А. С. Серафимович
Железният поток (13)

XIII

Той седи озарен от огъня, прегърнал колене, неподвижен. От тъмнината зад гърба му се подава в червено осветения кръг конска глава. Меките устни бързо събират хвърленото на земята сено; звучно хрупат; голямото черно око святка умно и внимателно с виолетов отблясък.

— Та така — говори той, прегърнал все така замислено колене и без да мигне, гледа в този трепкащ огън, разказва, — докараха хиляда и петстотин моряци, събраха всички, които пипнаха. А и те, глупците, мислят: ние сме на водата, нашата работа е морска, нас няма да ни закачат. А те ги дотириха, наредиха и думат: „Копайте.“ А наоколо картечници, две оръдия, казаци с пушки. А онези, горките, копаят, хвърлят с лопатите. Млади всичките, здрави. На рътлината народ се струпал. Жените плачат. Ахвицерите ходят с леворвери. Който не хвърля бързо с лопатата, стрелят в корема му, та дълго да се мъчи. Копаят ония, а дето са с куршум в корема, лазят целите в кръв, пъшкат. Народът въздиша. Ахвицерите: „Да мълчите вие, кучи синове!“

Той разказва това, а всички мълчаливо се вслушват в онова, което той не разказва, но което всички знаят отнякъде.

Стоят наоколо осветени червено, без шапки, опрени на щиковете; други лежат по корем, слушат и из тъмнината се подават чорлави, внимателни глави, подпрени на юмруци. Старците — навели бради. И жени се белеят натъжени. А когато огънят замира, седи само един, прегърнал колене; за минутка конската глава се спуска зад гърба му, издига се и звучно хрупа; черно блести умното, послушно око. И изглежда: освен него няма никой друг — безпределна тъмнина. И пред очите му: степ, вятърни мелници, а по степта лети вран кон, пристига в кариер и като чувал се пльосва един кърваво насечен. А подир него друг, скача, долепя ухо до гърдите му: „Синко мой… синко…“

Ще хвърли някой върху тлеещите въглени твърда, суха, чепата драка. Загърчи се, пламне, отбутне тъмнината — и пак стоят опрени на щиковете; подпират бради старите; жените са натъжени; озарени изпъкват подпрени с юмруци внимателни глави.

— Страшно мъчиха едно момиче, ох как го изтезаваха. Казаци, цяла сотня… един след друг се гавриха с нея, така си и умря под тях. Сестра имаше при нашите в болницата, остригана като момче, все боса тичаше, работничка от завод; сипаничава, но жива такава. Не искаше да се дели от ранените: едного да погледне, другиму вода да подаде. От тиф много лежаха. Всичките изклаха — към двайсет хиляди. От втория етаж на паважа ги хвърляха. Ахвицери, казаци по целия град ръшкаха със сабли, всички до един усмъртиха. Кръв заля целия град.

И вече няма звездна нощ, няма чернеещи се планини, а се носи: „Другари! Другари!… Аз не съм тифозен, а ранен…“ — непомръкващо стои пред очите.

Отново тъма и над тъмата звезди, а той спокойно разказва и всички чувствуват отново онова, за което той мълчи: на дванадесетгодишния му син смачкаха главата с приклад; старата му майка пребиха с бичове; жена му насилваха, колкото искаха, после й метнаха примка от геранилото на кладенеца, а двете му дечица кой знае къде изчезнаха — мълчи, но всички знаят това отнякъде.

В чудновата връзка стои великото мълчание с тайнствената чернота на планините, с прикритата тъмнота на морския простор — ни звук, ни светлинка.

Мига червеният отблясък, като разклаща стеснилия се кръг на тъмнината. Седи осветеният човек, прегърнал колене. Звучно хрупа конят.

Но изведнъж се засмива един млад човек, който се подпира на щика си, и белите му зъби бляскат възрозово на голобрадото му лице.

