Ани Виванти
Аз съм виновна (26)

26

Събитията тласнаха неизменно нерешителната Астрид към нов живот, към ново предопределение.

Тласнаха я с цветове на лилии към чистия воал на съпруга, към малката англиканска черква, която звънтеше от музика и песни. Съпровождаха я с усмивки от готическата врата, по дължината на червения, обсипан с рози и мирти килим, до олтара. Наведоха при клетвата за вярност русата й главица, украсена с венче от цветя… и я отведоха навън на слънце; встрани от съпруга си, тя трябваше да мине под арката от кръстосаните саби на неговите другари по оръжие.

После беше подета от приятелските ръкувания и усмивки, от майчинската прегръдка на лейди Тейлър, от неспокойното стискане на Елзи и братската целувка на Джон.

Отпратиха я през морета към далечната Шотландия, където на прага на патриархалната къща Фолкланд старите родители на Норман я чакаха с трепетни усмивки.

Малко по малко потисна в сърцето си горящите спомени, страстно желаните сънища. Постави върху огненото минало лекия и прозрачен воал на забравата.

И когато, през април, бледните северни рози в градината на Фолкланд отвориха своите нежни листенца, Астрид не си спомняше вече за техните далечни сестри от кадифе и светлина, не си спомняше вече екзотичната песен, която казваше:

„Любовта на жената е като роза,

която расте в градината на Каид,

обсипана със сребърни сълзи…“