Даяна Хевиланд
Страстните измамници (22)

Двадесет и втора глава

През първите седмици от брака на Друсила с Хулио тя се движеше като в неясен сив пейзаж, а част от съзнанието й бе вцепенено от мъка.

По време на пътуването през Атлантическия океан прекара повечето часове в каютата. Понякога, късно нощем, Хулио успяваше да я убеди да излязат на разходка по палубата. Но по-често той се задоволяваше да лежи до нея, да я държи в обятията си и да й говори нежно, когато Друсила не можеше да заспи. Безлични разговори за момчешките му години в огромната плантация на баща му; за приятелите му от детинство, младите Сантовения, чиято плантация била най-близката до Вила Нуева — на половин ден езда.

Когато стигнаха Мадрид, отседнаха при семейството му. Друсила се запозна с безкрайна процесия от роднини на Варгас: по-малките му братя, техните жени и деца, чичовци, лели и братовчеди. Макар и да бяха изненадани, задето Хулио е предпочел да се ожени за една американка, бяха впечатлени, когато той им говореше за семейството й.

После Хулио я заведе в Париж и Друсила откри, че отново се съживява. Макар да бяха минали само няколко години от френско-пруската война и обсадата, френската столица бе запазила безгрижната си атмосфера. Хулио я заведе в световноизвестни ресторанти, на театър, опера и балет; извеждаше я с отворен кабриолет по широките булеварди. Гордостта му от нея беше очевидна.

Всяка нощ, когато се връщаха в хотела си, Хулио я любеше — отначало нежно и внимателно, после със странна смесица от нежност и насилие, с което Друсила постепенно започна да свиква.

И накрая, през последната им седмица в Париж, в една нощ, когато лунната светлина струеше в стаята им, Друсила откри с шок, че тялото й отново се събужда под ръцете, устните и езика на Хулио. После беше трогната от очевидното му удоволствие, задето я е накарал да откликне напълно. От тази нощ нататък сякаш не можеше да й се насити.

 

 

Когато Хулио доведе Друсила обратно в Хавана, революцията наближаваше края си. Богатите изгнаници в Ню Йорк, финансирали бунта, бяха започнали да оттеглят помощта си, виждайки, че за момента каузата е изгубена. През февруари 1878-а в Занхон беше подписано примирие, с което се обещаваше, че на бунтовническите водачи ще бъде позволено да напуснат Куба.

Но много преди това Хулио се беше отказал от поста си в испанската армия, както бе обещал на Друсила, и беше насочил вниманието си към управлението на една от най-големите плантации на острова: Вила Нуева, близо до пристанището Сиенфуегос в западната част на Куба.

— Баща ми беше прекрасен човек, но със старомодни методи — обясни той на Друсила малко след пристигането им във Вила Нуева. — Наистина плантацията винаги е била печеливша, благодарение на чудесния кубински климат. И все пак с ново оборудване ще бъдем в състояние да произвеждаме два пъти повече захар от сега и тя ще е с по-високо качество.

— Мисля, че с тези нови машини ще имаш нужда от по-малко роби — каза с надежда Друсила.

— Каква глупост, керида. Разбира се, че ще се нуждаем от роби, които да секат тръстиката, да се грижат за добитъка. И за домашни слуги. Но прости ми, може би те отегчавам с този разговор.

— Ни най-малко — рече Друсила. — И съм сигурна, че мога да науча всичко за работата в плантацията, ако бъдеш достатъчно търпелив, за да ми обясниш. Може би имаш някои книги по този въпрос.

Той отметна глава назад и се засмя, но с любов:

— Книги ли? Че защо една красавица ще има нужда от книги?

Но когато Друсила успя, макар и с известни трудности, да го убеди, че обича да чете, той сви рамене и се примири с това особено предпочитание. Хулио нареди на младия френски архитект, когото беше наел, да проектира библиотека и той писа до Ню Йорк, Бостън, Лондон и Париж за чудесни, подвързани с кожа томове.