— В нашата станица, щом дойдоха казаците от фронта, одма пипнаха своите ахвицери, па хайде в града при морето. А в града ги изведоха на пристана, привързаха им камъни на шиите, па почнаха да ги бутат от пристана в морето. Цамбурнат те във водата, па все по-надолу и по-надолу, всичко се вижда ясно — водата синя и чиста като сълза, ей богу. Аз бях там. Дъ-ълго потъват към дъното, па все с ръце, с крака току ритат, току ритат като раци с опашките си.

Той пак се засмя, показа белите си, едва обагрени от червенината зъби. Пред огъня седеше човекът, прегърнал коленете си. Потискаше червената мигаща тъмнина, а в тъмнината нарастваше слушащата тълпа.

— А па като стигнат до дъното, гледаш, впиват се с гърчения един в друг и така умрат на кълбо. Всичко се вижда ясно — чудна работа.

Ослушаха се: далеч-далеч и меко, и говорейки нещо на сърцето, плаваха стройни струнни звуци.

— Моряците! — рече някой.

— А в нашата станица казаците тикаха ахвицерите в чували. Натикат ги в чувала, завържат, па хайде в морето.

— Че как може така да давиш хора с чували — продума печално пресипнал от вятъра степен глас, помълча и не се видя кой после каза невесело: — Отде ще вземеш чували сега, няма, стопанство без чували, кучета го яли — от Русия не докарват.

Пак мълчание. Може би защото пред огъня седи човекът, неподвижно прегърнал коленете си.

— В Русия има савецка власт.

— В Москва-а!

— Та дето е мужикът, там е и властта.

— А при нас работници идваха, свободата донесоха, съвети направиха из станиците, казаха земята да се взема.

— Съвестта донесоха, а буржоата къш.

— Та мигар селякът не стана работник? Е-хе, колко наши работят на циментовия, а на маслобойния, на машинния, та навсякъде из градовете по заводите.

Отнякъде долиташе слабо:

— Ох, мамо…

След това заплака пеленаче. Женски глас го успокояваше. Май че на шосето, в мътно чернеещите се коли.

Човекът разтвори колене, изправи се осветен като по-рано червеникаво от едната страна, дръпна за гривата наведената глава на коня, тури юздата, събра от земята в привързания към седлото чувал останките от сеното, метна пушката през рамо, скочи на седлото и мигом потъна. Дълго тропаха копитата, докато се отдалечаваха и отслабваха, и също заглъхнаха.

И пак им се струва: като че няма тъмнина, а безкрайна степ и вятърни мелници и от вятърните мелници се носи тропот на копита и дълги, полегати сенки се гонят, а достигом: „Къде? Да не ти е щукнал умът?… Назад!…“ — „Та той има семейство там, а тук син му лежи…“

— Ей, втора рота!…

Изведнъж пак тъмнина и като далечна верижка горят огньовете.

— Замина да докладва на Кожух — отлично знае всичко за казаците.

— Ех, колко е изклал от тях — и деца, и жени!

— Та у него всичко е казашко — и, черкезката, и гащите, и калпакът му. Казаците го вземат за свой. „От кой полк си?“ — „От еди кой си“ — и върви нататък; жена му попадне, със сабята отсече главата й, малко дете — с нож го ръгне. Де му се случи сгодно място, иззад купите или иззад някой ъгъл с пушка трепе казаците. Докрай всичко знае за тях, какви части, къде, колко, всичко докладва на Кожух.

— Децата с какво са се провинили, мигар разбират? — въздъхна една жена, подпряла се печално на длан.

— Ей, втора рота, да не са ви затъкнати ушите?…

Които лежаха, се надигнаха, без да бързат, протегнаха се, прозинаха се и тръгнаха. Над планината се сипнаха нови звезди. Около котлите насядаха по земята, почнаха да сърбат яденето.

Бързо гребат с лъжиците от ротния котел, парят се, но всеки бърза да не изостане от другите. Всичко е попарено в устата, парцали увиснаха от езика и небцето, и гърлото е изгорено, с болка гълтат, но бързат, припряно кусат от димящия котел. И изведнъж хоп с лъжицата — загребал месо и… в джоба, после ще го изяде и отново бързо сърба под завистливите криви погледи на сърбащите с лъжиците войници.