Ани Виванти
Аз съм виновна (36)

36

— Скъпи майор Грей — каза дук Бъклей, докато слизаше с Норман от кораба, който ги беше докарал от Веди Халфа до Шелал, — станали сте великолепен водач и приятен спътник за пътувания. Можахте да ме избавите от любопитните, да ме освободите от отегчителните и да ме осветлите по известни неясни въпроси относно тази страна. — И със сърдечна интимност постави ръката си в ръката на Норман. — За вашите качества и заслуги бях вече осведомен от губернатора. Е, добре, ако успеете да придобиете към името си малкия префикс „сър“, ще бъда поласкан при връщането си в Лондон да ви предложа баронска титла.

Норман Грей благодари.

— Преди да напусна Египет — продължи благородникът, — ще ми бъде приятно да изкажа почитанията си на бъдещата лейди Грей. Моята съпруга не е успяла да я види в Кайро. Та къде я пазите?

Грей се усмихна.

— В една вила на Нил, близо до Ел Васта. Ако ваше благородие позволи…

Така стана, че един ден от елегантния влак Кайро — Луксор слязоха, при гледката на черната пирамида на Иллахун, високопоставените гости.

Придружени от Норман Грей, дук и дукеса Бъклей и техните три деца: две момиченца — лейди Мъриел и лейди Мейзи, и най-малкият син — лорд Харолд, виконт Дурхам, се отправиха към вила „Мимоза“.

 

 

Астрид не очакваше посещения.

Седнала до ниския прозорец на обкичената с разцъфнали клонки беседка, тя държеше на коленете си разтворена синя тетрадка.

Върху първата страница бяха написани малко думи:

„Дарлинг!… Един ден, когато пораснеш и прелистиш тези страници, на които днес ще отбележа мислите си, докато до мене цъфти твоето детство…“

Писаното свършваше дотук.

Нейната братовчедка Елзи й беше дала идеята да си води дневник. Елзи живееше щастливо в Лондон със съпруга си и двете си деца, в дома на лейди Тейлър, и пишеше на Астрид дълги и изпълнени с обич писма.

„Следвай съвета ми — беше й писала един ден, — води и ти дневник на твоите мисли и спомени, понеже по-късно детето ще види в тези страници да оживява отново нейното детство и ще прочете за любовта, която е придружавала първите й стъпки в живота…“

И Астрид започна за Дарлинг Синия дневник.

Но първите редове останаха и последни; не успяваше да пише нататък. Самата сила на любовта й към Дарлинг затрудняваше писменото изразяване на чувствата й; още по-малко й се отдаваше да анализира и опише проявите на тази малка нежна душа, която се откриваше в безкрайното усамотение и мълчание на пустинята и изглеждаше все по-ефирна и блестяща в розовината на поезията.

Докато мислеше това, Астрид чу сирената на автомобил и видя Дарлинг изплашена да преминава с тичане верандата, за да избяга при Фатме, както правеше винаги когато имаха посещения.

Няколко мига след това семейството на дука влезе: дукът — усмихнат и благоразположен, дукесата — важна и тържествена, и двете момиченца грациозни, със спуснати дълги косици, а най-младият лорд — затруднен и важен в своята униформа на морски офицер от Осбърн.

Астрид ги посрещна с усмихната любезност, като предложи на малко учудените им погледи тихата веселост и хладното спокойствие на дома си.

Малката Дарлинг не успя навреме да избяга. Баща й, който я видя, когато тя се отправи с Фатме към дюните, я спря.

— Къде бягаш, чучулиго?

И като я улови за ръка, въведе я вкъщи. В салона за музика сервираха чая. Дукесата, седнала на дивана, гледаше наоколо с благосклонно одобрение.

— Много е приятно тук!

Докато дукът с монокъл на око се възхищаваше като истински познавач на естетиката в уредбата на салона и от русата красота, която виждаше насреща си — трите деца, модерно възпитани, казваха на родителите си „матер“ и „патер“, като произнасяха латинските обръщения като „мътър“ и „пътър“.

Двете малки лейди, Мъриел и Мейзи, които с истинско задоволство се посветиха на сладкишите и бонбоните, не преставаха да гледат към Дарлинг, която, скрита зад стола на баща си, не искаше да гледа никого, нито някой да я гледа.