Подобно на много от кубинските къщи, първоначално къщата на собственика бе построена като крепост — с тежки врати, украсени с топки и нитове; с големи прозорци без стъкла, с железни решетки. Хулио накара да се махнат решетките и да се поставят стъкла. Друсила трябваше да признае, че така стана по-уютно, но трепна болезнено, когато Хулио й обясни, че решетките са били за защита в началото на миналия век. Тогава Вила Нуева преживяла първото си и единствено въстание на робите.

Когато видя реакцията й, Хулио каза:

— Сега няма нужда да се страхуваш от въстания. Взел съм мерки. Робите живеят в едноетажни бараки вместо в малките колиби от времето на баща ми. Семейните връзки между тях само причиняват неприятности. Сега мъжете и жените са държани в отделни малки килии. Нощем вратите биват заключвани. Пък имаме и кучета.

Откакто бяха пристигнали в плантацията, Хулио не й бе давал да ходи нито в бараките, нито в работилниците.

— Но аз искам да видя сама работата — възрази Друсила.

— В работилниците е непоносимо горещо. А в бараките често върлуват болести — жълта треска, холера.

— Имаш ли лекар или болница, където да се грижат за болните роби?

— Преди имахме доктор, един англичанин, който през повечето време беше пиян. Накрая се напи до смърт и аз не се заех да намеря друг. Но няма значение. Черните вярват повече в техните лекове, билки и други подобни.

Друсила намираше домашните роби сръчни и добре обучени. Инес, личната прислужница на Друсила, беше хубава млада окторонка със златиста кожа и по-скоро тъмнокестенява, отколкото черна коса. Подобно на другите прислужници, тя почти не говореше, освен когато я питаха, и рядко се усмихваше. Едва няколко месеца след пристигането си във Вила Нуева Друсила започна да схваща пълното значение на робството. Един следобед тя и Хулио бяха предприели дълга езда до най-близките си съседи — Матео и Кармен Сантовения. Матео беше обещал да ги заведе да видят новите му бикове, наскоро внесени от Испания.

Двете двойки яздеха през пасището по една пътека близо до помещенията на робите. Кармен, която бе отлична ездачка, пришпори кобилата си в галоп, докато другите трима останаха по-назад. Внезапно Друсила извика, когато видя как конят на Кармен се изправя на задните си крака и размахва предните си копита във въздуха.

Малко чернокожо момиченце на около пет, кльощаво и почти голо, се бе втурнало от храсталака право на пътя на кобилата. Кармен бе твърде добра ездачка, за да бъде хвърлена лесно от седлото. Само за секунди тя овладя коня си. Матео препусна в галоп към нея и погледна надолу към детето, което лежеше напълно неподвижно под прежурящото кубинско слънце. Не си направи труда да слезе. Нито пък Кармен.

— Май че е мъртво — каза Матео.

Една стара негърка излезе, куцукайки, на пътя.

— Трябва да се грижиш по-добре за питомците си, старо — каза спокойно Матео.

На красивото лице на Кармен бе изписано раздразнение:

— Кобилата можеше да падне, да се нарани!

Тя пришпори коня си напред, а Матео се изравни с нея. Друсила гледаше, втрещена и разтреперана, как старицата вдига детето и тръгва забързано към храстите с товара си.

— Има ли шанс детето да оживее? — попита Друсила. — Моля те, Хулио, хайде да проверим! Може би…

— Видях под какъв ъгъл беше изкривен вратът на детето. Счупен е. Но няма значение. И без това във всяка плантация има твърде много чернокожи момиченца.

— Но, Хулио, говорим за човешки същества!

— Робите са животни. Хайде, недей да правиш сцени. Почакай, какво правиш?

Друсила беше обърнала коня си.

— Отивам си у дома.

Хулио й препречи пътя.

— Няма да направиш такова нещо. Семейство Сантовения са наши приятели. Би било страшно неучтиво, ако си отидеш, без да дадеш обяснение.

