А. С. Серафимович
Железният поток (15)

XV

Нощта започна да надделява. На различни места взеха да гаснат огньовете, докато златната верига съвсем изчезна — навсякъде само черно кадифе и тишина. Не се чуват гласове. Само едно нещо изпълва тъмнината — звучното хрупкане на конете.

Някакъв тъмен човек се промъква бързо между черните неподвижни коли, а дето е възможно, тича отстрани на шосето, като прескача спящите фигури. След него с мъка го догонва друг, също така неузнаваемо черен, като накуцва с единия крак. Край колите се събуди някой, вдигне глава, изпрати с поглед в тъмнината бързо отдалечаващите се фигури.

— Що ли дирят тъдява? Какви са тия? Да не са шпиони…

Би трябвало да стане, да ги задържи, но сънят го надвива и главата му се отпуска.

Все същата черна нощ, тишина, а онези двамата тичат ли тичат, като прескачат и се провират, дето е тясно, а конете внимателно мърдат уши, спират да хрупат, ослушват се.

Далеч напред и надясно, като че ли близо до чернеещите се планини — изстрел. Самотно и ненужно се отпечата в тъмнината всред покоя мирният звук на хрупащите коне всред пустинността и пак — тишина, а този нечут отпечатък, струва ти се, все още не се е стопил. Двамата затичаха още по-бързо.

Тряс, тряс, тряс!… Все там, отдясно на планините. Дори сред тъмнината ще различиш как силно се чернее раззинатата паст на клисурата. И изведнъж картечница, която сама себе си не може да догони: та-та-та!… и още малко, доизговаряйки недоизказаното: та… та!

Надига се чернееща се една глава, втора. Някой седна. Един стана бързо и без да налучква, взе да търси между съставените на пирамида пушки своята. Но не можа да я намери.

— Ей, Грицко, чуваш ли… чуваш ли!

— Махай се!

— Чуваш ли — казаците!

— Тю-у, да те вземат дяволите… ще те тупна в зъбите!… Ей богу, ще те…

Онзи завъртя глава, почеса се по кръста, по задницата, после отиде до постлания на земята шинел, легна, поразмърда плешки, за да се намести по-добре…

… Та-та-та.

… Тряс! тряс!… тряс!… Мънички, като бодвания от карфица, се появяват за миг огънчета в зиналата тъмнина на клисурата.

— Ах, мамицата им кучешка! Мира няма от тях. Хората едва са легнали да си отдъхнат, а те — на! — като кучета. Дано корем да ви свие! Анатема! Е, бий се, както можеш — до последен дъх, със злоба, със зъби гризи, но щом хората са налягали да си починат, не ги закачай, все едно, нищо няма да спечелите, само патроните си ще изхабите и толкоз! А за хората почивка няма.

След минута в звучното отмерено хрупане на конете се вплита звукът на още едно сънно човешко дишане.