А. С. Серафимович
Железният поток (4)

IV

Когато Приходко излезе, шумът на водата нарасна, като изпълни цялата тъмнина. Върху черната земя пред вратата — тъмна и ниска картечница. До нея — две тъмни фигури с тъмни щикове.

Приходко върви, взира се. Небето цяло е заградено с топли невидими облаци. Далеч лаят кучета в различните краища, упорито, без умора, на различни гласове. Замълчат, вслушат се: шуми реката, и пак почват упорито, дотегливо.

Неясно, като белезникави петна, прозират незабележимите къщурки. На улицата накамарено нещо черно; взреш се — коли; носи се многогласно хъркане и звучно сънно дишане, а под колите и в колите — навсякъде натръшкани хора. Чернее се високо нещо сред улицата: да е топола — не е топола, и камбанария не е; взреш се — стръкът е вдигнат. Равномерно и звучно хрупат конете, пропъшкват кравите.

Алексей крачи предпазливо през хората, като за секунда светва с цигарата. Мирно и тихо е, а чакаш нещо, може би далечен изстрел?

— Кой иде?

— Свой.

— Кой иде… не мърдай там!

Едва забележими се насочиха два щика.

— Ротният командир — и като се наведе, шепнешком: — „Лафет“.

— Вярно.

— Отговорът?

Като се пъха в ухото и гъделичка с острите си мустаци, войникът шепне пресипнало:

— „Коневръз“ — и изпод мустаците му лъхва силна миризма на вино.

Той върви и отново чернонеразличими коли, звучно хрупкащи коне, сънно дишане, нито за минутка неспиращ шум на водата, упорито, досадно кучешко лаене. Внимателно прекрачва през ръце, крака. Тук-там под колите незамряло шушукане — войници с жени; а зад плетищата — потаен смях, сподавени пискания — с миличките.

„Дошло им наум все пак, а при това пияни каналиите. Май че са излочили всичкото вино на казаците. И на какво прилича това: пий, но ума си не пропивай… Как ли казаците не са ни изклали досега? Будали!“

Бялна се нещо… тясна къщурка ли или пък блесна в тъмнината с белината си платно.

„А и сега не е късно: ще се наберат има-няма по десетина патрона на човек, на оръдие до петнайсетина снаряда, а те имат всичко…“

Бялото шавна.

— Ти ли си, Анке?

— А ти какво скиториш нощем?

Тъмен, види се, вран кон хрупа хвърленото на стръките сено… Той взе да свива друга цигара. Тя се държи за колата и почесва с единия си бос крак другия. Под колата е постлана черга и се чува силно хъркане — баща й спи.

— Дълго ли ще се търкаляме тук?

— Скоро — и светва с цигарата.

Озарени изпъкват част от носа му, пожълтелите от тютюна краища на пръстите, искриците в очите на девойката, силната, проточена от бялата й риза шия, герданът, сетне — пак мигновена тъмнина, грозните очертания на колите; кравите пъшкат, хрупат конете и шуми реката. Защо не се чува изстрел?

„Да взема, да се оженя за нея…“

И сега, както винаги е било това, пред него изпъква тъничката като стъбълце шийка на непознатата девойка, сините очи, нежната синкавопрозрачна рокля… Гимназия свършила… И дори не жена, а мома… девойка, която той никога не е виждал, но която съществува някъде.

— Аз, ако казаците ни нападнат, ще се убия.

Тя бръкна в пазвата си и извади оттам нещо бляскащо матово.

— О-остър е… опитай го.

Ти-ли-ли-ли…

Странен нощен отдалечаващ се глас, който остро се впива в душата, само че не е детски плач; трябва да е бухал.

— Е, трябва да си вървя, няма какво да се въртя тук…

И никак не може да откъсне краката си, зараснали са. И за да ги откъсне, мисли:

„Като крава, почеса се с крак зад ухото…“

Но това не помага и той стои, бави се — и пак за миг от тъмнината изскокват част от нос, пръсти, здрава моминска шия с ямичка, гердан и млада гръд, покрита с бяла обшита риза… отново мрак, шум на река, хорско дишане.

Лицето му е близко до нейните очи. Игли го боднаха и се пръснаха, той я хваща за лакътя.

— Анке!

От него лъха на тютюн, на младо, здраво тяло.

— Анке, да отидем към градините, да поседим…

Тя се подпря с две ръце на гърдите му и така се дръпна, че той се залюля, като настъпи отзад краката и ръцете на някого. Бялото бързо се мярна в заскърцалата кола, чу се предизвикателно кискане и се смири; а баба Горпина вдигна глава от възглавницата, седна в колата и отчаяно се задръгна.

— У-у, самодива!… Кога ли ще мирясаш ти? Кой си ти?

— Аз, бабо.

— А-а, Альошенка. Ти ли си? Не те познах. Какво ще стане, сладичък мой? Ой, черно тегло ще теглим. Подсказва сърцето ми. Като тръгвахме, първом котка път ни мина, здрава една такава и скотна, а след това — заяк един като хукна, боже мой ти милосърдни! Какво мислят там балшавиките: целия си имот зарязахме. Когато ме женеха, за моя старец ме даваха, мама ми дума: те ти самовара, пази го като очите си; умреш ли, на децата и внуците ти да остане. Като заженя Анка, на нея ще го дам. А сега всичко оставихме, цялата си покъщнина оставихме. Какво мислят балшавиките? И какво ще прави савецката власт? Нека пукне тая власт, щом ми отиде самоварът! За три дни, казаха, излезте, след три дни всичко ще си бъде на мястото, а па вече цяла неделя скитосваме като бездомници. Каква е тая савецка власт, като не може да направи нищо за нас? Кучешка власт. Глей казаците се дигнаха като луди. Язък за нашите, за този Охрим… младичък такъв. О, боже ти мой мили!…

Баба Горпина все се дръгне и когато замълча, забравената река напомни за себе си: шуми и изпълва целия простор на нощта.