Астрид я привлече към себе си.

— Излез, Дарлинг! Поздрави тези мили момиченца!

Но Дарлинг си беше прикрила лицето с ръце.

— Колко е смешна! — забеляза лейди Мъриел.

— Доста смешна! — повтори като ехо лейди Мейзи.

Но младият виконт Харолд, като изви русите си вежди, подзе с важност:

— Личните забележки нямат значение! — Сетне, като се обърна към Астрид, с уважение: — Позволявате ли, госпожо, да отида в градината?

Извикаха мис О’Нейли и децата излязоха с нея. Градината беше като джунгла с най-разнообразни дървета: децата я преминаха цялата, следвани от мис О’Нейли и Дарлинг, която насила беше заведена.

В салона дукесата разговаряше доста оживено.

— Виждам, че имате „Блютнер“ — забеляза тя. — Обичате ли музиката?

— Предпочитам тишината — каза Астрид със сладка усмивка.

Дукесата намери този отговор прекалено оригинален, за да бъде в добрия тон.

В това време Норман питаше дука за впечатленията му от Кайро. И дукесата се намеси:

— Въпреки че нашият престой в Египет стана приятен, признавам, че ще бъда доволна да се върна в Лондон. Мисълта ми си почива при малко мъгла, малко дъжд, след силата и грубостта на това палещо слънце.

Нейният съпруг, който на младини беше следвал във Висбаден, цитира усмихнат:

„Nicht kann der Mensch so schlecht ertragen

als eine Reihe von schonen Tagen!“

Дукесата леко присви вежди. Намираше за варварски немския език.

— Освен това — продължи тя, — не се чувствам спокойна в тази страна. Около нас цари атмосфера на малко несигурно гостоприемство… Забелязала ли е госпожа Грей с какви жестоки очи ни гледат тези араби?

— Бедничките! — прекъсна я усмихнат дукът. — Достатъчно е да ги погледнеш в лицето, за да се оттеглят от пътя като бити кучета. Туземецът не се осмелява да срещне устремения поглед на някой бял човек.

— Може би защото там четат някаква заплаха — промълви Астрид.

— Неоспорим факт е — обясни дукесата, — че египтяните не ни обичат.

— Какво ни интересува това? — каза дукът. — Станали сме може би сантиментални? Една велика нация не иска да бъде обичана: иска да бъде уважавана и да се боят от нея.

Дукесата въздъхна.

— Този народ е доста неблагодарен. Помислете само какво сме направили за тях: дадохме им цивилизация, възпитание, богатство, което донесохме в тяхната страна. Питам ви, какво щеше да представлява Египет без Англия! Какво щеше да представлява светът без Англия?!

И тъй като никой не намери отговор на подобно схващане, дукесата, леко поласкана, забеляза:

— Наистина неблагодарността е характерна за бедните във всяка страна. В Лондон, когато аз или друга дама от Благотворителния комитет влизаме в някоя мизерна къщурка в Ист Енд, много рядко ни посрещат с благодарност. Едва сме излезли от вратата и затварят шумно прозорците; не е чудно да видиш да летят след тебе сапуни и религиозни вещи, които им са оставени като подарък. Ако допуснем — заключи дукесата, — че бедните обичат своята морална и материална мизерия, значи, че те са добре.

И тя наведе горчиво благородната си глава. При това движение зеленият й воал се раздвижи вълнообразно. Той я предпазваше по време на пътуванията из пустинята от праха, слънцето и мухите.

 

 

Вън, в градината, децата й се опитваха да предразположат дивата Дарлинг, която, скрита в дрехите на мис О’Нейли, повдигаше ръцете си към лицето, когато искаха да я гледат.

— Какъв странен навик! — чудеха се децата. — Защо винаги прави така?

— Тя е стеснителна — обясни мис О’Нейли.

И двете момичета се усмихнаха. Възможно ли е да има по света стеснителни деца?

— Защо не позволяваш да те гледам в лицето? — настояваше лейди Мъриел. — Срамуваш ли се? Казала ли си някаква лъжа?

— Да, да, излъгала е! — извика лейди Мейзи.

Лицето на Дарлинг се появи за миг над розовия й лакът.

