А. С. Серафимович
Железният поток (30)

XXX

Пак слънце. Пак блясък на море, синкавоматови очертания на далечни планини. Всичко това бавно се спуска надолу — шосето върви на извивки все по-нагоре и по-нагоре.

Далеч долу се белее мъничко градчето и постепенно изчезва. Синият залив е очертан като с молив праволинейно от тънките линии на вълнолома. Чернеят се като чертици изоставените грузински параходи. Жалко, дето не можаха да вземат и тях със себе си.

Впрочем и без това бяха взели какви ли не неща. Карат шест хиляди снаряда, триста хиляди патрона. Изопвайки масленочерните тегличи, отличните грузински коне теглят шестнадесет грузински оръдия. На грузински коли се е проточило най-различно военно имущество — полски телефони, палатки, бодлив тел, медикаменти; точат се санитарни коли — от всичко има до гуша. Само едно няма: хляб и сено.

Търпеливо вървят конете, клатят гладни глави. Войниците пристягат здраво коремите си, но всички са весели — всеки има по двеста — триста патрона на пояса си; крачат бодро във веселите, горещи облаци бял прах и на рояци се носят свикналите с похода, неотстъпващи мухи. Дружно, в крак, се разнася сред слънчевия блясък:

„Няма ли вече ра-кия кръч-мар-ка-та,

би-ра и ме-до-ви-на-а…“

Неспирно скърцат коли, каруци, двуколки, фургони. Между червени възглавници се клатят изпити детски главици.

По пътеките, направо между завоите на шосето, се нижат безкрайно един след друг във върволица пешеходци все със същите каскети, със смачкани, клепнали сламени и плъстени шапки, с тояги в ръце, а жените със скъсани рокли, боси. Но вече никой не подкарва с вършина добитък — няма нито крави, нито свини, нито птици; дори и кучетата се изпогубиха някъде от глад.

Безкрайно извиващата се змия, която шаваше с безбройните си прешлени, отново запълзя в планините към пустинните скали покрай пропасти, урви, цепнатини, запълзя към прохода, за да се преметне и изпълзи отново в степта, дето има хляб и фураж, дето ги чакат своите.

„Не-ка заб-ра-вим мъ-ки и скър-би,

с пес-ни да пи-ем юна-аш-ки-и…

То-рре-а-дор, по-сме-ло-о! То-рре-а-дор…“

Взели бяха нови плочи от града.

Извисяват се в синьото небе недостъпни върхове.

Градчето потъна долу в синевата. Стопи се брегът. Морето се изправи като синя стена и постепенно се закри от ограждащите шосето върхове на дърветата. Жега, прах, мухи, сипеи покрай шосето и гората, пустинни гори, свърталища на зверове.

Надвечер над безкрайно скърцащия обоз се носеше:

— Мамо… да ям… дай да ям… да ям!…

Изпосталели, с почернели лица, прилични на птичи клюнове; проточили шии, майките гледаха с възпалени очи пълзящото с извивките си все по-нагоре шосе и бързо тепаха с босите си крака около колите — те нямаше какво да кажат на децата.

Изкачваха се все по-високо и по-високо, горите оредяваха и най-после останаха долу. Настъпи пустинята на скалите, клисурите, пукнатините, грамадните каменни срутвания. Всеки звук, удар на копито, скърцане на колело се отразяваха отвсякъде диво, нарастваха, заглушаваха човешките гласове. Постоянно трябваше да се заобикалят паднали коне.

Внезапно зноят изчезна; задуха от върховете; всичко посивя. Изведнъж настъпи нощ. От почернялото небе плиснаха потоци. Това не беше дъжд, а вода, която се носеше с шум, събаряше хората и изпълваше с бесен воден вихър въртящата се тъмнина. Лееше се отгоре, отдолу, отстрани. Лееше се по дрипите, по прилепналите коси. Загуби се посока, връзка. Хората, колите, конете се влачеха откъснати, като че между тях имаше бушуващо пространство, без да виждат, без да знаят какво и кой е наоколо.

Някого отнесе… Някой викаше… Но нима можеше да се чуе тук човешки глас?… Клокочеше водата или вятърът, или черното бушуващо небе, или пък планините се сгромолясваха… А може би беше понесен целият обоз, конете, колите…

— Помо-о-ощ!

— Дръ-ъж-те се!… Краят на света!…

Те мислеха, че викат, а всъщност, давейки се, шепнеха с посинели устни.

Повалени от летящите потоци, конете отвличаха колата с децата в пропастта, а хората дълго вървяха около празното място, като мислеха, че вървят след колата.

Децата бяха се заровили в съвсем измокрените възглавници и дрехи.

— Ма-а-мо!… Ма-амо!… Та-а-те!…

Струваше им се — те крещят отчаяно, а то ревеше ручащата вода, търкаляха се от невидими скали невидими камъни, дереше се бясно като с живи гласове вятърът, като изсипваше непрестанно ведра вода.

