Даяна Хевиланд
Страстните измамници (12)

Дванадесета глава

Редфорд я отнесе в къщата. Друсила чу Теодора да дава заповеди:

— Хейзъл, иди в кухнята. Кажи на Беси, че искам горещи тухли и каша. Достатъчно, за да постелем люлката. Бебето идва доста рано. Ще трябва да бъде държано на топло. Редфорд, отнеси Друсила до спалнята.

— Няма време, мамо. Тя има ужасни болки. Библиотеката…

— Даже и едно преждевременно идващо бебе се ражда за няколко минути — каза Теодора. — А твоето дете трябва да бъде родено в леглото на баба Оджърън.

Младата жена зарови лице в рамото на съпруга си и прехапа устни, за да не закрещи от новия прилив на болка. Искаше да възрази, но страхът й от това, което предстоеше, беше по-силен от яда й към Теодора, задето толкова настояваше за традициите в такъв момент. Друсила бе разчитала на Кити да се грижи за нея в това изпитание. Леля Сали беше стара и чужда. Всичките й бяха чужди, даже и Редфорд.

Когато Редфорд я положи на леглото, тя посегна слепешката и той я хвана за ръката. Младата жена видя, че по лицето му се стича пот и напоява ризата, която беше залепнала за гърдите и гърба му.

— Съжалявам — каза Редфорд. — Бебето идва преждевременно и аз съм виновен.

Въпреки страха си, Друсила изпита съжаление към него.

— Не е вярно — каза тя. — Недей да обвиняваш себе си. Просто…

Друсила притисна опакото на свободната си ръка към устата си и впи зъби в собствената си кожа. Болката и помогна донякъде да се овладее.

Влезе леля Сали с кошница в ръце. Оттам извади ножици, кълбо връв и купчина бели, чисти парчета плат. Няколко секунди по-късно дойде и Беси, готвачката, с горещи тухли, увити в каша, и започна да ги нарежда по дъното на старата дървена люлка. Друсила не беше усетила кога са донесли люлката, но бе сигурна, че в нея са били поставяни всички бебета на семейство Сийтън.

Болката пак я прониза. Започваше около кръста й и я обгръщаше като челюсти на капан. Друсила изпищя и се вкопчи в ръката на мъжа си.

— Хайде, Редфорд, по-добре е да вървиш — каза Теодора. — Тук няма място за мъже.

— Не мога да оставя Друсила така.

— Не бъди глупав. С бебето всичко ще бъде наред. Аз ще се погрижа за това.

Бебето. Това беше всичко, от което се интересуваше Теодора. Друсила изчака болката да позатихне и пусна ръката на Редфорд. Искаше й се да можеше всички да я оставят.

Но по-късно, когато нощта вече си отиваше и болките ставаха все по-силни, беше благодарна за присъствието на леля Сали. Жената беше стара и сбръчкана, но ръцете й излъчваха спокойствие. Друсила бе сигурна, че старицата прави всичко възможно, за да ускори раждането.

Но мъчението продължаваше и куражът и достойнството на родилката я напуснаха. Накрая вече се свиваше като уплашено животно всеки път, когато започваше болката. Чувстваше нарастваща слабост и я обземаше апатия.

— Ще умра — прошепна Друсила.

— Глупости! — каза Теодора със стоманени нотки в гласа. — Трябва да се бориш, момиче. Да се напъваш колкото можеш. Не се стараеш достатъчно.

Теодора се наведе над нея, хвана я за раменете и я разтърси силно. Друсила се сепна от силата в тези две малки бели ръце.

— Не се предавай! Бори се! Трябва! Избрах те за сина си, защото мислех, че си смела. Не можеш да го предадеш сега! Това бебе е важно за него, важно за всички нас!

Теодора я бе избрала така, както се избира кобила за разплод. Но по дяволите Теодора Сийтън! Друсила искаше да се освободи от тези силни пръсти, да изкрещи, че бебето няма да е Сийтън.