— Неучтиво? Беше убито едно дете и ти можеш…

— Не мисли за това — рече твърдо той. — След време тези неща ще престанат да ти правят впечатление.

 

 

Но Друсила не успя да прогони случката от ума си и знаеше, че никога няма да може да мисли за хората като за животни, дори и да живее във Вила Нуева до края на живота си. Надяваше се слуховете за вероятното премахване на робството на острова да се окажат верни.

Няколко месеца след случката в плантацията на Сантовения Друсила седеше в спалнята на Вила Нуева и отговаряше на последното писмо на Гуен Сийтън. Гуен пишеше, че Теодора Сийтън е прекарала лек удар и че сега се възстановява; че Хейзъл ще остане в Сийтън Баръни, за да се грижи за майка си и да гледа Андрю.

Друсила си помисли, и то не за пръв път, да пише да изпратят сина й. Хулио знаеше за момчето, но не и че баща му е Кевин Фаръл. Както всички други, съпругът й си мислеше, че то е дете на Редфорд Сийтън. „Копнея да взема Андрю при мен — писа сега Друсила на Гуен. — Може би един ден, съвсем скоро, това ще стане възможно.“ Тя вдигна глава и остави писалката. Хулио беше в тоалетната си стая до спалнята. Мигел, новият му прислужник, светлокож квартерон, помагаше на господаря си да се облече за ежедневната обиколка на плантацията.

— Тези ботуши са истински позор.

Гласът му не звучеше много ядосано, а просто раздразнено.

— Съжалявам, сеньор. Веднага ще ги върна и ще ги излъскам като огледало.

— И аз така мисля — рече Хулио.

Друсила стана и се приближи до тоалетната стая. По лицето на съпруга й не бе изписано нищо, което да я предупреди какво ще се случи. Секунда по-късно Хулио вдигна камшика си за езда и с бързо движение шибна с него обърнатото нагоре лице на момчето.

Друсила се хвърли към съпруга си и увисна на ръката му. Хулио се освободи рязко. Момчето, използвало прекъсването, започна да се изправя, за да избяга.

— Освободих ли те? — попита Хулио.

Мигел плачеше безмълвно, а по лицето му течаха сълзи и кръв.

— Не, сеньор.

— Беше ти дадена тази отговорна служба в дома ми — рече Хулио с равния, спокоен глас на учител, който мъмри небрежен ученик. — Не би искал да я смениш с работата на полето, нали?

— Не, сеньор, умолявам ви!

— Добре. Вземи ботушите и ги приведи в достатъчно добър вид, за да ги нося. Прати ми ги по някой от слугите. После докладвай на майорала. Кажи му, че трябва да ти бъдат ударени десет камшика.

За момент Друсила не повярва на ушите си. Зачака момчето да започне да протестира, да умолява. Но Мигел каза само:

— Благодаря, сеньор.

Когато момчето си отиде, на Друсила й се стори, че ще повърне. Тя преглътна и каза:

— Той ти благодари.

— Разбира се. Предпочита да му ударят десет камшика, отколкото да бъде изпратен да сече захарна тръстика. — Хулио я притегли до себе си на канапето и продължи: — Забрави Мигел.

Взе я в обятията си и я притисна. Започна да я гали по раменете, по гърдите. Не му беше за пръв път да прави любов с нея през деня, под влиянието на импулс.

Но сега беше различно. Друсила се чувстваше отвратена от току-що видяното.

— Пусни ме! — извика тя и започна да го удря с юмруци по гърдите.

— Какво има? — попита той с лице, потъмняло от гняв.

Друсила не бе изплашена. Не и този път.

— Извикай веднага Мигел! — рече тя. — Трябва да го направиш. Момчето е ново на тази работа. Опитва се да ти угоди.

— И след време ще го прави. Ако бъде обучен както трябва. Той е доста буден за негър — кимна замислено Хулио. — И така би трябвало да бъде. Майка му е била заплодена от собствения ми баща. Момчето има нужда от дисциплина, това е всичко. А камшикът е единственият учител, който робите разбират.

