Даяна Хевиланд
Страстните измамници (17)

Седемнадесета глава

Кевин Фаръл лежеше по очи върху тесния нар. Вдигна глава и примижа срещу острата жълта светлина, която проникваше през малката решетка горе в стената. В коридора пред килията му гореше газена лампа. Опита да се помести, да пооблекчи болката в мускулите си, но китките и глезените му бяха завързани за леглото. От деня, в който го бяха довели в затвора, го държаха в единична килия. Колко ли време беше това? Месец? Или повече? Беше му трудно да държи сметка за отминаващите дни. Понякога с часове лежеше вцепенен, пламнал и жаден от треската, с объркани сетива. Но тази нощ беше нащрек. В голямо напрежение. От пет дни не го бяха водили горе на разпит. Затвори очи и притисна лице в тънкия сламеник.

Полковник Рамон Мартинес, началникът на затвора, винаги даваше време на Кевин да се възстанови между разпитите. Полковникът не искаше да го убива; не и докато не измъкнеше от него желаната информация.

Кевин си наложи да не си спомня часовете горе в малката стая до кабинета на полковника; нито да размишлява какви ли мъки могат да му причинят тази нощ. Вместо това си наложи да си спомни началото на експедицията в Куба. Отначало всичко беше потръгнало гладко…

Слезе на брега с малка рибарска лодка и се срещна със свръзката в Хавана — един член на бунтовническите войски, който му даде карта и устни указания.

— Запомни картата и я унищожи — нареди му кубинецът.

Когато Кевин се върна на „Медея“, акостирала на известно разстояние от пристанището на Хавана, отплава към източната част на Куба и пусна котва в територията, която се владееше от бунтовниците.

Там той, Клиъри и групите им слязоха на брега през нощта и се разделиха. Клиъри тръгна към щаба на Антонио Макео, а Кевин и хората му закараха своята част от оръжието нагоре по Ла Плата с плоскодънни лодки към безводна скалиста територия, където растеше само бодлив кактус. После слязоха на брега. Бяха снабдени с каруци и мулета, за да превозят сандъците със стоката, и с кон за него — едър черен жребец.

Заедно с още четирима души, които да карат каруците, Кевин пое за селцето Санта Клара в подножието на Сиера Маестра, за да чака куриера, който щеше да му плати останалата половина от договорената сума. След това щеше да продължи нагоре по склоновете на Пико Туркино, най-високата планина в Сиера Маестра, за да достави оръжието в щаба на бунтовническата армия в този район.

Диего Барбоса, кметът на завладяното от бунтовниците селце Санта Клара, ги поздрави топло.

— Може да се наложи да изчакате куриера няколко дни рече той. — Из Ориенте бродят испански патрули.

— И на по-лоши места съм чакал — увери го Кевин.

Той извърна очи. Зърна млада жена, която вървеше надолу към потока в края на полянката, където стояха той и Барбоса.

Беше висока и изваяна, с кожа с цвят на мед. Имаше нежните черти на много от квартеронките, които Кевин бе виждал в Куба. Движеше се с истинска животинска грация. Докато гледаше полюляването на закръгленото й задниче, греховните движения на хълбоците й и големите й твърди гърди под тънката материя на единствената дреха, изпита нужда, чисто физическа и болезнено неотложна.

— Името й е Гуадалупе. Бие се добре и танцува прекрасно. Ще я видиш как танцува утре вечер на фиестата.

— Фиеста ли?

Кевин не можеше да свали очи от тялото на момичето, докато то не изчезна в храсталака от двете страни на потока.

— Си, сеньор Фаръл. Водим война, но имаме време и за други неща. — Той се засмя. — Ние, кубинците, винаги намираме време за танци.

— А момичето… Гуадалупе…

— Тя не принадлежи на никой мъж в селото; в случай че това се питате. Отдава се, на когото иска. Ако ви хареса, сеньор…

Барбоса млъкна, защото едно момче се приближавате тичешком през полянката.

