Ани Виванти
Аз съм виновна (17)

17

Вън от шатрите се чуваше песента на бедуините:

„Любовта на жената е като роза,

която расте в градината на Каид,

обсипана със сребърни сълзи.

 

Любовта на жената е като газела,

която пие от извора.

И като дима на наргилето,

когато е примесено с праха на опиума…

 

Любовта на жената е като роза,

която расте в градината на Каид,

обсипана със сребърни сълзи.“

— Саад Насър! Загубих представа за време и разстояние. Кой ден сме днес? Кое е това място?

— Лилия оттатък морето, това е мястото на нашата почивка, близо до оазиса Ел Кара. И това е зората на нашия радостен ден.

— Саад Насър! Боя се да се върна при моите хора.

— Цвят на лотос, остани при мене.

— Саад Насър! Боя се да остана при тебе. Ако моите хора ме търсят?…

— Лунен лъч, нашите камили са бързи и пустинята е обширна.

— Саад Насър, заведи ме при тези, които ме търсят, за да им кажа сбогом и да се върна завинаги при тебе.

— Полъх на вятъра, ти си отиваш, за да не се върнеш вече.

„Любовта на жената е като роза,

която расте в градината на Каид,

обсипана със сребърни сълзи…“