Ани Виванти
Аз съм виновна (11)

11

Дните минаваха. Сватбата на Елзи се състоя в английската черква; празненства, поздравления, речи, тостове…

Цял кортеж от автомобили придружи засмяната двойка до парахода „Дамиета“, който щеше да ги отнесе първо в Луксор и после по Нил щеше да ги свали в Асуан.

Лейди Тейлър и Астрид се върнаха заедно в хотел „Чипхърд“. През целия ден и цялата вечер бяха меланхолични и замислени.

Но по-късно се яви Норман Грей, изпълнен с веселост и живот. Дълго остана с тях и говори за своето минало и за своето бъдеще; за младостта си в далечната Шотландия и за къщата си — патриархалното жилище на фамилията Грей — във Фолкланд, където неговите вече стари родители живееха самотни и малко тъжни.

В момента на сбогуването Норман Грей застана прав пред лейди Тейлър и без предговор съобщи:

— Лейди Мери, искам за съпруга вашата племенница. — И като каза това, зачерви се, както поруменяват момиченцата.

Лейди Тейлър, която едва беше престанала да плаче за отпътуването на дъщеря си, избухна в нов плач.

— За бога! Какво говорите? Искате да се ожените за Астрид? Да ми отведете Астрид? Не! Не! Не!

Норман Грей се обърна към момичето, като побледня, както побледняват влюбените:

— Астрид, моля ви да пожелаете да станете моя съпруга.

Тогава и Астрид избухна в сълзи.

— Ох, не!… Не ми казвайте това! Ваша съпруга? Аз?… Ох, не, не!… Никога!

И се сгодиха.