Ани Виванти
Аз съм виновна (48)

48

Някой взе ръката й и като я повдигна, възвърна съзнанието й към живот.

Безсилна, отпусната, Астрид се остави да я изведат от стаята; приличаше на сомнамбул, на безумна. Чуваше, че някой плаче, плаче… Кой плаче така?… Тя ли беше?… Да! Тя плачеше.

Защо плачеше?…

С вик си спомни.

Дарлинг!… Дарлинг е мъртва!

Тогава някой се наведе над нея, стисна ръката й…

— Не ме стискайте така. Оставете ме!… Искам Норман! Къде е Норман?

— Тук съм, тук съм.

— Защо… защо ме теглиш така? Защо не ме оставиш с нея?

— Ела.

— Къде ме водиш? Какво има?… Норман! Защо не плачеш? Защо лицето ти е така ужасно?

С нов вик на отчаяно безпокойство, на безнадеждна любов Астрид стисна главата си с ръце. Детето на Дарлинг!… А Дарлинг е мъртва.

— Норман! Норман! Тя няма да види детето си!… Тя няма да види вече нищо. Никога!… И няма да ме види как плача!… Тя, милата, смирената, милостивата, ако би ме видяла, не би ме оставила да плача така!

— Ела да видиш детето.

— Да!… Детето… Но не мислиш ли за нея?… Не плачеш ли за нея?

— Мълчи! — Гласът на Норман прозвуча като груба заповед. Ръката му я стискаше като клещи. — Трябва да видиш детето.

С олюляване и хълцане Астрид влезе в малката бяла и светла стая.

Болногледачката, която беше седнала до люлката, стана и излезе.

Денят беше настъпил; слънцето пареше вече. И светлината на деня беше ужасна. Като си спомни за Дарлинг, която толкова много обичаше слънцето, като си спомни за нея в тъмната и затворена стая, със затворени очи, Астрид отново избухна в плач.

Но Норман, който все още стискаше ръката й, я завлече до люлката. Спря се и с рязко движение й посочи детето:

— Погледни!

Астрид се наведе…

В люлката, между белите дрехи, лежеше едно крехко същество. Върху лицето му с цвят на слонова кост се отвориха две големи черни очи.

Астрид потрепери; отстъпи назад. Ужасеният й поглед потъна в кадифената дълбочина на тези очи, очи, каквито никога не беше виждала на лицето на никое дете. Това ли беше синът на русия Харолд и още по-русата Дарлинг?

Това малко същество, с тези тъмни коси, черно-синкави коси върху бялата възглавница?… Нежните му клепки правеха дълбоки сенки около очите… Къде беше небесната светлина в погледа на новороденото? Защо кожата му не е светла и защо не прилича на листенца на роза, потопена в мляко?

Астрид трепереше.

— Норман!

Но Норман не беше вече в стаята. Беше я оставил сама.

Наведена напред, на върха на пръстите си, Астрид отново се приближи до люлката и започна да разглежда детето.

Да… тези великолепни черни очи бяха още отворени и бяха отправени към нея…

Изведнъж Астрид разбра. Няма нито капка съмнение. Ориенталска кръв — арабска кръв! — течеше в жилите на това създание, разцъфтяваше под нежната кожа, блестеше в тъмните очи. Тъмна кръв, предадена от нея, през жилите на нейната дъщеря, в новороденото създание.

Капризната и непреклонна природа през едно поколение налагаше отново своята власт. Дарлинг, толкова бяла и руса, Дарлинг със златните коси, с бялата като мляко плът — беше дъщеря на Саад Насър!

Астрид беше сломена. Действителността се стовари върху нея.

Болногледачката влезе.

— Лорд Харолд ви вика, милейди.

Астрид се изправи и със стъпки на автомат излезе от стаята, премина коридора.

Застана пред полутъмната стая, в която свещите разпръсваха трептяща светлина, и направи отчаяно движение с протегнати, молитвено заловени една за друга ръце.

— Прости!…

Оттам продължи като лунатик към салона. Влезе.

Ето я срещу двамата мъже.