— Какво значи лъжа? — попита бавно. Сетне отново вдигна ръката си.

Двете малки лейди избухнаха в смях, а братчето Харолд им се скара.

— Глупачки! — каза той с намръщено лице.

Но те още разпитваха упоритата Дарлинг:

— Как се казваш?

— Как е името ти?

Никакъв отговор.

Харолд се наведе да погледне зад свитата в пестник ръка. Две големи сини очи се устремиха към неговите.

— Името ти! — заповяда той. — Кажи ми го!

Последва някакво продължително мърморене зад свитата ръка.

— Кажи пак — заповяда виконтът, — не чух.

Смутеният шепот се повтори. Разбираше се само краят „… оза“.

И Дарлинг повтори със своя дълбок глас, малко важно:

— Дарлинг — евадне-грей-елваста-виламимоза.

— Боже милостиви! — И двете момичета се разсмяха силно.

— Какво дълго име!… Колко смешно име!

— Но престанете да се смеете! — извика възмутен Харолд. — Нарича се Мимоза. Това е прекрасно име.

Тогава мис О’Нейли, усмихната, обясни на двете момичета:

— Веднъж избяга извън градината и ние много се изплашихме. Всъщност един полицай, който я беше намерил наблизо, я завел до града, защото малката не могла да каже нито името си, нито къде живее. Оттогава я научихме да казва винаги всичко, дори адреса, когато я питат коя е.

Междувременно Харолд изпита приятелски чувства към малката и реши да й свали ръката и да види лицето й.

— Харесва ли ти в Египет? — попита я той.

— Не — наведе тя глава. — Харесва ми да си остана тук.

Нов изблик на смях от страна на лейди Мъриел и лейди Мейзи, които тичаха към салона, за да разкажат всичко на майка си.

— Мътър! Представете си, това момиче не знае името си, не знае, че е в Египет и не знае какво нещо е лъжа!

Влезе и Дарлинг, цяла зачервена, и се скри в коленете на баща си. Дукесата поиска да я помилва, но малката се оттегли, като скри лицето си в гърдите на бащата.

— Колко стеснително момиченце! — учуди се дукесата. — Тук ли е родена?

— Не, родена е в Шотландия — отговори Норман. — Но е дива като дъщеря на пустинята. Скоро — добави той, като милваше русите коси на детето си — ще я заведем в Европа и ще я направим добре възпитана английска госпожица.

— Ще сгрешите! — каза дукът усмихнат. — Имаме толкова много възпитани личности.

А синът му, който гледаше към тази руса главица, потънала в ръцете на бащата, обясни:

— И на мене ми харесва такава.

Когато родителите станаха, за да се сбогуват, лорд Харолд, виконт Дурхам, се приближи към Дарлинг.

— Сбогом — каза й. — Винаги ще те наричам Мимоза. И когато порасна, ще се оженя за тебе.

 

 

Във влака на връщане дукът, седнал малко настрана от Норман, забеляза:

— Скъпи Грей, вашата съпруга е много хубава. Не се ли отегчава в тази вила съвсем сама?

— Не вярвам — каза Норман, комуто тази мисъл никога не се бе явявала в съзнанието.

— Но вие често сте далеч от нея.

— При нея е детето… — каза Норман.

— Много добре. При нея е детето. Но самата тя е още дете. На колко години е?

— На двадесет и четири — отговори Норман след кратко размишление.

— Скъпи мой — каза негово благородие, който имаше житейски опит, — на двадесет и четири години, сама, дори да имаше десет деца, една жена би се отегчавала.

Норман се замисли. Да!… Наистина… Астрид беше на двадесет и четири години.

Винаги много зает със службата си, във Веди Халфа, в Хартум, той беше, тъй да се каже, забравил този факт.

А от раждането на Дарлинг насетне изглежда, че дори е забравил Астрид.

Колко се беше смирила неукротимата Астрид! Колко кротка, смирена и тиха беше станала! И при това… беше на двадесет и четири години!

Норман започна да мисли за завръщането си в родината. В Лондон той ще намери време, за да си спомни, че Астрид е на двадесет и четири години… и да го напомни и на нея.

А дукът имаше право: тя наистина беше много хубава.