А. С. Серафимович
Железният поток (32)

XXXII

При изхода на шосето от планините жадно чакат казаците. Откакто по цял Кубан се разля пожарът на въстанието, болшевишките сили отстъпват навсякъде пред казашките полкове, пред офицерските части на доброволческата армия, пред „кадетите“, никъде не са в състояние да се задържат, да се опрат, да спрат ожесточения напор на генералите — и отстъпват град след град, станица след станица.

Още в началото на въстанието част от болшевишките сили се измъкна от железния обръч на въстаниците и като нестройна, грамадна, разложена тълпа с десетки хиляди бежанци, с хиляди коли побягна по тясната ивица между морето и планините. Не успяха да ги настигнат — така бързо бягаха те — а сега казашките полкове са залегнали и ги причакват.

Казаците имат сведения, че течащите като поток през планините банди карат със себе си несметни награбени богатства — злато, скъпоценни камъни, дрехи, грамофони — грамадно количество оръжие, военни припаси, обаче вървят изпокъсани, боси, без шапки — очевидно по силата на стар босяшки начин на бездомен живот. И казаците, от генерала до последния редник, се облизват нетърпеливо — всичко, всички богатства, всички скъпоценности, всичко иде неудържимо само в ръцете им.

Генерал Деникин възложи на генерал Покровски да сформира в Екатеринодар части, да обкръжи с тях спускащите се от планините банди и да не остави нито един жив. Покровски сформира корпус, прекрасно снабден, и прегради пътя по река Бела, бяла от пяна, която летеше от планините. Част от отряда изпрати да ги посрещне.

Весело яздят казаците, кривнали юнашки калпаци, на охранени, хубави коне, които въртят глави и дърпат поводите. Звяка кованото оръжие, блести на слънцето; стройно се поклащат препасаните с пояси черкезки и се белеят панделките по калпаците.

Минават през станицата с песни и казачките изнасят на своите войничета и варено, и печено, а старците изтъркулват бъчви с вино.

— Вие поне един болшевик ни доведете за показ, поне да го видим тоя нов човек иззад планините.

— Ще докараме, гответе бесилки.

Здравата умееха казаците да пият и здравата да секат със сабите.

В далечината се закълбиха бяло-гигантски облаци прах.

— Аха, ето ги!

— Ето ги — изпокъсани, черни, с мотаещи се дрипи, със слама и трева вместо шапки.

Поправиха калпаци, измъкнаха блесналите за миг със звън шашки, наведоха се над лъковете и полетяха казашките коне, вятърът засвири в ушите.

— Ех, че сеч ще падне!

— Урра-а!…

За минута и половина — две стана нещо чудовищно — неочаквано налетяха, сблъскаха се и почнаха лудо да хвърчат от конете казаците с разсечени калпаци, с пресечени вратове или пък изведнъж се вдигнат на щикове и конят, и конникът. Обърнаха конете, полетяха, така се приведоха, че нищо не виждаха, и вятърът още по-силно засвири в ушите им, а тях почнаха да ги свалят от конете със свирещи куршуми. Налитат проклетите босяци, гонят две, три, пет, десет версти — само в едно е спасението: конете им са изморени.

Прелетяха казаците през станицата, а онези се втурнаха, взеха да отвързват бодрите коне, да секат надясно и наляво, ако веднага не им ги извеждаха от конюшните, и пак подгониха казаците; и много казашки калпаци с бели лентички се натъркаляха по степта, и много черкезки, тънко препасани със сребърночерни пояси, се зачерняха по синеещите се могили, по жълтите стърнища, по горичките.

Чак тогава се отърваха от преследването казаците, когато долетяха до своите предни сили, залегнали в окопите.

А спусналите се от планините голи и боси банди тичаха с всички сили подир своите ескадрони. И заговориха оръдията, затракаха картечниците.

Не поиска Кожух да разгъва своите сили през деня: знаеше — голямо надмощие има врагът, не искаше да разкрива своята численост, чакаше тъмнината. А когато съвсем се стъмни, стана това, което и през деня: не хора, а дяволи налетяха на казаците. Казаците ги сечеха, мушеха, на цели редици ги поваляха с картечниците, ала казаците ставаха все по-малко и по-малко, все по-слабо трещяха и бълваха дълги ивици огън техните оръдия, по-рядко тракаха картечниците им и вече не се чуват пушки — лягат казаците.

