощ тук.

— Много добре. Сега ще си събера нещата в куфара и…

— Не си прави труда. За по-сигурно ще запазя куфара ти тук. Ще си го получиш, когато се разплатиш, но не и преди това.

Навън вече беше тъмно и дъждът продължаваше да барабани по прозореца. Друсила си помисли за мокрите кални улици и за това, че ще й се наложи да преспи на някоя пейка или в някоя уличка.

Госпожа Баксли, сякаш прочела мислите й, отвори вратата докрай. Гласът й проехтя по целия коридор:

— Ако питат мен, можеш да спиш и в канавката.

На Друсила й се прииска да се помоли, но не можеше. Тя мина мълчаливо покрай хазяйката, като се загърна в наметалото.

— Не забравяй — извика след нея госпожа Баксли, — куфарът ти ще остане тук, докато, си платиш сметката.

Друсила тръгна по-бързо и едва не се сблъска с високия мъж с правите гъсти вежди, който я беше погледнал с хладен интерес, но без съчувствие при опита й да влезе в трапезарията малко преди това. Сега, под ярката светлина на лампата над главите им, Друсила видя, че очите му са сиви и будни, а кожата — силно загоряла. Когато отстъпи встрани, за да й направи път, твърдите му тънки устни се изкривиха в иронична усмивка.

Друсила мина покрай него, пламнала от срам. Беше сигурна, че той е чул последните думи на госпожа Баксли. Девойката повдигна леко полите си и заслиза по стълбите с изправена глава.

После се озова навън. Дъждът шибаше лицето й, мокреше тънкото наметало и синята шевиотна рокля прилепваше по тялото й.

Не чу стъпките зад себе си и не усети, че не е сама, докато не почувства на лакътя си една ръка, която я подкрепяше. Обърна се и видя мъжа, станал свидетел на караницата с госпожа Баксли малко преди това. Друсила извърна поглед встрани.

— Моля, оставете ме сама — каза тя.

Мъжът й подаде носна кърпа.

— Продължавайте — каза той, — заслужихте си един хубав плач след сцената с нашата хазяйка.

Друсила отблъсна ръката му.

— Нямам намерение да плача — отвърна тя. Годините в пансиона за сираци в Охайо я бяха убедили в безполезността на сълзите и й бяха дали непреклонна гордост.

— Добре — каза той, — но е очевидно, че сте загазили. А и сте вече мокра до кости.

— Не мога да се върна там…

— Няма и да ви се наложи. Ще намеря файтон и ще ви заведа на вечеря. Ще вечеряте с мен.

— Аз дори не ви познавам…

— Името ми е Кевин Фаръл. А сега ме почакайте тук.

Мъжът пусна ръката й и Друсила се хвана за железния парапет, докато го гледаше как крачи в дъжда към бордюра. Няколко минути по-късно вече й помагаше да се качи в един файтон.

— Хотелът на Пето Авеню — каза той на кочияша.

— Не, моля ви, господин Фаръл. Не съм облечена подходящо за хотела на Пето Авеню.

— Ако там влезете в трапезарията със същото достойнство, което показахте при слизането си по стълбите в пансиона, на никого няма да направи впечатление как сте облечена. — Сивите му очи я огледаха. — Треперите, — каза той и взе ръцете й в своите. — Не бива да изстивате.

Мъжът започна да разтрива ръцете й, докато ледената им вцепененост започна да изчезва.

— Сега по-добре ли е? — попита я.

— Да, благодаря ви. Много сте любезен…

— Когато ме опознаете по-добре, може би ще промените мнението си — отбеляза той усмихнато. — Няма смисъл да хванете пневмония и да отидете рано-рано в гроба като приятелката си. — Мъжът направи пауза, като я гледаше изпитателно: — Беше пневмония, нали?

Друсила се чувстваше твърде изтощена, за да лъже.

— Бет умря от свръхдоза лаудан. Може и да го е взела случайно, както госпожа Баксли каза на полицията, но…

— Но вие не мислите така.

— Какво значение има това… сега?

— Може би има, и то повече, отколкото си мислите. Вие платихте погребението на Бет Камърън, нали? Не е ли имала роднини, които да се погрижат за разходите?

— Не зная… Понякога ми разправяше разни неща. Но никога не можех да бъда сигурна. След като излезе от затвора… беше много отнесена. Нещата, които са й сторили там… Моля ви, не можем ли да говорим за нещо друго?