— Но, Хулио, за бога, как мога да живея в къща, където… Ако тук е толкова лошо, какво ли им е на работниците на полето?

— Стой мирно — отговори той. — Тук аз съм господар. Аз давам нареждания и няма да отговарям на въпроси.

Пусна я и тя се изправи, благодарна, че широките поли прикриват треперенето на коленете й.

— А аз? — попита Друсила. — Ако направя нещо, с което да те разсърдя? Какво ще сториш с мен? Какви нареждания ще дадеш?

— Не се дръж като дете — засмя се той. — Ти си моя съпруга. Как можеш да се сравняваш с робите? Не ти ли осигурих всички възможни луксове? Искам да бъдеш щастлива тук. Щях да ти спестя инцидента с Мигел, ако не се беше втурнала да гледаш.

— Няма значение дали виждам такива неща или не. Фактът е, че това, което става, е погрешно, ужасно погрешно.

Тя млъкна, изпълнена с отчаяние. Никога нямаше да може да накара Хулио да разбере отношението й към робството. Той се държеше така, както се бяха държали и баща му, и дядо му преди него.

— Как можеш да признаеш, че ти и Мигел сте от един баща, а след това да го унижиш така?

— Говориш за неща, които не разбираш. — Част от гнева в гласа му бе изчезнала. — Чувал съм, че в твоята страна има жени, които се месят в деловите работи на съпрузите си. Даже някои започват и свой бизнес, като онази твоя зълва, дето е останала стара мома. Нищо чудно, че майка й е получила удар.

— Не е честно — започна Друсила. После си спомни за Андрю и мислите, които я бяха погълнали преди инцидента с Мигел.

— Забрави за тази глупост — казваше в този момент Хулио. — Отдай се на женските грижи и остави другото на мен.

— Няма какво да правя вкъщи — забеляза тя. — Дори няма нужда да се къпя сама или да обувам чорапите си.

— Някои биха ти завидели — засмя се той. После отново я накара да седне до него. — Слушай, скъпа, когато вземеш първото си дете на ръце, няма да имаш време за други мисли.

— Аз вече имам дете — напомни му тя.

— А, да. Почти бях забравил. — Тъмните му очи се вгледаха внимателно в лицето й. — Момчето ти липсва, нали?

— Разбира се, че ми липсва.

— Започвам да схващам. Ето защо напоследък се държиш толкова неразумно за незначителни неща. Трябваше да се досетя. Ще ти бъде ли хубаво, ако момчето е тук?

— Да, но…

— Веднага ще пишем да го изпратят — каза Хулио.

Друсила се поколеба.

— Не съм сигурна, че трябва да го направим точно сега. Разбираш ли, Теодора Сийтън се грижи за него, откакто напуснах Чарлстън. Сега, когато е болна, шокът от това да го загуби ще й дойде твърде много.

— Както желаеш. Но когато искаш да повикаш момчето тук, само ми кажи. — Вдигна ръката й и я притисна до устните си. — Искам да бъдеш щастлива.

Тя го погледна объркано, като си мислеше колко сложен и непредсказуем е — способен на потресаваща жестокост, но също и на нежност и разбиране.

 

 

Теодора Сийтън се възстанови от първия си удар, но последваха още два и тя остана на легло, обслужвана от Хейзъл. После, когато бракът на Друсила с Хулио навърши пет години, във Вила Нуева пристигна писмо от Гуен, в което се казваше, че Теодора Сийтън е получила четвърти и фатален удар.

Когато Друсила съобщи това на съпруга си, той каза:

— Сега няма причини да не вземеш детето тук.

Още не бе забременяла от Хулио и бе изненадана, че при тези обстоятелства той може да иска детето на друг мъж в дома си. Но скоро разбра, че Хулио прави това само за да й достави удоволствие, както би поръчал арабски кон или оцелот, ако тя изразеше такова желание.

