Ани Виванти
Аз съм виновна (24)

24

Кратките дни минаваха бързо и Астрид се остави на съдбата, като затвори очи за миналото и за бъдещето.

Трябваше да се моли, да се моли!… Да се смири, да скръсти ръце и да се довери на Бога.

Но какво трябваше да иска, каква милост да изпроси от божественото милосърдие?… Трябваше ли да моли Бога да й прости Норман? Да я иска още за себе си!… Или той без никакъв укор да я остави свободна, за да се върне при Саад Насър? Към живота в пустинята, с него? Саад Насър! Пустинята! Струваше й се, че някакъв лек воал беше покрил тези огнени спомени.

Унес, който не можеше да трае вечно, терзание, което не можеше да продължава безкрайно, се разстилаше малко по малко в душата на Астрид.

От ден на ден в тихата обикновена атмосфера, в ритъма на всекидневния живот тя чувствуваше, че треската й намалява, че тревогата й се успокоява, облекчава се непримиримото й безпокойство. Понякога й се струваше, че трябва да направи известно усилие, за да си спомни за своето отчаяние; струваше й се, че трябва да се залови за своя кошмар, за да го почувствува още жив в себе си.

Тогава със силен кипеж на кръвта нейната мисъл се отправяше пламенно към Саад; към Саад, който я чакаше и комуто беше обещала да се върне. Извикваше в паметта си неговия сладък смях, неговия страстен и бавен говор, неговата властна красота, понякога мрачна и бягаща като ориенталските нощи…

Но скоро обществените задължения възвърнаха господството си, традициите на расата се засилваха. И светските обичаи тъчаха около нея своята деликатна мрежа, като приспиваха съзнанието й и успокояваха обтегнатите й нерви.