Нямаше да е Сийтън… Това беше детето на Кевин, което се мъчеше да се роди. Друсила никога вече нямаше да види Кевин. Той никога нямаше да разбере за детето. Но тя щеше да има нещо; една част от него, която да обича.

Болката я разкъсваше; накара я да изкрещи с цяло гърло и да извие тялото си на дъга нагоре. Леля Сали правеше нещо с нея, причиняваше й болка. Но болката вече нямаше значение. Друсила се бореше; толкова упорито, колкото искаше Теодора. Бореше се да доведе детето на Кевин на белия свят.

 

 

Андрю Хорас Сийтън, наречен на бащата на Редфорд и на Хорас Тримейн, се роди малко след изгрев-слънце. Беше голямо бебе, силно и здраво. Друсила искаше да го кърми, но Теодора настоя, че дама с нейното положение трябвало да си има дойка и веднага за целта беше намерена една негърка.

Бебето наддаваше бързо на тегло и до края на първата година косата му се промени от фин рус мъх до тъмни къдрици. Сините му очи станаха сиви… Синът на Кевин.

Редфорд бе горд и щастлив. На Друсила й се струваше, че след раждането на Андрю както съпругът й, така и Теодора бяха още повече обзети от манията да увеличат имотите на семейството; да възстановят богатството, което бяха загубили след войната, и да го направят още по-голямо.

Теодора не се опитваше да скрие факта, че използва зестрата на Друсила, за да финансира много от начинанията си — трите фабрики в горната част на щата; новото оборудване за отглеждането на оризовата реколта; заплатите на черните работници, които сега обработваха земите на имението.

Но Друсила не я беше грижа. Както Теодора, така и Редфорд бяха много хитри в делово отношение. Беше й напълно достатъчно, че има бебето, което да обича и за което да се грижи.

През юни, когато Андрю стана на три месеца, семейство Сийтън предприе годишното си пътуване за Нюпорт. Друсила бе развълнувана от радостта на Шарлот Тримейн, когато видя за пръв път малкия Андрю. Даже и когато двете бяха сами, старата дама даваше да се разбере, че счита бебето за свой внук.

— Благодаря ти, че го нарече на сина ми — каза тя. — Много красиво дете. Сигурно се гордееш с него.

Друсила кимна и Шарлот попита:

— Кажи ми, мила моя, щастлива ли си? Зная, че имаше съмнения относно брака с Редфорд, но сега всичко това е минало, нали?

— Разбира се, бабо — отговори бързо Друсила. — Редфорд е мил и предан съпруг.

Но с Редфорд не беше лесно да се живее, особено когато бяха в Нюпорт. При появяването на Друсила по балове, пикници, вечери и тържества на яхти мъжете се тълпяха около нея. Женитбата и раждането ни най-малко не бяха намалили красотата й. Тялото й бе придобило нова, съблазнителна закръгленост и тя вече не се тревожеше, че ханшът й изглежда твърде тесен. Кожата й бе бяла и безупречна и свежият морски въздух на Нюпорт придаваше на лицето й топъл мек блясък. Златисточервената й коса лъщеше като разтопена мед.

Въпреки че Редфорд почти не се отделяше от нея, погледите на другите мъже й показваха колко е привлекателна. Младата жена внимаваше много да избегне и най-малкото подозрение, че флиртува и понякога й се налагаше да се държи студено, дори грубо с някой настоятелен обожател.

Един ден в края на август, когато двете с Гуен се прибираха от шивачката, Друсила за пръв път научи причината за неестествената ревност на Редфорд.

— Той е такъв заради Люси Хюгър — каза Гуен. След това, когато видя озадачения поглед на снаха си, продължи: — Редфорд беше заминал с кавалерията. Беше в края на войната. Семейството на Люси живееше малко по-нагоре от Сийтън Баръни, по течението на реката. Беше толкова хубава! И брат ми бе лудо влюбен в нея.

— Но той не може да е бил на повече от седемнадесет.

Гуен сви рамене.