Някой, който се разпореждаше в тази лудница, дръпна изведнъж колосалната завеса и непоносимо остро затрептя със син трепет всичко, което дотогава се намираше в мрака и необятната нощ. Резливо-синьо затрепкаха извивките на далечните планини, зъберите на надвесените скали, краят на пропастта, конските уши и, което беше най-ужасно, всичко в тази безумно трепкаща светлина беше мъртво-неподвижно: неподвижни бяха полегатите ивици на водата във въздуха, неподвижни бяха пенливите потоци, неподвижни бяха конете с вдигнато за пристъпяне коляно, неподвижни бяха хората на полустъпка, зиналите, чернеещи се на полуслово уста и бледите сини ръчички на децата сред мокрите възглавници. Всичко беше неподвижно в мълчаливо-конвулсивно трепкане.

Това трепкане на смъртната синева продължи през цялата нощ; а когато също така неочаквано мигновено завесата се спусна, оказа се, че е само част от секундата.

Бездната на нощта погълна всичко и тутакси, като забули тази дяволска сватба, планината тресна и из недрата й се откъсна такъв грохот, който не можа да се побере в цялата бездна на нощта, разцепи се на кръгли парчета и като продължаваше да се пръска, затъркаля се на различни страни и все нарастваше и запълваше невидимите клисури, гори, бездни — хората оглушаха, а децата лежаха като мъртви.

Сред леещите се потоци и всекиминутно мигащата синина, сред нарастващите непрекъснато боботения спряха обозът, войската, оръдията, раклите, бежанците, двуколките — нямаше повече сили. Всичко стоеше, предало се на волята на бесните потоци, на вятъра, на грохота и на непоносимо трепкащата мъртва светлина. Вода се носеше над коленете на конете. Развихрилата се нощ нямаше нито начало, нито край.

А на сутринта пак сияещо слънце; прозрачен като измит въздух; леко-въздушни сини планини. Само хората са черни, оклюмнали, с хлътнали очи; напрягайки последни сили, помагат на конете да теглят. А конете имат кокалести глави, ребрата им се виждат, просто се броят, чисто измита е козината им.

На Кожух докладват:

— Ето що, другарю Кожух, три коли са отвлечени в пропастта заедно с хората. Една двуколка е разбита с камъни от планината. Двама са убити от гръмотевица. Двама от трета рота са изчезнали безследно. А конете падат с десетки, лежат по цялото шосе.

Кожух гледа чисто измитото шосе, скалите, които се издигат сурово, и говори:

— За нощувка да не се спира, да се върви безспирно, ден и нощ да се върви!

— Конете няма да издържат, другарю Кожух. Сено няма нито сламка. През горите, като вървяхме — поне с листа ги хранехме, а сега има само гол камък.

Кожух помълча.

— Да се върви безспир! Ако се спираме, всички коне ще загинат. Напишете заповед.

Чудесен, чист планински въздух — само да диша човек. Ала на десетките хиляди хора не им е до въздух; мълчаливо загледани в краката си, крачат край колите, край пътя, покрай оръдията. Спешилите се кавалеристи водят дърпащите назад поводите си коне.

Наоколо диво и голо се извишават скали. Тясно се тъмнеят теснините. Бездънни пропасти, готвещи гибел. В пустинните клисури се влекат мъгли.

И тъмните скали, и седловините, и клисурите са изпълнени с нито за миг нестихващо скърцане на коли, тракане на колелата, тропот на копита, дрънчене, стържене. И всичко това, хиляди пъти отразено отвсякъде, нараства в див, нестихващ рев. Всички вървят мълчаливи, но ако някой дори би закрещял като луд, все едно човешкият глас би потънал безследно сред това на десетки километри скърцащо-ревящо движение.

Дечицата не плачат, не искат хляб, само на възглавниците се полюшват бледи главици. Майките не ги придумват, не ги милват, не ги хранят, а вървят край колите загледани като луди в криволиците на издигащото се в облаците безкрайно шаващо шосе; и очите им са сухи.

Неподавим, див ужас пламва, когато спре кон. Всички със зверска ярост се хващат за колелата, подпират с рамене, разярено шибат с камшици, викат с нечовешки гласове, ала целият им напън, цялото им усилие спокойно, без да бърза, поглъща ненаситното, стократно отразено, стократно повтаряно, безбройно скрибуцане на колелата.

А конят ще направи някоя и друга крачка, ще се залюлее и ще се тръшне на земята; като счупи стръките, и вече не може да се вдигне: изпружени крака, озъбена муцуна и светлият ден помръква във виолетовите очи.

Свалят децата; по-големите майката бие яростно, за да вървят, а малките взема на ръце или ги туря на гръб. А ако са много… ако са много — едно, две, най-малките, оставя в неподвижната кола и заминава със сухи очи, без да се обръща. А отзад, без да гледат, вървят също така бавно; движещите се коли заобикалят спрялата, живите коне — мъртвия, живите деца — мъртвите, и незамиращото, хилядократно отразено, безкрайно скрибуцане спокойно поглъща станалото.