— Е-е, бабо, що се вайкаш — от това по-добре няма да стане.

Пак пухна с цигарата, като си мислеше за свои неща: дали в ротата да остане или в щаба. Къде и кога ще срещне сините очи, тънката шийка?

Ала бабата вече не може да се укроти. Като сянка се точи зад нея дългият й живот — тежко. Двама сина на турския фронт паднаха; двама са тук в армията с оръжие в ръка. Старецът хърка под колата, а тази сврака се е спотаила тихичко, ужким спи, ама можеш ли я разбра? Ох, тежко е! Всичките си жили изпъна през своя дълъг живот — шестедесетте почна. И старецът, и синовете — гърбовете им пукаха от работа. А на кого работеха? На казаците и на техните генерали и ахвицери. Те имат цялата земя, а пришелецът като куче… Ох, тегло! Така и работеха, забили очи в земята като волове. Сутрин, вечер, всеки ден споменаваше тя царя в молитвите си — родителите си, след това царя, после децата, сетне всички православни християни. А той — не беше цар, ами пес мръсен, и го капичнаха. Ох, тегло, как й се разтрепераха краката, страшно й стана, когато чу, че са махнали царя. Ама то така и трябва — пес с пес такъв.

— Бълхи има много.

И бабата пак се зачеса. После погледна в тъмнината — шуми реката — прекръсти се:

— Май че скоро ще съмне.

Полегна, но не й се спи, целият живот стои като сянка над човека и никъде не можеш да избягаш — стои, мълчи, като че го няма, а пък целият е тук…

— Балшавиките в бога не вярват. Какво пък, може да си знаят, своята си вършат: дойдоха, отведнъж всичко сринаха. Ахвицерите, помешчиците бързо офейкаха. Ето и казаците се озвериха… Дай им, господи, здраве, нищо, че в бога не вярват. Все пак свои са, не са неверници… Да бяха се обявили по-рано, нямаше да я има тая проклета война, живи щяха да са моите синчета.

У Турско спят… А откъде се взеха тия балшавики? Казват — в Москва се народили, а други пък казват — в Германия, германският цар ги народил и ги пратил в Русия. А те, като дойдоха, в един глас рекоха: земята на хората, тази земя да я работят за себе си, а не за казаците. Добри хорица, ама защо моите само… да по… почиват… си… сино… го… голяма… котка… де… да… та…

Задряма старата, отпусна глава — май че скоро ще пукне зората.

 

 

Всеки си има грижи. Под една кола, долепена до сами плета, като че гугутка гука. Но откъде накъде гугутка ще гука нощем под кола до плет, ще гука и ще мърка като гълъб и ще пуска мехурчета с мъничката си устица? „Вввв-ва“ и „уа-ввв-ва…“ Но види се някому това е сладко и мил, плътен, майчин млад глас също гука:

— Какво правиш ти, мъничко мое, цветенце мое? Хапни де. Хайде, на, на! Ама защо не вземаш? Глей ти какви сме хитри — главата настрана, бутаме с език мамината цицка.

И тя се смее с такъв заразително-щастлив смях, че наоколо светна. Не се вижда, но навярно има черни вежди и потъмнели сребърни обици на мънички уши.

— Не щеш ли? А какво искаш, топчице моя? Бре, какъв сърдит! Как блъска мамината гръд с ръчици. А ноктенцата като цигарена книжка… Дай да целуна всяко пръстче: един, ето ти два, ето три!… О-хо, какви големи мехури пуска! Голям човек ще стане. А мама ще стане стара и такава беззъба, а синът ще рече: „Хайде, старо, сядай до масата, ще те гостя с тая мазна каша.“ Степане, Степане, та защо спиш? Я се събуди, синът ти играе…

— Чакай!… Тю-у… не ме бутай, остави… спи ми се…

— Ама, Степане, събуди се де, синът ти играе. Какъв си тромав. Ще сложа сина до тебе. Дърпай го, синко, за носа и за устната — ха така, ха така! Твоят татко още няма брада и мустаци, затуй за устната, за устната го дърпай.

И в тъмнината се чува отначало, сънлив, а сетне също такъв радостно-усмихващ се глас:

— Хайде, лягай, лягай, синко, до мене, няма какво да се разправяш с жените, ще караме по мъжки. Сега ще отидеме на война, а после ще работиме двамата с тебе, земята ще обработваме… Е-е, ти какво, море ли пускаш под мен?

А майката се смее с неописуемо радостен, звънлив смях.

 

 

Приходко върви, като крачи предпазливо през крака, стръки, хамути, чували, и от време на време ги осветява с цигарата си.

Всичко вече замлъкна. Навсякъде е тъмно. Дори и под колата до плета е тихо. Кучетата мълчат. Само реката шуми, ала и нейният шум е притихнал, отдалечил се е някъде, и дълбок сън лежи с отмерено дишане над десетки хиляди хора.

Приходко крачи, не чака вече изстрели; очите се слепват; едва започват да се долавят неравните върхове на планините.

„А нали тъкмо призори и нападат…“

Отиде, доложи на Кожух, после намери в тъмнината колата си, качи се и тя заскърца и се заклати. Искаше да мисли… но за какво? Затвори слепващите се очи и започна сладко да заспива.