— Мисля, че нашите младежи израстват по-бързо от янките. Имат на разположение толкова много квартеронки. Разбира се, дамите не биваше да узнават това. — Тя се усмихна кисело на Друсила. — Не ни се позволяваше да четем френски романи и да гледаме голи статуи. Но нашите мъже можеха да си държат любовниците под един покрив с нас. А момче, което до шестнадесетгодишната си възраст не бе посетило жилището на робите, биваше считано за женствено.

Друсила извърна поглед, за да прикрие шока си от думите на Гуен.

— Говорехме за Люси Хюгър — напомни тя на зълва си. — Редфорд беше ли сгоден за нея?

— Не, но… имаха уговорка. Тя пишеше на Редфорд почти до самия край на войната, когато почти никакви писма не преминаваха. След това семейството й се премести в Чарлстън. Бяха загубили почти всичко, нали разбираш. Тогава се появил един майор янки, разпределен в Чарлстън с окупаторската армия. Чухме, че ухажвал Люси. Някои хора казваха, че дори му позволявала… Не зная нищо със сигурност, но имаше доста приказки. Слава богу, че майорът се ожени за Люси и я отведе със себе си, преди да се бе завърнал Редфорд.

— Защо?

— Защото мисля, че брат ми щеше да го убие.

— Никога не ми е казал — рече Друсила.

— Това изненадва ли те? Той е дяволски горд. Но сега, след като знаеш, може би ще разбереш защо те ревнува толкова. Ти си много красива. Също като Люси. Но имаш нещо повече, притежаваш нещо, което възбужда мъжете, подлудява ги…

— Нямаш право да ми говориш така.

Гуен сложи ръка върху ръката на Друсила.

— Извинявай — каза тя. Бледото й лице с широка челюст се покри с руменина. — Предполагам, че всъщност ти завиждам. Ако някой мъж, един-единствен мъж, ме погледнеше така, както те гледа Редфорд…

Гуен млъкна и не проговори повече през останалата част от пътуването до Перегрин Корт. Друсила предполагаше, че трябва да е благодарна за откровеността на зълва си; това помагаше да се обясни държането на Редфорд, поне отчасти.

Както винаги, сезонът в Нюпорт завърши с Жътвения бал, но тази година денят на бала започна сиво и облачно и до обяд порои от носен от вятъра дъжд шибаха еркерните прозорци на Перегрин Корт. Шарлот Тримейн реши неохотно празненството да се състои вътре и накара слугите да се разтичат. Те отвориха тежките врати между балната зала и трапезарията и подредиха масите. Излъскаха и без това блестящия под на залата и украсиха балкона за музикантите с камари жълти и червени листа.

— И вместо фойерверки, в края на вечерта от балкона ще се хвърлят още листа.

 

 

Въпреки че всичко премина чудесно, Друсила се чувстваше унила и замислена с напредването на вечерта. На вечеря тя и Редфорд се присъединиха към една група, която обсъждаше закриването на „Джей Куук и Компания“ предишния ден.

— И други банки се затварят — каза Джон Петигрю, набит господин от Чарлстън, който също беше довел семейството си в Нюпорт за лятото. — Дори вече се носят слухове за затварянето на нюйоркската стокова борса.

— Съмнявам се — каза Редфорд. — Даже и през 1869 година стоковата борса си остана отворена.

— Това може да стане по-лошо и от Черния петък — настоя Петигрю. — Чух, че президентът Грант ускорил нещата от Лонг Бранч.

— Грант не биваше да бъде преизбиран — намеси се Теодора. — През първия му мандат имаше достатъчно скандали, за да стане ясно, че този човек е или некомпетентен, или нечестен. А може би и двете. Черният петък…

— Ще бъде дяволски по-лошо от оня Черен петък, моля за вашето извинение, дами. Очаквам всички ние да усетим последствията у дома. Твоите текстилни фабрики, Редфорд. Имаш нужда от капитал за разширяване и откъде ще дойде той?

— Ще се справя някак — отговори спокойно Редфорд.

