Ани Виванти
Аз съм виновна (43)

43

Норман и Астрид отидоха да чакат младите съпрузи в Порт Саид.

Минаваше пладне, когато параходът тържествено и бавно влезе в пристанището.

Дарлинг, висока и нежна до Харолд, се навеждаше през оградата на най-горното мостче и развяваше небесносин воал.

Сърцето на Астрид биеше силно.

Сетне спирането на парахода продължи безкрайно, мъчително. Астрид и Дарлинг се гледаха, като се усмихваха една на друга от време на време с леки жестове на нетърпение и раздразнение.

Бяха толкова близко и при това разделени от тази глупава ивица вода, от бялата стълба, която още не беше освободена за минаване.

Най-сетне се даде заповед за слизане. Астрид конвулсивно стисна ръката на Норман…

Ето я най-сетне! Ето я да слиза срещу тях, сияеща до младия и горд морски офицер…

Но Дарлинг ли беше, наистина ли беше Дарлинг това прекрасно видение? Тази модерна силфида, с бяла плът като гардения, с ясносини очи под безукорната извивка на веждите? Астрид с възхищение, забъркана от прекрасното същество, което й се струваше така странно, което й вдъхваше дори уважение… докато я почувствува в прегръдките си. Тя притисна лицето си към нейното с хълцане от обич:

— Мамо!…