— Куриерът пристигна — рече то.

Кевин забрави за Гуадалупе.

Но на следващата вечер, на фиестата, я видя отново. Тя танцуваше запатео и каринга в абсолютен унес. Кевин не знаеше дали Барбоса й е говорил за него, но тя му хвърляше коси погледи всеки път, когато минаваше с някой от партньорите си до мястото му. Очите й бяха големи и тъмни.

Когато наближи полунощ, танците спряха. Момичето дойде и седна до него, за да пирува със свинско печено и картофи, печена риба и ананаси. Тя посегна и докосна неговата ръка. На светлината на огъня кожата й изглеждаше като бакърена.

— Още вино, сеньор?

Той поклати глава. Гуадалупе го погледна втренчено, стана и му протегна ръка. Кевин се изправи и я последва в сенките, далеч от тълпата около огъня.

Когато стигнаха до кадифената тъмнина, тя съблече полата и блузата си и ги захвърли настрани. Тялото на Кевин пламна, устата му пресъхна, а кръвта затупа силно в слепоочията му.

— Заминавам призори — каза той.

— Зная, сеньор. Но до зори има още много време.

Тя легна на тревата с грациозно движение и секунда по-късно Кевин се озова до нея. Почувства топлината, която се излъчваше от тялото й и го обвиваше. Момичето му се отдаде свободно, със същата яростна чувственост, каквато беше показала в танците.

 

 

По време на пътуването по склоновете на Пико Туркино Кевин яздеше начело на каруците, яхнал черния си жребец. Следваха го четирима от хората му — двама на капрата на най-голямата каруца и по един на всяка от другите. Пътищата бяха тесни и трябваше да се движат бавно.

Слънцето ставаше все по-жарко, защото минаваше пладне. Щеше да бъде приятно да поспрат за няколко часа, но Кевин реши, че е по-добре да продължат. Вече беше получил парите си и те кротуваха под ризата му. Оставаше само да се доставят сандъците с оръжие на крайния пост на върха на Пико Туркино, след това да слязат по другия склон и да се върнат на „Медея“. Хората му сигурно нямаха търпение да си получат дяловете.

Кевин насочи жребеца към една тясна клисура и останалите от малката кавалкада го последваха. Каруците подскачаха и се люлееха. От едната им страна от скалата се спускаше водопад и хвърляше блестящи пръски високо в ясния слънчев въздух. Шумът от падащите води ехтеше между скалистите стени на клисурата.

Кевин не чу конете над тях, докато испанските войници не застанаха на отсрещния край на прохода. Той вдигна очи и видя униформите им в бяло и златно и острия блясък на пушките им, готови за стрелба. Извъртя жребеца в обратна посока. Други войници блокираха другия край на прохода, откъдето беше влязъл с хората си.

Кевин скочи от коня и извади пистолет от колана си. Хората му зад него също слязоха от каруците. Бяха много по-малко от испанските войници, но това не ги спря да завържат престрелка. Няколко минути по-късно всичко свърши. Двама от хората на Кевин лежаха мъртви, третият кашляше предсмъртно. Джак Бейли не беше ударен, Кевин — също.

Войниците се приближиха в галоп и слязоха от конете. Кевин и Бейли бяха принудени да се притиснат до скалите срещу водопада. Умиращият издаваше ужасни звуци, сякаш се задушаваше, и Кевин се опита да отиде при него, но един от войниците го ръгна в гърдите с дулото на пушката си.

Другите разбиха капаците на няколко от сандъците. После показаха съдържанието им — пистолети, амуниции, байонети — на водача си, висок младеж с широк месест нос и жълти очи.

— Вижте, лейтенант — рече един от тях. — Оръжие, чисто ново. Можем да си го използваме и ние, нали така?