— Разбира се — отговори той. — Поне за момента. Отдавна ли сте в Ню Йорк, госпожице Рийд?

— Само от три месеца. Аз… предполагам, че сте чули всичко за мен.

— Зная, че сте имали серия от неуспехи, но кой би могъл да каже? Нищо чудно положението да се промени.

— Не разбирам.

— Не е и необходимо; поне не още. Точно сега имате нужда от гореща храна и малко вино, което да ви затопли. Вечеряли ли сте някога в хотела на Пето Авеню?

— А вие как мислите? — попита горчиво тя.

— Ще ви хареса. Може би му липсва традицията на Астор Хаус, но градът се придвижва на север и сега Пето Авеню е считано за далеч по-модерно.

Когато влязоха в мраморното фоайе на хотела, Друсила видя, че Кевин Фаръл е прав. Тя го хвана за ръката и се загледа с почуда и възхищение в елегантно облечените жени и придружителите им, които минаваха покрай нея.

Това беше обстановката, която си бе представяла при пристигането си в Ню Йорк: мраморните стълбища, покритите с фрески тавани, кадифените завеси.

— Хайде — каза Фаръл. — Трапезарията е направо.

Друсила стисна по-здраво ръката му. Почувства твърдите мускули под шевиотното му сако и както когато беше взел ръцете й във файтона, тя отново доби сили от допира си с него.

Влязоха в огромната, пълна трапезария с многобройни газени лампи. Друсила вдигна поглед към Кевин Фаръл и за момент забрави притеснението си. Видя, че той е висок, с широки рамене; имаше едра фигура, но се движеше с животинска грация. Държеше се напълно естествено в тази тъй плашеща я обстановка. Тя се почуди защо ли той живее в западналия пансион на госпожа Баксли. След това си напомни, че мъжът бе там едва от една нощ.

Кевин Фаръл й помогна да си свали наметалото и двамата последваха оберкелнера към маса близо до един от високите прозорци.

— Да поръчам ли вместо вас, госпожице Рийд?

Тя кимна. Един поглед към менюто й беше показал смущаваща поредица от сложни и непознати ястия.

— Мисля, че ще е добре да започнем с крем супа от стриди. След това еленово месо в портвайнов сос.

Горещата гъста супа беше вкусна. Друсила забрави обстановката, забрави смущението от неподходящите си дрехи. Едва когато свърши, осъзна, че сивите очи на Кевин Фаръл я гледат изпитателно под гъстите черни вежди.

— Кажете ми, госпожице Рийд, какви са сега плановете ви?

— Не зная…

— Все още можете да отидете в концертния салон, който ви посочи госпожа Баксли, и да си намерите работа там.

— По-скоро бих гладувала.

Той се засмя. Смехът му не звучеше особено приятно.

— Съмнявам се — каза Кевин Фаръл. — Зная, че сега сте позаситена, но гладът е нещо съвсем друго. Той има начини да ви накара да промените мнението си за много неща.

Той отпи от виното си и я погледна изпитателно над ръба на чашата.

— Изпълвате ме с любопитство. Знаете, че можехте да направите това, което ви предложи госпожа Баксли — да постъпите на работа в концертния салон за толкова време, колкото да спечелите малко пари и след това да подновите обиколките си из театрите.

— Точно така си мислеше и Бет.

— О, да — каза Кевин Фаръл. — Бет Камърън. Разкажете ми за нея.

— Тя постъпи на работа в концертния салон. После стана някаква неприятност — един от клиентите бил намушкан с нож. Заведението било обискирано от полицията, а Бет и останалите момичета, които работеха там, бяха изпратени на Блекуелз Айлънд. Бет била хвърлена в килия заедно с крадлите, с истинските проститутки… В Блекуелз Айлънд правели ужасни неща с момичетата. Не можете да си представите…

— Мисля, че мога — каза тихо Фаръл. — Предполагам, че всички затвори до голяма степен си приличат…

— Може би. Но Бет не беше като другите момичета там… Тя не можеше… — Друсила извърна смутено поглед.

— И така — довърши вместо нея Фаръл, — тя се е върнала в пансиона след Блекуелз Айлънд и няколко седмици по-късно е взела свръхдоза лаудан. — Той сви рамене и погледна остро Друсила. — Нямала ли е семейство, към което да се обърне?

— Семейството на баща й било богато. Разказвала ми е много пъти за тях. Показваше ми снимки на родителите си и няколко бележки от заложната къща за бижута — огърлица, която баща й подарил на майка й, годежния пръстен на майка й и…

— Нямала ли е пари, за да си върне обратно бижутата?

