А. С. Серафимович
Железният поток (19)

XIX

Както винаги в Кожуховата колона, спряла за нощувка сред тъмнината, вместо сън и почивка се чуват говор, балалайки, хармоники, момински смях. Или изпълвайки и оживявайки нощта, ще се разлеят стройни, звучни гласове, пълни с младежка енергия, таен смисъл, бликаща сила.

„Ре-ват, сте-нат въл-ни бур-ни

сред мо-ре-то си-и-ньо…

Пла-чат и тъ-жат ка-за-ци

във тур-ска нево-ля…“

Ту се извишава, ту се снишава. И не се ли издига и спуска равномерно морето като вълните на младежките гласове? И не се ли разлива в тъмнината на нощта мъка — тъгуват казаците, тъгуват младите. И не за тях ли, не са ли те изтръгналите се от неволята на офицерството, на генералите, на буржоата и не отиват ли те да се бият за свободата? И не се ли разлива печал, печал-радост в живата, препълнена с напрежение тъмнина?

„… Сред мо-ре-то си-и-ньо…“

А морето е тук, долу, под краката, но мълчи и е невидимо.

И сливайки се с тази радост-печал, леко се позлатиха върховете на планините. От това още по-черни, още по-траурни се издигнаха техните грамади — тънко се позлатиха начупените зъбери на планините.

След това през седловините, през проломите, през клисурите задимяха дълги ивици лунна светлина, а още по-черни, още по-гъсти се проточиха наред с тях черните сенки на дърветата, скалите, върховете — още по-траурно, по-непрогледно.

Тогава иззад планините възлезе луната, погледна щедро и светът стана друг, а момчетата престанаха да пеят. И се видя — по камъните, по повалените дървета, по скалите седят момчета и момичета, а под скалите е морето и то не може да се гледа — додето поглед стига безкрайно струи и се прелива студено, разтопено злато. Непоносимо бе за гледане.

— Като че диша — рече някой.

— А па разправят, всичко туй бог го бил създал.

— А защо излиза така — тръгнеш ли направо, ще стигнеш в Румъния или в Одеса, а може и в град Севастопол; накъдето се обърне компасът, там и ще отидеш?

— А при нас, братлета, на турския фронт, случваше се пред бой попът току веднага молебен да захване. А колкото и да служеше, от нашего брата планини трупаха.

Промъкват се все нови матовосинкави ивици, лягат по стръмнините, чупят се по издатините ту изтръгнат ъгъл на бяла скала, ту прострените ръце на дървета или склон, разяден от ровини, и всичко е остро, ясно, живо.

По шосето шум, говор, тропот от стъпки и като проклятие псувни, мръсни псувни на майка.

Всички надигнаха глави, обърнаха се…

— Кои са тия? Какви са тия мръсници, дето псуват, тяхната мама!

— Моряците си дирят белята.

Моряците вървяха на огромна безредна тумба ту заливани от лунната светлина, ту невидими в черната сянка и като смраден облак се носеха над тях мръсни псувни — просто да се задушиш. Стана скучно. Момчетата и момичетата почувствуваха умора, почнаха да се протягат и прозяват и взеха да се разотиват.

— Трябва да се спи.

С глъчка, с шум, с псувни моряците стигнаха до една скалиста седловина. В мрачна лунна сянка стоеше кола, а в нея спеше Кожух.

— Къде отивате?! — преградиха пътя с пушките си двама часови.

— Къде е командуващият?

А Кожух вече беше скочил и над колата в чернотата пламнаха две вълчи огънчета. Часовите взеха за стрелба:

— Ще стреляме!

— Какво искате? — гласът на Кожух.

— Ами до вас дойдохме, командире. Свършиха ни се всичките провизии. Какво да правим — от глад ли да изпукаме?! Ние сме пет хиляди души. Целият си живот сме отдали на революцията, а сега от глад да пукнем!

Лицето на Кожух не се виждаше, в такава черна сянка стоеше, ала всички виждаха: горяха две вълчи огънчета.

— Влезте в редиците на армията, ще ви дадем пушки, ще ви зачислим на храна. Провизиите ни са на свършване. Не можем да храним никого, освен бойците под оръжие, иначе не ще се измъкнем. На бойците — и на тях дажбите са намалени.

— А ние не сме ли бойци? Защо насила ще ни вкарвате? Ние сами знаем как да постъпваме. Когато се наложи да се бием, не по-зле, а по-добре от вас ще се сражаваме. Няма вие да ни учите нас, старите революционери. Къде бяхте вие, когато ние разклащахме царския трон? В царската войска служехте вие като офицери. А сега ние да издъхваме, след като дадохме всичко на революцията — за вас командир се вика кой държи камшика! В града хиляда и петстотин наши паднаха, офицерите живи ги закопаха в земята, а…

— Да, паднали са ония, а вие тук с жени…

Моряците зареваха като стадо диви бикове:

— На нас, борците, очите ни да вадите!

Реват, размахват ръце пред часовите, но не можеш да излъжеш вълчите огънчета — виждат, всичко виждат те: тук реват и размахват ръце, а отстрани и изотзад се промъкват отделни фигури, наведени пребягват мътносините лунни ивици и бегом откачват бомбите. И изведнъж от всички страни рукнаха към заобиколената кола.

В същата секунда — та-та-та-та…

Картечницата в колата засвятка. И колко е послушна тя на това зверско око в тези объркани ивици от чернота и димно-лунни петна — нито един куршум не засегна някого, а само страшно вятърът на смъртта размърда моряшките безкозирки. Всички се пръснаха настрана.

— Гледай го дявола!… Ама си го бива!… Да имахме такива картечари…