Ани Виванти
Аз съм виновна (19)

19

— И така — заключи лейди Тейлър в края на своя разказ, — ще трябва незабавно да предупредим консулството, властите и полицията, за да я намерят…

— За бога! — прекъсна я Елзи. — Да избегнем безполезното разгласяване. Помисли, та помисли за радостта на Форестърс, на Хартъровци, на всички безделници в колонията, изгладнели за злословия и скандали!

Лейди Тейлър потрепери.

— Чуй, мамо, ние познаваме Астрид. Да я оставим да се изпарят хрумванията й! Бъди сигурна, че днес ще я видим да се разкайва, изцяло съкрушена и победена…

Но денят мина и Астрид не се върна.

С падането на нощта безпокойството на Елзи нарастваше и тревогата на лейди Тейлър й вдъхваше най-нежелани опасения.

„Трябва да е попаднала в някакъв капан — мислеше си, бледна и отчаяна. — Завлекли са я в някое от тези заведения, в които се пуши опиум… — И гледаше с разширени от ужас очи. Сетне в нов пристъп на отчаяние: — Или пък са я хвърлили в Нил! Да! Да! Имам чувството, че е хвърлена в Нил!“

Втората нощ мина безсънна и убийствена. При слабата утринна светлина двете жени се погледнаха. Бяха бледи и изтощени.

Трябваше да се действува, да се поиска помощта на британската власт, да предизвикат гласността, скандала.

През цялото време Елзи все още размишляваше.

Щом стана възможно, слезе в преддверието и попита нещо портиера. След няколко минути се качи пак, придружена от едно момче, стегнато в небесносиня ливрея.

Лейди Тейлър, която се беше излегнала върху дивана, стана трепереща.

— Мамо, това момче е било дежурно пред хотела. Видяло е Астрид на излизане. — И като се обърна към усмихнатото момче каза: — Нали?

— Да, госпожо.

От вълнение лейди Тейлър усети, че губи съзнание. Елзи с потиснато безпокойство продължаваше разпита на момчето.

— Взе кола? „Арабих“?

— Взе автомобил. Аз затворих вратата.

— Какво направление даде?

Момчето се замисли за момент. Спомняше си отлично, но не беше сигурен дали е удобно да каже. Повдигна очи към небето и не отговори.

— Спомняте ли си номера на автомобила?

— Не, госпожо. — Въпросният автомобил в този момент беше пред хотела и самото момче пет минути по-рано беше разменило серия от арабски приказки с този стар шофьор със сламена шапка върху чалмата си.

Но момчето не каза това. Обаче след дълго размишление отвърна:

— Може би ще мога да позная шофьора.

Със задъхване лейди Тейлър отново падна назад върху дивана.

Елзи й хвърли ободрителен поглед. Сетне се обърна към момчето:

— Как се казваш?

— Ахмед.

— Е, добре, Ахмед, иди си! Потърси този шофьор! Търси го из целия град. И го доведи тук.