А. С. Серафимович
Железният поток (17)

XVII

Нощта надви. Ни светлинка, ни говор. Само звук от хрупащи коне. А после и конете престанаха. Някои легнаха; скоро ще се зазори.

Покрай мълчаливите черни планини нямо се чернее безкрайно проточилият се лагер.

Само на едно място леещата непреодолима предутринна дрямка нощна тъмнина не може да надвие: през дърветата на спяща градина прозира огнец — някой не спи заради всички.

В грамадна трапезария, мебелирана с дъб, с продупчени и разкъсани по стените скъпи картини, под слабата светлина на една залепена вощеница се виждат натрупани по ъглите седла, съставени на пирамида пушки; войници в странни мъртвешки пози хъркат върху разстланите на пода скъпи пердета и завеси и тегне тежка миризма на потни хора и коне.

Остро и черно наднича през вратата картечница.

Наведен над великолепна дъбова маса с резба, която се е простряла посред трапезарията като дълга грамада, Кожух е впил мъничките си очички, от които не можеш се изплъзна, в разгънатата на масата карта. Трепка черковната угарка, като капе изстинал восък, и живи сенки бързо шават по пода, по стените, по лицата.

Над синьото море, над хребетите, прилични на рошави стоножки, се навежда адютантът и се взира.

Стои в очакване ординарецът с патрондаш, с пушка през рамо, със сабя отстрана, а върху него всичко шава от шаващите сенки.

Угарката замира за миг и тогава всичко е неподвижно.

— Ето — сочи адютантът в една стоножка — и от тази клисура могат да ни нападнат.

— Оттук не могат се промъкна — хребетът е висок, непроходим и те не могат да се доберат до нас от тази страна.

Адютантът капна на ръката си от горещия восък.

— Само да можем да стигнем до този завой, там вече няма да ни стигнат. Трябва да се върви с всички сили.

— Няма нищо за ядене.

— Все едно, и да стоим, хляб няма да родим. Да вървим — там е само спасението. Пратихте ли за командирите?

— Всички ще дойдат наведнъж — мръдна ординарецът и лицето му, и шията му бързо заиграха от трепкащи сенки.

Само в грамадните прозорци чернееше нощната чернота.

— Та-та-та-та… — обади се някъде далеч в чернеещите се клисури и отново нощта се наля със закана.

Тежките стъпки по стъпалата, по верандата, после в трапезарията като че донесоха тази закана или известие за нея. Дори неясно мъждукащата угарка озари колко много са напрашени влезлите командири и от умората, от жегата, от непрестанния поход всичко по лицата им изпъкваше ъглесто.

— Какво става там? — запита Кожух.

— Прогонихме ги.

В грамадната, едва осветена трапезария беше дрезгаво, неясно.

— А няма с какво да ни зачешат — казва друг с пресипнал от вятъра, дрезгав глас. — Да имаха оръдия, а то само една товарна картечница.

Кожух се вкамени, навъси над очи гладкото си отсечено чело и всички разбраха — не е работата в нападението на казаците.

Струпаха се около масата; кой пушеше, кой дъвчеше коричка хляб, кой уморено гледаше, без да вниква в картата, все така смътно и неясно разстлана на масата.

Кожух прецеди през зъби:

— Не изпълнявате заповедите.

Отведнъж трепкащи сенки зашаваха по уморените лица, по напрашените шии; трапезарията се изпълни с остри, свикнали да заповядват на открит въздух гласове:

— Преуморихме войниците…

— Та аз имам част, сега не можеш я дигна…

— А моите, щом пристигнаха, натръшкаха се като умрели и огньове не запалиха.

— Нима е мислимо да се върви с такива преходи — така и армията ще погубим не след много…

— Глупава работа…

Лицето на Кожух беше неподвижно. Изпод надвесения череп малките очи не гледаха, а чакаха, ослушваха се. В грамадните отворени прозорци зееше неподвижна чернота, а зад нея нощта беше изпълнена с умора и задрямало тревожно напрежение. Изстрели откъм клисурата не се чуваха. Чувствуваше се, че там тъмнината е още по-гъста.

— Аз, всеки случай нямам намерение да рискувам моята част! — викна полковникът, като че ли командуваше. — Върху мене лежи моралната отговорност за живота, здравето, съдбата на поверените ми хора.

— Абсолютно вярно — рече бригадният, който изпъкваше със своята фигура, увереност и навик да дава заповеди.

Той беше офицер от армията и чувствуваше сега — дошъл е най-после моментът да прояви цялата си сила, цялата вложена у него дарба, която така неразумно, без сметка държаха под възбрана ръководителите на царската армия.

— … Абсолютно вярно. При това планът на похода абсолютно не е разработен. Разположението на частите трябва да бъде съвсем друго — нас всяка минута може да ни отрежат.