И не издържаха, побягнаха. Но и нощта не ги спасяваше: на редици лягаха казаците под шашките и щиковете. Тогава хукнаха да бягат кой накъде види, като зарязаха оръдията, картечниците, снарядите, пръснаха се посред нощ из горичките, по доловете, без да могат да разберат каква дяволска сила се изтърси върху тях.

А когато слънцето проточи лъчи из степните възвишения, по безкрайната степ имаше много черномустакати казаци: нито ранени, нито пленени — всички неподвижни.

В тила, в обоза, между бежанците димяха огньове, вареха нещо в котелките; хрупаха конете сено и овес. В далечината тътнеше канонада, но никой не обръщаше внимание — свикнаха. Едва когато замлъкна, захванаха да се появяват от фронта — ту конен ординарец със заповеди, ту фуражир, ту войниче, прокраднало се тайно да види семейството си. И от всички страни жени с почернели, измъчени лица се спускаха към него, улавяха се за стремената, за юздата:

— Какво става с моя?

— А моя?

— Жив ли е или не?

С молещи, пълни с ужас и надежда очи. А войникът язди тръс, помахва леко с нагайката, казва насреща ту на една, ту на друга:

— Жив е… Жив… Ранен е… Ранен е… Убит, ей сега ще го докарат…

Той отминава, а зад него или радостно, с облекчение се кръстят, или някоя занарежда, или ахне и се тръшне като умряла и я заливат с вода.

Докарат ранени — майки, жени, сестри, годеници, съседки се грижат за тях. Докарат мъртви — хвърлят се на гърдите им и надалеч се чуват неудържими сълзи, вой, ридания.

А конници вече са отишли за попа.

— Като добитък ги погребваме, без кръст, без тамян.

А попът се дърпа, казва — глава го боли.

— А-а, глава-а… а, ако не щеш… ще ти поле-куваме задника.

Опасаха го с нагайката веднъж-дваж — скочи попът като попарен, засуети се. Заповядаха му да се облече. Навря глава в прореза, надяна черния филон с белите нашивки — надолу се разпери като че е на обръч също такъв траурен епитрахил. Разпусна коса. Заповядаха му да вземе кръст, кандило, тамян.

Дотириха и дякона, и клисаря. Дяконът — грамаден спиртосан мъжага, също целият траурен, черен, с галуни, мутра — червена. Клисарят — съсухрен.

Приготвиха се. Погнаха и тримата. Конете вървят раван. Бързат попът, дяконът и клисарят. Конете въртят глави, а конниците размахват нагайките.

А зад обоза, на гробищата до градините, вече се тълпи неизброимо много народ. Гледат. Видяха:

— Глей, попа карат.

Закръстиха се жените.

— Е, слава богу, както трябва ще ги погребат.

А войниците:

— Глей — и дякона подгонили, и клисаря.

— Дяконът го бива: шкембето му като на шопар.

Пристигнаха те бързо, не могат дъх да си поемат, пот на ручеи се стича. Клисарят на бърза ръка раздуха кадилницата. Мъртвите лежаха неподвижно със скръстени ръце.

— Благословен господ…

Дяконът уморено леко пусна своя бас, а клисарят надигна глас и като скоропоговорка загъгна през нос: „Свя-а-тый бо-же, свя-а-ты-й крепкий, свя–а–тый бесс…“.

Синкаво се струи димец от кадилницата. Жените сподавено хълцат, като стискат уста. Войниците стоят сурово с черните си измършавели лица — те не чуват уморените попски гласове.

Седящият без шапка на високия дорест кон кубанец, който докара черковните служители, бутна леко коня — той пристъпи; кубанецът набожно се наведе към попа и рече с шепот, който се разнесе по цялото гробище:

— Ти, твойта ммамица, ако грухтиш като ненахранена свиня, кожата ти ще…

Попът, дяконът и клисарят с ужас извиха очи към него. И веднага дяконът зарева с такъв гръмогласен рев, че враните с шум се вдигнаха от цялото гробище; попът зачупи своя тенор, а клисарят, като се надигна на пръсти и премрежи очи, пусна тъничкото си гласче — ушите писнаха: „Со-о-о свя-а-ти-ми у-у-по-ко-ой…“.

Кубанецът дръпна коня назад и седеше неподвижно, като изваян, сключил мрачно вежди. Всички се закръстиха и закланяха.

Когато ги закопаваха, дадоха три залпа. И жените, като се секнеха и триеха подутите си очи, думаха:

— Много добре служи отчето — от душа.