Друсила бе озадачена от явната незагриженост на мъжа си. После си спомни, че съпругът й можеше да взима от нейната зестра. Друсила бе доволна, че нейните пари му помагат, но понякога се тревожеше, че такъв голям брой начинания сигурно пресушаваха тези тъй щедро отпуснати от Шарлот Тримейн средства.

Разговорът продължи около обсъждането на недостатъците на президента Грант и Друсила престана да слуша.

Младата жена се загледа в роклята на Хейзъл Сийтън. Беше изключително творение от тъмночервен сатен, с изкусно набрани поли и турнюр, украсени със сребърен брокат и ситни перлички. Такава рокля щеше да стои ослепително на някоя висока, елегантна брюнетка, но засенчваше нежния тен на Хейзъл. Косата й изглеждаше безцветна, въпреки многобройните изплаквания с лайка, а кожата й бе доста бледа в контраст с наситения, дълбок цвят.

— Мисля, че това е страшно романтично, нали, Друсила?

— Извинявай… не чух последните думи на господин Петигрю — отговори младата жена на Хейзъл.

— Ами господин Петигрю говореше за революцията в Куба. И за мъжете, които карат оръжие на революционерите. Трябва да са страшно смели, за да се промъкват покрай испанските военни кораби и да доставят товарите си.

— Страхувам се, че заимстваш представите си от онези глупави романи, които постоянно четеш — каза Теодора.

— Наистина в тази работа няма нищо романтично — рече господин Петигрю. — Един контрабандист на оръжие, който попадне в ръцете на испанските власти, бива подложен на варварско отношение.

— Не мисля, че е редно това да се обсъжда пред дами, Джон — намеси се Редфорд.

— Напълно вярно, разбира се — съгласи се Джон Петигрю. — Не съобразих.

— Но в бизнеса с Куба има голяма печалба, нали? — попита Теодора. — Предполагам, че голяма част от деловите мъже в Чарлстън притежават дялове от онези кораби, които снабдяват бунтовниците.

Джон Петигрю сви рамене.

— Това е рисковано начинание както за притежателите, така и за капитаните. Щеше да бъде по-добре, ако още преди години бяхме завзели Куба.

— Но защо? — попита Друсила. — Имаме толкова много земя на запад и голяма част от нея е незаселена. Защо ни е повече?

— Куба е близо до сушата на Съединените щати. Ако ние не ги завземем, някоя друга сила ще го направи, когато Испания загуби контрол там. А и островът е ценен. Климатът там е много по-подходящ за отглеждане на захарна тръстика, отколкото този в Луизиана или Мисисипи.

— Няма да има нужда и от платена работна ръка — каза Редфорд. — В Куба робството не е премахнато.

Друсила понечи да добави „за нещастие“, но размисли.

— Ако силите на революцията спечелят, не след дълго робството ще бъде премахнато — рече Джон Петигрю.

 

 

След вечеря Редфорд и Друсила се върнаха в балната зала точно когато музиката започваше.

— Тази вечер изглеждаш много красива — каза той и я взе в прегръдките си за валса. — Цветът на роклята ти ми харесва; лилава е, нали?

Тя кимна, като си припомни пурпурната рокля, която Кевин й бе купил в деня след първата им среща.

— Какво има, Друсила? — попита Редфорд.

— Защо мислиш, че има нещо?

— Цяла вечер си необичайно мълчалива и дори малко потисната, струва ми се. А току-що изглеждаше направо съкрушена.

Друсила си наложи да се усмихне, но по-късно, в края на бала, докато стоеше до Редфорд и гледаше как есенните листа падат бавно в залата, потиснатостта й нарасна и гърлото й се сви. Не искаше да напуска Нюпорт, защото Шарлот Тримейн щеше да й липсва. А и се ужасяваше от мисълта да прекара още една година, затворена в Сийтън Баръни, без дори да има Кити за компания.