— Ако от мене зависеше — подхвана разпалено един командир на кубанска сотня, препасан стройно и тънко в черкезка, със сребърен кинжал, забоден косо в пояса, с юнашки килнат калпак — ако от мене зависеше, да бях на мястото на казаците, веднага щях да нападна от клисурата — туп! — и оръдията дим да ги няма.

— Най-сетне нито диспозиция^[1], нито заповеди, та кво сме ние — орда или банда?

Кожух рече бавно:

— Аз ли съм командуващ или вие?

И това се отпечата неизлечимо в грамадната стая: мъничките, остро пронизващи очички на Кожух чакаха — само че не, не отговор чакаха.

И пак зашаваха сенките, като променяха лицата, изразите.

И пак пресипнали от вятъра, излишно силни в стаята гласове:

— Върху нас, командирите, също лежи отговорност — и не по-малка.

— Дори и в царско време се съвещаваха с офицерите в трудни моменти, а сега е революция.

А зад думите се криеше:

„Ти си прост, долен, грозно скроен човек на земята, не разбираш, а и не можеш да разбереш цялата сложност на положението. Издигнал си се до чин на фронта. А на фронта, по липса на истински офицери и кон ще произведат. Масите те избраха, но масите са слепи…“

Така говореха с очите си, с израза на лицата си, с цялата своя фигура бившите офицери от армията. А командирите — кацари, дърводелци, калайджии, бръснари — казваха:

„Ти си от нашата черга, а с какво си по-добър от нас? Защо ти, а не ние? Ние още по-добре от тебе ще се справим с работата…“

Кожух чуваше и единия, и другия разговор, и думите, и зад думите и с все така присвити очи се вслушваше в тъмнината зад прозорците — чакаше.

И дочака.

Някъде далеч сред нощта се роди слаб, глух звук. Все повече и повече, по-ясно и по-ясно: бавно, все нарастваше, глухо, тежко и неловко се пълнеше нощта с отекващите крачки на вървящи в мрака. Ето крачките стигнаха до стълбището, за момент изгубиха ритъма си, разстроиха се и започнаха разбъркано, както дойде, да се изкачват на верандата, заляха я и в дрезгаво осветената трапезария, през широко разтворените, черно зеещи врати като безкраен поток потекоха войници. Те изпълваха все повече и повече трапезарията, докато не я заляха цялата. Мъчно можеше да бъдат разгледани, чувствуваше се само — много имаше и всички бяха еднакви. Командирите се скупчиха на оня край на масата, гдето беше разтворена картата. Едва мъждукаше угарката.

В полумрака войниците се покашляха, секнеха се, плюеха на пода и разтриваха с крак, пушеха цигари и смрадливият дим невидимо се разстилаше над неясната тълпа.

— Другари!…

Грамадната стая, пълна с хора и полутъма, се наля с тишина.

— Другари!…

Кожух с мъка прецеждаше през зъби думите:

— Вие, другари представители на ротите, и вие, другари командири, трябва да знаете в какво положение сме. Зад нас градът и пристанището бяха заети от казаците. Там останаха двайсет хиляди ранени и болни червени войници и всичките двайсет хиляди са избити от казаците по заповед на офицерите; същото готвят и на нас. Казаците нападат ариергарда ни в третата колона. От дясната ни страна е морето, от лявата — планините. Между тях — дупка, и ние — в дупката. Казаците тичат отвъд планините, през клисурите се промъкват към нас и ние трябва всяка минута да се браним. Така и ще ни нападат, докато не стигнем до онова място, дето хребетът завива настрана от морето — там планините са се проснали нависоко и нашироко и казаците не могат да се доберат до нас. Така покрай морето ще стигнем до Туапсе, докъдето има триста версти. Там през планините е прокарано шосе, по което ще се прехвърлим пак в Кубан, а там са нашите главни сили, нашето спасение. Трябва да вървим с всички сили. Провизии имаме само за пет дни, всички ще измрем от глад. Да вървим, да вървим, да вървим, да тичаме, да тичаме, колкото можем, нито да спим, нито да пием, нито да ядем, само да тичаме с всички сили — там е спасението — и да си пробиваме път, ако някой го прегради!…

Той замълча, без да обръща внимание на никого.

Цареше тишина в стаята, изпълнена с хора и с последните сенки на догарящата угарка; цареше също такава тишина и в безкрайната нощ зад черните прозорци, и над безбрежното невидимо и нечуващо се море.

Кожух погледна непримиримо изпод все така надвесения си череп.

— Хубаво, другари. Поставям едно задължително условие, подпишете се: дори за най-малкото неизпълнение на заповед — разстрел. Подпишете се.

— Че какво, ние…

— Но защо?

— Ама защо да не се подпишем…

— Ние и така винаги… — запелтечиха на различни гласове командирите.

— Момчета — рече Кожух, като стискаше желязно челюсти, — момчета, а вие как мислите?

