А. С. Серафимович
Железният поток (20)

XX

Не беше успяло да се разсветлее небето, а главата на колоната се протегна вече надалеч, запълзя по шосето.

Надясно е все същият син простор, наляво се трупат гъсто гористи планини, а над тях голи скали.

Зад скалистите хребети изплава разгарящ се зной. По шосето същите облаци прах. Хиляди рояци мухи неотстъпно се лепят за хората, за животните — свои, кубански степни мухи предано придружават отстъпващите още от къщи, нощуват заедно с тях и щом пукне зората, стават заедно с тях.

Извиващото се като бяла змия и кълбящо се в прах шосе се вмъква в гъсти гори. Тишина. Прохладни сенки. През дърветата — скали. Няколко крачки от шосето и не можеш се измъкна — непроходими дебри; всичко е обвито с хмел, с лиани. Стърчат огромните игли на драката, закачат кривите шипове на непознати храсталаци. Свърталище на мечки, диви котки, кози, елени, а и рисът мяука нощем отвратително като котка. На стотици версти няма следа от човек. От казаците и помен няма.

Едно време тук живеели пръснати из планините черкези. Извивали се по клисурите и през горите пътечки. Рядко като зрънца се сивеели под скалите сакли^[1]. Сред девствените лесове се срещали тук-там мънички нивички с кукуруз или в клисурите до водата малки, добре обработени градини.

Преди около седемдесет години царското правителство изгонило черкезите в Турция. Оттогава пътеките буренясали непроходимо, подивели черкезките градини, на стотици версти се ширнала гладна планинска пустиня, свърталище на зверове.

Момците пристягат все повече връвчиците на гащите си — все повече намаляват дажбите, давани през почивките.

Пълзят обозите, тътрят се, уловили се за колите, ранените, люшкат се детските главици, изопват тегличите на единственото оръдие мършавите артилерийски коне.

А шосето, игриво извито на криволици, зигзаговидно се спуска до самото море. По синята безкрайност се е проточила — очите те заболяват да я гледаш — ослепително бляскаща слънчева пътека.

Прозрачни, стъкловидни, едва забележими бръчки неуловимо прииждат някъде отдалеч и влажно мият гъсто посипания по брега чакъл.

Колоната пълзи по шосето, без да спира нито за минута, а момците, момичетата, дечурлигата, ранените, които могат, тичат долу, свличат бегом парцаливите гащи, ризки, фусти, бързо съставят на пирамида пушките и тичешком се хвърлят в синкавата вода. Облаци искри, святкане, пламваща дъга. И взривове от също такъв слънчево искрящ смях, писък, викове, възклицания, жива човешка глъчка — брегът оживя.

Морето — нечовешки огромен звяр с гальовно-мъдри бръчки — притихва и ласкаво лиже живия бряг, живите жълтеещи се тела в ярко движение през взривовете пръски, викове, смях.

Колоната пълзи и пълзи.

Едни изскокват, грабват гащи, ризи, фусти, пушки и тичат стиснали под мишница вмирисаните дрехи, и капките трепкат бисерно върху загорялото тяло, а като настигнат своите, бързо намъкват на шосето под веселото дюдюкане, кискане и мръсни закачки вмирисаните си на пот дрипи.

Други жадно се спускат бегом долу, събличат се вървешком, хвърлят се в глъчката, в пръските, святкането и притихналият звяр ласкаво лиже телата им със същите прииждащи стари, прозрачни бръчки.

А колоната пълзи и, пълзи.

Бялнаха се вили, бялнаха се къщурки на градче, пръснати нарядко по пустинния бряг. Самотни се заточиха покрай шосето. Всичко се лепи към тясното бяло платно — едничката възможност за преминаване през горите, скалите, клисурите, морските стръмни брегове.

Момчета изтичват бързо във вилите, претърсват всичко — пусто е, безлюдно, изоставено.

В градчето — гърци с големи носове, маслинени очи, затворени в себе си, мълчат със скрита враждебност.

— Няма хляб… Няма… и ние седим гладни…

Те не знаят кои са тези войници, откъде, накъде и защо вървят, не разпитват и са затворени враждебно.

Направиха обиск — наистина няма. А по мутрите им личи, че са скрили. И понеже не бяха свои, а гърчуля, задигнаха им всичките кози, колкото и да викаха чернооките гъркини.

В широка, разбутала планините клисура — руско село, кой знае как заселено тук. По дъното на клисурата лъщи лъкатушна рекичка. Къщи. Добитък. На един склон се жълтее стърнище, сеят пшеница. Свои, полтавци, приказват по нашенски.

Отделиха селяните, колкото можаха, и хляб, и просо. Разпитват — накъде и защо пътуват. Чули, че бил изринат царят и дошли болшевиките, а какво е, що е туй — не знаят. Момците им разказаха всичко и макар и да им беше жал — ех, нали са свои — задигнаха всички кокошки, гъски, патици под плача и клетвите на жените.

Колоната се точи покрай селото, не спира.

— Примираме от глад — говорят момчетата и още по-силно пристягат вървите на гащите си.

Мушат се ескадронци из вилите, ровят и в последната вила грамофон изровиха и цял куп плочи. Прикрепиха го на едно свободно седло и сред скалите, сред горската тишина, в облаците бял прах се понесе:

— … Бъл-ха… хе-ха!… бъл-ха… — пее нечий грапав глас, хем човешки, хем нечовешки.

Момчетата крачеха и се превиваха от смях като луди.

— Я дай, дай още! Пусни пак бълхата!

После поставяха поред: „Излязла ли на рекичката…“, „Не ме изкушавай…“, „На земята целият човешки род…“.

А една плоча запя: „Бо-оже, царя ни пази…“

Отвсякъде се развикаха:

— Майната му, барабар с господа му!…

— Нахлузи си го на…

Махнаха плочата и я хвърлиха на шосето под безбройните стъпки на вървящите.

Оттогава грамофонът не знаеше нито минута почивка и като хъркаше и се дереше от ранни зори до късни нощи врещеше романси, песни, опери. Преминаваше поред от ескадрон в ескадрон, от рота в рота и когато някъде го задържаха повече, работата стигаше до бой. Грамофонът стана общ любимец и с него се отнасяха като с жив човек.