Изражението на лейтенанта не се промени. Той погледна от Кевин към Бейли, сякаш преценяваше ползата от тях. След това вдигна камшика си и посочи към Бейли.

— Този — рече той.

Двама войници сграбчиха момчето и го приближиха до лейтенанта.

— Карали сте тези оръжия на бунтовниците — каза лейтенантът. — Къде е лагерът им?

Бейли погледна към Кевин. Само Кевин знаеше пътя към лагера.

— Ще ми отговориш. Веднага! — прозвуча твърдо гласът на лейтенанта.

— Не знам — започна Бейли.

Войниците разкъсаха ризата му, повалиха го на тревата и после, докато Кевин гледаше мълчаливо, един от тях взе камшика за мулетата от предната каруца.

Кевин искаше да извърне поглед, но не можеше. Войникът, който държеше камшика, го вдигна високо над главата си и го стовари върху гърба на Бейли. От раменете до ребрата на момчето се появи червена линия. Тялото му се сви конвулсивно, но то не извика. Камшикът продължи да плющи, отново и отново. Бейли запищя и се затърчи.

— Не знам — извика той. — Кълна се. Капитан Фаръл… не им давайте…

— Спрете! — изкрещя Кевин. — Спрете, дявол да ви вземе! Той говори истината. Не знае нищо.

Лейтенантът даде знак на войника и той свали камшика.

— Доведете тук другия — нареди лейтенантът. После погледна надолу към Кевин и попита: — Той те нарече „капитан“. Ти ли водиш тая сган?

— Да, аз ги водя.

— Добре. Тогава можеш да ми кажеш… да, мисля, че можеш да ми кажеш много неща. Вържете ръцете му. Той ще дойде с нас.

— А другият? — попита един от войниците и ритна проснатото тяло на Бейли.

— Той не ни трябва — каза лейтенантът.

Половин дузина войници наобиколиха Бейли и насочиха пушките си надолу. Кевин чу трясъка и агонизиращите викове на момчето.

 

 

Късно следобед на следващия ден влязоха в затвора „Сан Рафаел“. По време на дългото ходене пеш войниците не му бяха давали никаква храна и само толкова вода, колкото да продължава да върви. Когато падаше, го изправяха отново на крака с удари и ритници. Вързаните му китки бяха наранени и кървяха; ръцете му, извити зад гърба, бяха вдървени.

Вътре в затвора беше прохладно след жегата в планините. Войниците го поведоха с блъскане през лабиринт от каменни коридори, после го накараха да спре пред масивна дървена врата. Лейтенантът почука и влезе вътре. Кевин се опита да преглътне, но гърлото му беше пресъхнало.

След няколко минути лейтенантът излезе и въведе Кевин в стаята. Някои от войниците ги последваха.

Кевин видя набит мъж между четиридесет и петдесет години, седнал на широко бюро от полирано дърво. Беше облечен в красива, безупречна униформа в бяло и златно. Имаше тъмна коса и дълбоко набраздено лице.

— Аз съм полковник Рамон Мартинес — каза той. — А вие сте Фаръл. Американец?

Кевин облиза напуканите си устни и се втренчи в гарафата с бледожълто вино на бюрото на полковника. После отговори:

— Точно така.

— Носели сте голяма сума пари, сеньор. Била ви е платена от бунтовниците за пратка оръжие, която сте вкарали контрабандно в Куба.

Кевин поклати глава.

— Не съм ги вкарвал аз в Куба.

— Наистина ли?

Мозъкът на Кевин заработи трескаво.

— Дойдох в Куба, за да започна работа като надзирател в една от плантациите. Не… Не харесах работата, затова напуснах. Срещнах в Хавана един човек. Той ме помоли да доставя един товар тук, в Ориенте.

— И не сте знаели какъв товар пренасяте?

— Не ме беше грижа. Заплащането беше добро.

— Платил ви е още там, в Хавана?

— Точно така.

— А другите хора, които бяха с вас?

— Той нае и тях.