Реши, че няма да допусне това. Щяха да си вземат къща в Чарлстън; някоя от красивите градски къщи близо до Батареята, с веранда, която да улавя ветреца от пристанището, и градина, оградена с високи стени. Щеше да пазарува на Кинг Стрийт, да ходи на театър, да се сприятели с другите омъжени жени, които щяха да идват у тях на чай. Щеше също да има събирания и мюзикли. Друсила беше само на деветнадесет — твърде млада, за да бъде затваряна в някаква усамотена плантация, на мили от най-близкото пристанище. Щеше да накара Редфорд да разбере това.

Но през нощта, когато балът свърши и той дойде в стаята й, стана ясно, че изобщо не му е до разговор. Освободи прислужницата й — Емалин, докарана от Чарлстън квартеронка, и когато Друсила запротестира, че момичето още не е привършило с разресването на косите й, Редфорд взе четката и я прокара леко надолу по златисточервените вълни.

Лицето му се отразяваше в огледалото на тоалетката. Горещото, жадно изражение на очите му й бе добре познато и тя не се изненада, когато след няколко секунди той захвърли четката и започна да опипва тялото й.

Редфорд дръпна бялата сатенена нощница надолу, оголи едното й рамо и погали с пръсти кожата й.

— Странно, можеш да танцуваш цяла вечер и да се почувстваш изморена веднага щом останем сами.

Друсила не отговори нищо. Той зарови пръсти в косите й и я принуди да обърне глава и да го погледне право в очите.

— Може би се оживяваш от присъствието на други мъже? Така ли е?

Не беше направила нищо, за да събуди ревността му и затова тези несправедливи думи я ядосаха. Но се помъчи да говори спокойно:

— Моля те, пусни ме.

Когато Редфорд не реагира, тя се опита да се освободи и усети пронизващата болка в корените на косата си.

Опита се да убеди себе си, че той не й е причинил нарочно болка, но в обноските му към нея тази вечер имаше нещо, някаква едва прикрита враждебност, която я плашеше.

— Лягам си — каза тя, изправи се и тръгна към леглото, но Редфорд я сграбчи за китката.

— Не още, Друсила. — Гласът му прозвуча тихо и дрезгаво. — Зная, че си уморена. Светският живот тук, в Нюпорт, може да бъде доста изтощителен. Но скоро ще се върнем у дома и ще имаш възможността да си починеш.

— Не искам да се връщам в Сийтън Баръни. Мислех си… Дали не бихме могли да си купим къща в Чарлстън — каза тя. — Работата те принуждава да отсъстваш често от плантацията и аз…

— И се чувстваш самотна, нали? — Той уви ръка около талията й и я притегли рязко към себе си. — Чак не можеш да ме дочакаш да се върна, нали?

Друсила знаеше, че е избрала възможна най-неподходящия момент да повдигне въпроса за къщата в града, но нямаше желание да остави нещата така.

— И с какво ще запълваш времето си в Чарлстън, докато аз съм в Ню Йорк или в Ню Орлеан? Андрю има и дойка, и бавачка, които се грижат за него. А колкото до Гуен и Хейзъл, не съм забелязал да ти харесва компанията им.

— Бих могла да се сприятеля с много хора. Да давам чайове и вечери, да пазарувам и да ходя на театър.

— Без придружител? Или възнамеряваш да си намериш някой, докато ме няма; някой влюбчив мъжкар, който да предпочита компанията на омъжени жени? Не че би имала проблеми с това — с тази твоя красота.

Притисна я до себе си толкова силно, че й стана трудно да диша. После със свободната си ръка дръпна рязко горната част на нощницата й и копчетата се разкопчаха. Пръстите му обхванаха голата й гърда, свиха се и се впиха в нежната плът. Очите на Друсила се насълзиха от болка, но тя стисна зъби, отказвайки да издаде звук.

Когато вече си мислеше, че ще припадне, Редфорд я пусна и каза, сякаш нищо не се бе случило:

— Пет пари не давам за твоята идея за къща в града. Няма да говорим за това.