Дори когато Андрю пристигна — срамежлив и объркан от внезапната промяна в живота си, все още тъгуващ за смъртта на баба си и малко сдържан към майка си, която му бе непозната, Хулио продължи да поддържа същото отношение. Не беше нелюбезен с момчето, но просто го пренебрегваше.

Една вечер Друсила и Хулио влязоха в трапезарията и видяха Андрю да се люшка колебливо на един стол, протягайки ръка към една от кавалерийските саби, закачени на стената над камината. Друсила нададе лек тревожен вик.

— Веднага слизай оттам! — изкрещя Хулио.

Момченцето се стресна и дръпна ръката си твърде бързо.

— Виж сега какво направи — рече Хулио. — Поряза се.

Той взе една салфетка от масата, вдигна момчето и го остави на земята.

— Дай да видя.

Момчето протегна ръка към него.

Той взе бутилки бренди — първата, която му попадна подръка и изля малко течност върху порязаното място. Андрю прехапа устни, но не издаде нито звук, макар алкохолът да щипеше. Докато Хулио превързваше ръката на момчето със салфетката, то попита:

— Били ли сте се с тези саби, сеньор?

— Стой мирно! — каза сурово Хулио.

— Били ли сте се? — настоя момчето. — Убивали ли сте някого с тях?

— Андрю, моля те! Не говори такива неща.

— Всеки войник трябва да убива по време на война, това е негов дълг — рече Хулио.

— Ама със саби ли?

— Рядко. Пистолетите са по-ефективни.

— Имате ли пистолети? Ще ми ги покажете ли?

— Андрю!…

Друсила се опита да отвлече вниманието на сина си, но без успех.

— Той е момче — каза Хулио, — а едно момче трябва да слуша за битки. — После разроши косите на Андрю. — Тези разговори плашат дамите, ниньо. Особено нежни, чувствителни дами като майка ти. След вечеря ще те заведа в кабинета си и ще ти покажа пистолетите си.

Друсила понечи да възрази, но осъзна, че това е първия път, когато Хулио проявява и най-малкия интерес към сина й. Не биваше да се намесва.

След тази вечер Хулио се държеше приятелски с Андрю. Научи момчето да язди пони и му обеща хубав кон, когато порасне. Андрю имаше буден ум и преждевременната зрелост на дете, отгледано сред възрастни. Той обсипваше Хулио с въпроси за плантацията и Хулио го заведе да види работилниците, полетата и бараките. Всяка сутрин Андрю се връщаше в къщата, пълен с истории за това какво е видял и направил.

През една друга вечер Андрю каза на Друсила, че е гледал как робите секат захарна тръстика.

— Един от тях не работеше достатъчно бързо и майоралът, сеньор Руис, го удари с камшика.

— О, миличък, не трябваше да ти позволяват да гледаш това!

— То не беше нищо — рече Андрю. — Само два удара. Сеньор Варгас казва, че негрите не са като нас. Не работят, докато не ги набиеш. И че трябва постоянно да се наблюдават. Иначе щели да избягат. Знаеш ли какво е направил майоралът на последния роб беглец, след като са го заловили?

— Мълчи — каза Друсила.

Взе детето на ръце и притисна устни първо до пламналата му буза, а после до тъмните заплетени къдрици. То позволи за малко тази проява на привързаност, но след това започна да се дърпа. Друсила го пусна и се загледа след него, докато то излизаше тичешком от стаята.

Не всичко, на което Хулио учеше момчето, бе лошо. Изкуството да се владее, безразличието към неудобствата, твърдостта, от която то щеше да се нуждае по-късно. Но Друсила не искаше синът на Кевин да израсне като копие на Хулио Варгас. Да гледа, без да се трогва, мъките на робите. И все пак беше безпомощна да се намеси. Ако настроеше Андрю срещу Хулио, само момчето щеше да страда. Хулио не търпеше критики от нейна страна и със сигурност щеше да се гневи на забележки от сина й.