А. С. Серафимович
Железният поток (22)

XXII

За пръв път врагове преградиха пътя, нови врагове.

Защо? Какво искат?

Кожух разбира — тук е тапа. Отляво — планини, отдясно — море, а между тях — тясното шосе. На шосето през пенлива планинска рекичка — мост от железопътен тип: освен по него отникъде другаде не можеш мина. А пред моста враговете са поставили картечници и оръдия. В тази тясна, изплетена от стоманени греди дупка може да бъде спряна всяка армия. Ех, да можеше да се разгънат! Де да са степите!

Подават му заповед от щаба на Смолокуров как да действува срещу неприятеля. Пожълтял като лимон и стиснал челюсти, той смачква заповедта, без да я прочете, и я хвърля на шосето. Войниците грижливо я вземат, оправят я на колене и си свиват цигари от сухи листа.

Войската се е проточила по шосето. Кожух гледа хората: дрипави, боси; половината имат само по два — три патрона, а другата половина — само пушки в ръцете. Едно оръдие и за него всичко шестнадесет снаряда. Ала стиснал челюсти, Кожух гледа войниците така, сякаш всеки от тях има в паласките си по триста патрона, сякаш страшно гледат батареите и препълнените със снаряди ракли, а наоколо е родната степ, по която, както винаги, ще се разгъне цялата колона до последния човек.

И с такива очи и лице той говори:

— Другари! Бихме се с казаците, с кадетите. Знаем защо се бихме с тях — защото те искат да задушат революцията.

Войниците го гледат навъсено и говорят с очи:

„Без тебе знаем. Какво оттова? А в тази дупка на моста все едно няма да се пъхнем…“

— … От казаците се отскубнахме — планините ни отделиха, поотдъхнахме си. Но нов враг е застанал на диво нарастващите в планините тътнежи, неочакващи такава наглост, се сепнаха, захванаха да стрелят… Падна кон, втори, трети, но ето вече средата на моста, края на моста, шестнадесети снаряд й… побягнаха.

— Урра-а-а! — започнаха сеч.

Грузинските части, които стояха по далечко от моста, като стреляха в движение, побягнаха по шосето и се скриха зад завоя.

А онези, които стояха до моста, бяха отрязани и се втурнаха към брега. Но грузинските офицери бяха успели преди тях да скочат в лодките и лодките бързо се отдалечиха към параходите. Комините забълваха гъсти кълба дим: параходите започнаха да се отдалечават в морето.

Нагазили до гуша във водата, грузинските войници протягаха ръце към заминаващите параходи, викаха, проклинаха, заклеваха ги в живота на децата им, но отзад ги сечаха по шиите, главите, раменете и по водата играеха кървави кръгове.

Параходите се чернееха като точки в синята далечина, неусетно изчезваха и на брега вече никой не молеше и не проклинаше.