— Бих могла да използвам собствените си пари… — Друсила не искаше да се предаде без борба.

— Знаеш много добре, че една омъжена жена няма собствени пари. Твоята зестра ми принадлежи и мога да я използвам, както намеря за добре. — Очите му бяха впити в голите й гърди. — Когато се прибирам в Сийтън Баръни, искам да те заварвам да ме чакаш. Един мъж може да очаква поне толкова от любящата си и предана съпруга. Но всъщност теб никой никога не те е учил какви са задълженията на жената; със сигурност не и майка ти, която е избягала от съпруга си и…

— Престани! — извика Друсила. — Нямаш право… — Ако Редфорд беше пиян, щеше да й бъде по-лесно да затвори очи за държането му, но знаеше, че тази вечер той не е пил много. — Няма да ти позволя да ми говориш така! Откакто сме женени, не съм погледнала към друг мъж. А ти се измъчваш от ревност не защото аз съм направила нещо, а заради…

— Продължавай.

— Заради онова момиче, Люси Хюгър.

Прииска й се да вземе думите си назад, но беше твърде късно. За момент й се стори, че Редфорд ще я удари.

— Какво, по дяволите, знаеш за Люси?

— Само това, което ми каза Гуен.

Устните му бяха стиснати и около тях се бе образувала тънка бяла линия. Гуен също бе казала, че брат й притежава „дяволска гордост“.

— Изслушай ме — замоли се Друсила. — Мисля, че разбирам как си се чувствал; бил си почти момче, участвал си във войната на страната на армия, която е била пред сигурно поражение. Върнал си се у дома и си очаквал Люси да те чака. Но нея я е нямало и ти си се почувствал предаден. Само че не можеш да наказваш мен за нещо, което тя ти е сторила. — Спомни си как се бе чувствала, след като Кевин бе заминал миналото лято, без дори да се сбогува, и в гърдите й се надигна съжаление към Редфорд. — Искам да ти бъда добра съпруга, но как бих могла, след като се отнасяш така с мен? Не виждаш ли…

— Виждам, че си изтощена. Че вдигаш голям шум за глупости. Даже и да бях толкова глупав, за да ти угодя на каприза и да купя къща в града, не мисля, че ще бъдеш в състояние да прекараш зимата в Чарлстън.

— Защо?

— Защото е доста вероятно скоро пак да забременееш. Изненадан съм, че още не е станало. Недей да изглеждаш толкова стъписана, скъпа. Аз искам синове. Половин дузина, ако е възможно. За жена като теб това не би било проблем. Смятам, че забременя още първия път, когато спах с теб. — Едното ъгълче на устните му се подви надолу в студена, иронична усмивка. — Мама смяташе, че ще бъдеш плодовита. Тя има инстинкт за тези неща. Когато купувахме робини преди войната, татко винаги ценеше високо мнението й. Бузите на Друсила пламнаха и гласът й затрепери от гняв.

— Аз не съм робиня — каза тя. — Нито пък кобила за разплод. И ако си въобразяваш, че можеш постоянно да ме държиш бременна и да ме криеш далеч от хората в Сийтън Баръни…

— Мога. И ще го направя. — Той я вдигна на ръце и я понесе към леглото.

До тази нощ Друсила винаги се бе примирявала с него и дори бе изпитвала известно удоволствие да задоволява нуждите му. Винаги след това лежеше в прегръдките му, а той я галеше по косите и й мърмореше мили думи. Тогава тя изпитваше нежност, дори привързаност към него.

Но тази нощ беше различно и Друсила не можеше да му позволи да я обладае. Продължи да му се съпротивлява даже когато я повали по гръб на леглото, разкъса нощницата й и се вряза в голото й тяло на светлината на лампата.

Друсила се опита да се освободи, но ръката му притискаше гърдите й. Младата жена започна да осъзнава, че боричкането само го възбужда. Затова си наложи да лежи неподвижно и да се подчини на съпруга си — мъж, който се бе превърнал в брутален, безмилостен непознат.