Ани Виванти
Аз съм виновна (4)

4

На другия ден утрото се роди лъчезарно.

Астрид, станала в ранен час, се качи на мостчето и веднага насреща й дойде Норман Грей, решителен и весел, с шапка на глава. При силно слънце неговата северна красота излъчваше здрава и свежа сила, присъща на англосаксонците при излизането им от студена баня.

— Приличате ми на викинг от моите заснежени приказни царства — каза му Астрид с утринна веселост. — Струва ми се, че ви виждам да достигате фиордите като Фритьоф, чистия и дързък герой, изправен върху шейна, теглена от елени.

Обтегнатите от официалността черти се разтегнаха в усмивка.

— Та значи ще бъдем приятели? Не ми ли се сърдите?

Астрид кимна с глава. Лесно прощаваше и имаше веселото настроение на жена, която замисля заговор.

— Наистина, не ме ли ненавиждате вече?

Астрид отново кимна с глава; панделката на небесносинята барета увисна на челото й. Норман Грей я намери очарователна.

— Колкото до вас — забеляза той, — сигурно е, че вашата блестяща Норвегия ви е подарила тези така светли очи, тези така руси коси и тази така прозрачна душа.

— Кой може да каже за една жена — нападна го тя със смях, — че има „прозрачна душа“?

— Хайде — подигра се Грей, — една осемнадесетгодишна душа! Тези черни абисинци идват вече.

Момичето спусна върху светлите си зеници веселия воал на русите си мигли.

Грей я улови доверително за ръка.

— Да отидем да играем вист, искате ли? Гръцкият консул и лекарят на парахода ме чакат в галерията.

— Но аз не зная да играя…

— Тогава ще стоите и ще гледате — каза Грей, като се усмихваше. — Такава скромна задача достатъчно подхожда за жената.

Намериха приятелите и Астрид скоро научи елегантната игра. Сгрята от слънцето, тя хвърли жакетчето и баретката си и се открои фигурата й — деликатна в раменете и в бедрата, с къса небесносиня дреха. Подвижна и ефирна, летяща насам-нататък, като хвърляше разноцветните кръгове, тя приличаше на млада нимфа, изскочила от приказката на Корот.

Египтянинът се приближи, за да гледа. Грей тръсна с явна нелюбезност главата си; тогава другият премина сериозно, без кимване за поздрав. Но за един миг очите на Астрид срещнаха тези тъмни очи със силен привличащ блясък. Беше нещо като среща на светли зеници с много черни мигли, които изглеждаха потопени в море от сенки; и отправеният към момичето, макар и кратък, поглед събуди пак у нея един лек трепет.

Той отмина бавно нататък.

Много жени, изтегнати на палубата, следяха с поглед благородството на походката му, хармонията на стройната му фигура, класическата чистота на мраморния му профил. Но той сякаш не се интересуваше от тези погледи. Не се занимаваше с никого и беше винаги сам.

Той познаваше само коменданта и като го срещна, онзи започна да му говори с уважение.

На борда се появи един стар арабин, облечен в памучна дреха, притеснен, и му донесе някаква карта или книга, като застана пред него с уважение и обич. Беше прислужник, може би, или секретар, който, като се поклони, без да проговори, си отиде с леките стъпки на привидение.

* * *

Лъчезарният ден разпръсна над света своите лазурни лъчи… потрепна… запламтя, сетне пламтящ слезе към залеза и се превърна в синкав здрач.

Тогава се появи грамадното бледо цвете — пълнолунието.

* * *

— Лека нощ!

Астрид беше слязла с леля си и братовчедка си и ги поздрави от вратата на своята кабина.

Сетне, като остана сама, седна на края на кушетката. Видя през прозорчето целия този воал с перли, който звездите разгръщаха върху тъмните води на морето.

Колко кратко беше пътуването!… Как летяха часовете!… Защо, защо да не се върне на борда и да не се наслаждава на блестящото величие? Ще се разходи само към кътчето на верандата, където миналата вечер беше говорила с младия ориенталец. След няколко дни няма да го види вече. Никога вече. Неговата родина, неговият народ ще го сграбчат бързо, ще го погълнат. Ще се върне в арабската си къща, към арабските си обичаи… кой знае, може би имаше и харем…

Нямат ли всички араби харем?… Да, имаше право Грей, когато казваше, че те бяха от друга, по-долна раса…

Харемът на Саад Насър! Кой знае какво е това място на страстни очарования?… Кой знае, може би тези жени очакват завръщането на обожавания господар, за негова радост и удоволствие?

Астрид нетърпеливо стана.

… Да! В кътчето на верандата египтянинът я очакваше…

Не изглеждаше изненадан, че я вижда.