Кевин преглътна и прокара език по напуканите си устни.

— Жаден ли сте, сеньор Фаръл?

— Да.

— Развържете му ръцете и му налейте чаша вино — нареди Мартинес.

Един от войниците изпълни заповедта. Мартинес се изправи и заобиколи полираното бюро. Беше висок почти колкото Кевин, с дебел врат и широки, масивни рамене. Говореше тихо и уравновесено и Кевин забеляза подчертаните ударения на кастилския акцент. Полковникът се усмихна леко.

— Значи сте срещнали някакъв човек в Хавана, който ви е платил да прекарате товар през целия остров. Как му беше името?

— Муньос… Мендес… не си спомням. Нещо такова.

— И къде се запознахте с него?

— В едно кафене близо до пристанището.

— Името на кафенето?

— Не си спомням.

— И бяхте достатъчно наивен, за да приемете работата, без да попитате какво пренасяте?

— Парите ми трябваха. Вече ви казах, че…

Мартинес не повиши глас, но кафявите му очи с тежки клепачи бяха студени като на гущер.

— Това, което ми казахте, сеньор Фаръл, е куп лъжи. Но след малко ще заговорите истината. Цялата. И ще молите да ви изслушам.

Полковникът се обърна и взе една пура от резбована махагонова кутия на бюрото. Един от войниците му поднесе огънче.

— Лейтенант Сандовал ми разказа за един неприятен инцидент — рече полковник Мартинес. — За смъртта на младеж там, в клисурата, където са ви заловили.

— Вашите хора го пребиха до смърт. — Кевин трябваше да положи усилие, за да не трепне гласът му.

— А, да. Колко жалко. Моите хора са доста избухливи. Но Сандовал ми каза, че преди да умре, младежът ви е повикал. Нарекъл ви е „капитан Фаръл“.

Кевин стисна здраво устни.

— Не се инатете — каза полковникът и дръпна от пурата си. — Спомняха ли си, че сте казали на Сандовал, че младежът не знае нищо?

— Не, не си спомням.

— А аз мисля, че си спомняте. Също така смятам, че тогава сте казали истината. Вашите хора не са знаели нищо, но вие знаете страшно много. Сам сте ги наели, още в Съединените щати, за да докарат кораб с оръжие в Куба.

— Това не е вярно. Вече ви казах…

— Вие сте наемник — прекъсна го Мартинес. — Един от многото, които намират за доста доходно да прекарват контрабандно оръжие за бунтовниците. Без такива като вас онези копелета нямаше да могат да продължат борбата.

— Не знам нищо по този въпрос.

Мартинес се наведе напред:

— Слушайте, сеньор, и слушайте внимателно. Вие сте в ръцете ни. Вашите приятели-бунтовници не могат да ви помогнат, даже и да искаха. Имате две възможности. Кажете ни всичко, което знаете, и ще ви бъде дадена затворническа присъда. Може би шест месеца в мраморните кариери близо до Хавана.

Кевин вдигна вежди.

— Неособено приятна перспектива, полковник.

— Всичко е относително — каза Мартинес. — Помислете и върху другата възможност. Ако мълчите, ние ще ви изтръгнем истината. Не правете тази грешка, капитан Фаръл. Можем да го сторим. Моите хора знаят доста начини да накарат човек да проговори. Например Сандовал е истински експерт. Мисля, че харесва работата си.

— Не се и съмнявам — рече Кевин, като си спомни как Бейли беше пребит по заповед на Сандовал. Усети прилив на гняв.

— Добре — рече рязко Мартинес. — Значи вече знаете какво можете да очаквате, ако не говорите. Аз съм войник, сеньор, а не инквизитор. Но изпълнявам заповед. Да сложа край на този бунт с всички нужни средства. Бих предпочел да се срещна с бунтовниците на бойното поле, но те се крият, движат се из горите, из планините. За да ги унищожа, трябва да знам къде са, кои са ятаците им в Хавана и в селата във вътрешността на страната. Вие ще ми дадете тази информация.