— Смърт! — гръмнаха стотици гласове и като не се побраха в трапезарията, проехтяха зад разтворените черни прозорци, само че там никой не чу.

— На разстрел!… Неговата мама… Няма да му гледаме черните очи, щом не изпълнява заповедите… Трепи ги!

Войниците, сякаш обръч се скъса, отново се размърдаха, като се обръщаха един към друг, размахваха ръце, секнеха се, блъскаха се, допушваха бързо и разтриваха с крак цигарите.

Стиснал челюсти, Кожух каза, като да набиваше в мозъците:

— Всеки, който наруши дисциплината, бил той командир, бил редник, подлежи на разстрел.

— На разстрел!… Да се разстрелват кучите му синове, били те командири или войници, все едно… — отново гръмна с жар грамадната трапезария и отново беше тясно — не се побраха гласовете и излетяха в тъмнината.

— Добре. Другарю Иванко, напишете хартийката, нека се подпишат командирите: за най-малкото неизпълнение на заповед или за разсъждение — на разстрел без съд!

Адютантът измъкна от джоба си парче хартийка и като се намести до самата свещ, взе да пише.

— А вие, другари, по местата си. Обявете в ротите за постановлението: дисциплина — желязна, пощада — за никого…

Като се тълпяха, бутаха и допушваха цигарите си, войниците започнаха да се изсипват на верандата, после в градината и от техните гласове все по-далеч и по-далеч оживяваше тъмнината.

Над морето започна да се белее.

Командирите изведнъж почувствуваха — от раменете им падна някаква тежест, всичко се определи, стана по-просто, по-ясно и по-точно; подхвърляха си шеги, смееха се, пристъпяха подред, подписваха се под смъртната присъда.

С все така отсечено надвесен над очите череп Кожух даваше накратко заповеди, като че това, което ставаше сега, нямаше никакво отношение към онова важно и голямо, което той е призван да върши…

— Другарю Востротин, вземете ротата и…

Чу се тропот на препускащ кон и секна пред верандата. Чуваше се как конят — види се, връзваха го — пръхтеше и силно се разтърсваше, като звякаше със стремената.

В дрезгаво трепкащата полумъгла се появи кубанец с калпак.

— Другарю Кожух — продума той, — втора и трета колона са се установили на нощувка на десетина версти назад. Командуващият заповяда вие да почакате, та техните колони да ви настигнат, за да вървите заедно…

Кожух го гледаше с неподвижно каменните си черти.

— Друго?

— Моряците се движат на групи между войниците и по обозите, дрънкат, надумват хората да не слушат командирите, сами войниците да командуват. Казват — Кожух трябва да бъде убит…

— Друго?

— Казаците са изтикани от клисурата. Нашите стрелци се вдигнаха по клисурата, прогониха ги от другата страна, сега е тихо. От нашите има трима ранени, един убит.

Кожух помълча.

— Добре. Върви.

А в трапезарията вече станаха по-ясни и лицата, и стените. В рамката на една картина се показа със своята синина чудесно, сътворено от четката море; в рамката на прозореца едва се показа чудесното, блеснало, живо море.

— Другари командири, след час да тръгнат всички части. Да се върви с най-голяма скорост. Да се спира само колкото хората да пият вода и конете да се напоят. На всяка клисура да се поставя верига от стрелци с картечница. Да не се допуска частите да се откъсват една от друга. Да се следи най-строго да не бъде обиждано местното население. Да ми се донася много често чрез ездачи за състоянието на частите!…

— Слушаме! — забръмчаха командирите.

— Вие, другарю Востротин, изведете вашата рота в тила, отрежете моряците и не допускайте да вървят заедно с нас, нека вървят с другите колони.

— Слушам.

— Вземете картечници и стане ли нещо — стреляйте по тях.

— Слушам.

Командирите тръгнаха вкупом към изхода.

Кожух започна да диктува на адютанта: кой от тях да бъде отстранен напълно от командуването, кой да бъде преместен, кому да се даде по-високо назначение.

След това адютантът сгъна картата и излезе заедно с Кожух.

В грамадната опустяла стая с оплют, покрит с угарки под забравена мигаше и припламваше свещта, владееше тишина и тежката миризма от хората, а дървото под светилника започваше да почервенява, да се гърчи и лекичко да дими. Нямаше вече нито пушки, нито седла.

В широко разтворените врати димеше тънко с предутринна синкава мъглица морето.

Покрай брега, покрай планините, далеч напред и назад като грах биеха барабани и събуждаха хората. Някъде засвириха тръби също като чудновато крякане на ято медни лебеди и медта отекна в планините и в клисурите, и на брега и замря над морето, защото то се беше раздиплило безбрежно. Над току-що изоставената прекрасна вила се издигаше грамаден стълб дим — забравената угарка от свещта не догоря напразно.