А. С. Серафимович
Железният поток (16)

XVI

Онзи, който тичаше напред, рече, като си поемаше дъх:

— Та де са те?

А другият също тичешком:

— Тукачка. Точно туй дърво, а те са на шосето — и завика: — Ба-бо Горпино-о-о!

А от тъмнината:

— Що?

— Тука ли сте?

— Па тука.

— Де е колата?

— Па тука, дето стоите, надясно през канавката.

И тутакси в тъмнината глас на гургулица, който изведнъж звънна сред сълзи:

— Степане!… Степане! Няма го вече…

Тя го протегна, подаде му го покорно. Той взе завитото, странно студено, подвижно като пача вързопче, от което се носеше тежък, непоносим дъх. Тя притисна глава до гърдите му и тъмнината изведнъж засия от звънящи, покрусяващи сълзи, непрежалващи сълзи.

— Няма го вече, Степане…

А жените изневиделица довтасаха — за тях няма нито умора, нито сън. Очертават се неясно около колата, кръстят се, въздишат, дават съвети.

— За първи път заплака.

— По-леко ще й стане.

— Трябва млякото й да се изсуче, иначе в главата ще я удари.

Жените в надпревара опипват напращелите гърди.

— Като камък.

После, като се кръстят и шепнат молитви, притискат устни до цицките й, смучат, молитвено изплюват на три страни, като правят кръст.

Копаха в тъмнината сред жилавите, ниски, бодливи храсти на драката, в тъмнината хвърляха с лопати пръстта. После положиха нещо завито, после го заровиха.

— Няма го вече, Степане…

Смътно се вижда как чернеещият се в тъмнината човек прегърна с две ръце бодливото дърво, засумтя с нос сподавено, като че хълцаше или пъшкаше, както момчетата, когато се борят и натискат. А гургулицата обви шията му с ръце.

— Степане!… Степане!… Степане!…

И отново светнаха звънящите в тъмнината сълзи:

— Няма го… няма, няма, Степане!…