„Кажи им тогава. Изкарай шестте месеца в проклетата им кариера. Кажи им и нека всичко приключи. Излежи си присъдата и се махай от острова. Обратно в Щатите. Обратно при Друсила.“ Никога преди не си бе позволявал да признае колко много означава тя за него… в колко голяма част от живота му се превърнала. Не искаше да я обича… нея или която и да било друга. Да обичаш друго човешко същество бе като да предложиш заложник на съдбата.

— Чакам, сеньор. Какъв е вашият избор?

— Аз… — Кевин сложи ръце в джобовете си. — Нямам какво да ви кажа.

После премести поглед от полковника към лейтенант Сандовал, който се усмихваше. Жълтите му очи се присвиха, докато пробягваха по тялото на Кевин. Сандовал се приближи бързо до затворника и го сграбчи за ръката, а един от войниците хвана другата му ръка. Двамата го въведоха в съседната стая. Тя беше с нисък таван и малки прозорци с решетки. Нямаше никакви други мебели, освен тясна маса и няколко стола с високи облегалки. Останалите войници също влязоха в стаята.

Един от тях нареди на Кевин да избута тясната маса в средата на стаята, а след това — да се съблече. Пръстите му бяха вцепенени, докато разкопчаваше ризата и колана си.

Двама от войниците го проснаха върху масата и завързаха за нея китките и глезените му с въжета от сурова кожа. Чу как мъжете се движат наоколо и ботушите им тропат шумно по каменния под. Успя да обърне глава и видя, че някой е донесъл кофа вода. Сандовал държеше дълъг камшик — като онзи, който бе използвал върху Бейли. Кевин го видя как топва върха на камшика в кофата.

— Мократа кожа се врязва по-дълбоко — рече той. Лейтенантът капна една капка върху него от върха на камшика. През тялото на Кевин преминаха неканени тръпки.

Усети тежката миризма на тютюнев дим. Полковникът се приближи и застана до масата.

— Все още можете да промените решението си — каза той. Сандовал стовари камшика върху облегалката на единия от високите столове. Ударът прозвуча като изстрел на пушка. Тялото на Кевин подскочи нагоре и опъна връзките от сурова кожа, които го държаха.

— Да започнем с парите, които сте носели при залавянето ви — рече Мартинес. — Кой ви плати? И къде беше извършено плащането?

— Казах ви… един човек в Хавана…

— О, не! — Гласът на Мартинес беше тих и разумен. — Ако са ви платили в Хавана, какво щеше да ви спре да се качите на кораба си и да се върнете в Съединените щати? Бунтовниците не са толкова глупави.

Кевин притисна чело върху масата и затвори очи.

— Още веднъж. Къде ви платиха парите?

Кевин чу как камшикът изплющя във въздуха и секунда по-късно в гърба му се вряза огнена линия. Не изкрещя при първия удар, нито при втория. Едва когато войникът отброи десетия, Кевин престана да се владее. Болката плъзна по гърба и раменете му. Камшикът сякаш разкъсваше цялото му същество. Чу собствените си нечленоразделни, животински крясъци.

После Кевин заплува в гореща, изпъстрена с червени резки тъмнина и светът сякаш пропадна някъде долу.

Някой хвърли кофа вода върху главата и раменете му. Съзнанието му се върна в реалността. Полковник Мартинес се бе навел над него.

— Достатъчно ли е? — попита полковникът.

— Нямам… какво… да ви кажа…

— Грешите. Имате да ми кажете много неща и ще проговорите. По един или друг начин.

Отново използваха върху него камшика, после юмруците и ботушите си. Но призори, когато двама от войниците го изнесоха от стаята, продължиха надолу по стълбите и го вкараха в една килия, той все още беше запазил достатъчно съзнание, за да помни, че не е предал никого.