— Не, но… тя ми даде бележките, в случай че… Сега това няма значение.

— Може би не. Но кажете ми, какво още ви е разправяла за семейството на баща си? Казвала ли ви е името му?

— Бет използваше артистичния псевдоним на майка си — Камърън. Майка й била актриса, а баща й… Бет казваше, че е бил слаб човек, под чехъла на майка си. А неговата майка, бабата на Бет, не одобрявала да имат актриса в семейството.

— Предполагам, че не се е стараела особено да прикрива неодобрението си — каза Фаръл.

— Старата дама правела живота на майката на Бет непоносим.

— Продължавайте — подкани я Фаръл.

Друсила му разказа историите, които беше чувала през вечерите, прекарани задно с Бет в пансиона на госпожа Баксли. Каза му, че Изабел, майката на Бет, напуснала съпруга си, избягала от фамилното имение в Нюпорт и се върнала в родния си Сан Франциско. Там родила дъщеря си и отново се върнала на сцената. Обикаляла Запада, играейки в пиеси в миньорските градчета.

— Животът й бил труден. Изабел изгубила хубостта си, а после започнала да пие. Когато Бет станала на шестнадесет, майка й починала. Бет обикаляла известно време из Невада и Колорадо. Изпълнявала малки роли в незначителни трупи. Дошла на изток, защото искала да си намери работа в истински театър.

— Вие двете имате много общи неща — каза Фаръл.

— О, да, дори малко си приличахме. Косата й беше червена като моята, но по-тъмна. Кожата й беше много светла. Даже и след излизането си от затвора, макар и слаба и болна, в нея имаше нещо, някаква особена хубост… Но постоянно кашляше и след затвора това се влоши още повече. Не можеше да спи, без да вземе лаудан.

Неочаквано Друсила взе огромното меню и закри лицето си с него. Почувства ръката на Фаръл върху своята.

— Недейте — каза той.

— Чувствам се съвсем добре. Нямам намерение да плача и да се излагам. Аз никога не плача.

— Добре тогава — отвърна Фаръл. — Оставете менюто и опитайте от еленовото месо. Обещавам ви, че е по-добро от студеното овнешко със зеле на госпожа Баксли.

Едва когато привършиха с ястието, Фаръл отново поде разговора за Бет Камърън.

— Бет никога ли не се е опитвала да влезе във връзка с баба си, за да потърси помощ?

— Никога. Бет обвиняваше баба си за всичките лоши неща, които са се случили с майка й. Дори не използваше фамилното си име.

— И как й беше фамилията? — попита Фаръл, като остави чашата си.

— Дори не съм сигурна, че си спомням. Какво значение има…

— Мислете, Друсила.

— О, да… точно така, Тримейн.

Кевин Фаръл си пое шумно дъх. После се облегна назад със свити в тънка права линия устни; гледаше през Друсила така, сякаш тя бе престанала да съществува.

— Аз… не исках да ви отегчавам, господин Фаръл — каза девойката, когато мълчанието между тях започна да става непоносимо. — Но вие ме попитахте за Бет.

— Мълчете — рече дрезгаво той — и пийте виното си.

Друсила го погледна объркано. Какво ли бе направила или казала, за да причини тази промяна в настроението му? Тя избута стола си назад и започна да се изправя.

— Къде, по дяволите, си мислите, че отивате?

— Аз…

Друсила осъзна с внезапна, болезнена яснота, че няма къде да отиде. Сякаш прочел мислите й, Фаръл попита:

— Какви са плановете ви за бъдещето, госпожице Рийд?

— Моите планове едва ли ви засягат. Всъщност не мога да разбера защо ме доведохте на вечеря тук…

— А защо може един мъж да изведе хубаво момиче на вечеря? — После отново напълни чашата й. — Разбира се, думата „хубава“ не е особено справедлива за вас. Вие сте красива, привлекателна…

Друсила сведе поглед към вехтата си шевиотна рокля.

— Да, дори и в такава рокля — каза той. — Въпреки че в подходящи дрехи… копринена рокля; пурпурна, мисля. Очите ви са с цвета на теменуги.

Втренчена упорито в скута си, Друсила си помисли за мокрото мъгливо време навън. Къде щеше да прекара остатъка от нощта?

— Изглеждате изплашена, госпожице Рийд — каза Фаръл. — Недейте. Имали сте лош период, но мисля, че животът ви отсега нататък ще потръгне по-добре.