Майката, която е носила много версти детенцето си, започва да залита: подкосяват се краката, въртят се наоколо шосето, колите, скалите.

— Не… не ще стигна.

Сяда настрана върху купчина чакъл и гледа, и люлее детето си, а покрай нея безкрай се точат коли.

Изсъхналата, почерняла устица на детето е отворена, неподвижно гледат сините като метличина очички.

Тя говори в отчаянието си:

— Та няма мляко, сърце мое, скъпо мое, цвете мое…

Тя безумно целува своето дете, своя живот, своята последна радост. А очите й са сухи.

Неподвижна е почернялата устица; неподвижно гледат безжизнените млечно-помътнели очички. Тя притиска тази мила, безпомощно изстиваща устица до гърдите си.

— Съкровище мое мило, няма да се мъчиш, в мъки да чакаш своята смърт.

В ръцете й бавно изстива телцето.

Разравя чакъла, слага там своето съкровище, сваля от врата си кръст, надява през натежалата студена главица пропития с пот гайтан, заравя детето и се кръсти, кръсти се безкрай.

Покрай нея, без да гледат, вървят и вървят. Неукротимо се нижат коли и се носи хилядогласно, хилядократно отразено гладно скрибуцане в гладните скали.

Далеч напред, начело на колоната, вървят спешените ескадронци, насила теглят за поводите едва пристъпващите коне, а ушите на конете са увиснали като на кучета.

Става горещо. Рояци мухи, от които през време на бурята нямаше нито една — всички се бяха полепили на скрито под колите — сега се носят на облаци.

— Хей, момци! Какво сте подвили опашки като котараци, които са подушили и изяли чуждото месо? Я подхванете песни!…

Никой не се обади. Все така уморено бавно крачеха, като теглеха след себе си конете.

— Ех, вашата мамица! Навий грамуфона, нека барем той свири…

Сам се зарови в чувала с плочите, извади наслуки една и взе да чете на срички:

— Б… бб… б… и… бби… мм, бим, б… о-бим-бом… Какво ли ще е туй чудо?… Кк… ллл… о… н… кло-у-ни… ар-тисти на сме-ха… Чудно нещо! Ама нека свири.

Той нави люшкащия се завързан за денка грамофон; сложи плочата и го пусна.

За миг на лицето му се задържа искрено учудване, сетне очите му се свиха в цепнатинки, устата се разтегна до ушите, лъснаха зъбите и той прихна в увличащ, заразителен смях. Вместо песен от грамофонната фуния изскокна безумен смях: смееха се двама, ту единият, ту другият, ту двамата дует. Кискаха се с най-неочаквани гласове, ту необикновено тънки — сякаш гъделичкаха дечурлигата, ту като говеда — и всичко наоколо трепереше; смееха се задъхани примираха; смееха се като търкалящи се в истерика жени; смееха се до пръсване, като луди; смееха се, сякаш не можеха вече да се спрат.

Вървящите наоколо кавалеристи почнаха да се усмихват, като гледаха фунията, която се смееше диво като безумна на всички гласове. Понесе се смях по редиците; после не издържаха и сами почнаха да се смеят, в тон със смеещата се фуния и този смях, разраствайки се и преминавайки по редиците, полетя надалеч.

Стигна до бавно крачещата пехота, и там се засмяха, без сами да знаят за какво — грамофонът не се чуваше тук; смееха се, увличани от смеха на предните. И този смях неудържимо се разля по редиците в тила.

— Ама какво се захласват ония? Какъв бяс ги е хванал? — и сами започваха да се смеят, да размахват ръце и да въртят глави.

— Тю-у мечка да ги гази…

Вървяха, и цялата пехота се смееше, смееше се обозът, смееха се бежанците, смееха се майките с безумен ужас в очите, смееха се хората на петнадесет версти дължина през нестихващото гладно скрибуцане на колелетата сред гладните скали.

Когато този смях стигна до Кожух, той побледня, стана жълт като щавена полушубка, за пръв път побледня през цялото време на похода.

— Какво е това?

Сдържайки се от разтърсващия го смях, адютантът каза:

— Че дявол ги знае! Прихвана ги. Ей сега ще отида да разбера.

Кожух дръпна от него нагайката и поводите, метна се тромаво на седлото и взе безмилостно да шиба коня по ребрата. Отслабналият кон вървеше бавно, с увиснали уши, а нагайката взе да шари кожата му. Той с мъка се задруска галоп, а наоколо се носеше смях.

Кожух чувствуваше, че и неговите бузи започват да потрепват и стисна зъби. Най-сетне стигна до превиващия се от смях авангард. Напсува на майка и шибна с нагайката по грамофона.

— Млък!

Пукналата се плоча крекна и млъкна. И мълчанието пробягна по редиците, като загасваше смеха. Носеше се докарващо до обезумяване безгранично, хилядократно отразено скрибуцане, трясък, грохот. Отминаваха назад тъмните скалисти зъбери на гладните клисури.

Някой рече:

— Превалът!

Шосето се прехвърли и на криволици заслиза надолу.