Ани Виванти
Аз съм виновна (15)

15

Астрид достигна до врата, която се отваряше към блестящата зеленина на една градина — истинска градина от хиляда и една нощ — набраздена от множество сребристи поточета, всички оградени с разцъфнал здравец.

С трепереща ръка момичето натисна дръжката на вратата и влезе. Дългите пясъчни алеи се губеха в сянката на високи и разкошни дървета.

И навсякъде рози. Червени рози с кадифени листенца, чайни рози, рози с цвета на слонова кост и на праскова; и бели рози, млечни, прозрачни, които във вечерния здрач блестяха с бледа светлина като малки лампички, запалени под сянката на големите тъмни дървета.

В дъното на алеята величествено се издигаше вила в чист мавритански стил. Астрид призова на помощ всичките си сили и ускори крачките си.

С трепет изкачи мраморната стълба и натисна звънеца.

Почти незабавно вратата се отвори и се появи една стара прислужница арабка. Погледна изплашено посетителката.

— Саад Насър? Тук ли е Саад Насър? — запита момичето, като почувствува, че побледнява. Старицата отговори с дълго арабско изречение.

Астрид кимна с глава.

— Не разбирам. — И повтори, като посочи към вътрешността на къщата: — Тук ли е… Саад Насър?

— La.

„La!“ Астрид знаеше тази дума: означаваше „не“. Дишането й спря.

— Кога ще се върне?

На свой ред старата жена кимна с глава.

— Къде е? Къде е? Кога ще се върне?…

Безполезни въпроси.

— Manish fahim. Не разбирам.

— Manish fahim. — Жената не казваше нищо друго. Докато се гледаха, объркани и двете, към старата се приближи младеж, прислужник може би, с небесносиня дреха, обшита със злато, сини панталони и със снежнобяла чалма.

— Саад Насър? — попита наново Астрид с треперещ глас.

Младежът протегна ръката, си по посока на далечния град.

Но видът на момчето извика в съзнанието й спомена за друг прислужник. И попита:

— Ибрахим? Къде е той? Къде е?

Момчето повтори движението за отсъствие и далечина; сетне, като се поклони, покани младото момиче да влезе.

Астрид се поколеба. Какво ще прави в тази къща, щом Саад не е там? И изведнъж се запита как би се върнала в Кайро. Беше невъзможно! Невъзможно! А тогава по какъв начин да предупреди Саад, за да спаси жителите на Ел Абид? Силно чувство на отчаяние я обхвана. Никой не я разбираше. Дори и да се върнеше в селото и да се опита с всички средства, с думи и движения да накара жителите да разберат, че ги грози опасност, те ще я гледат с учудени погледи, с тези очи на сладко стъписване, без да разберат, като ще мислят, че тя е „пратеница“ на своя странен Бог, както пратеници на Аллаха са фанатиците дервиши.

Астрид се огледа наоколо: сред върховете на дърветата трептяха последните пламъци на залеза, вече почти угаснал: една блестяща ивица между дърветата осветяваше част от пустинята — наситена с охра, която се поглъщаше вече от въздуха в здрача и преминаваше в студен син цвят… и между вълнообразните дюни се извиваше малка змия с черни точки: керван, който се движеше на запад.

На Астрид отново се стори, че сънува.

Младият арабин все още държеше вратата отворена, с дълбокото ориенталско спокойствие, което не се смущава от протичането на времето.

А Астрид още се колебаеше. Пред нея беше отворената врата, зад нея — великолепната градина, пустинята, небето…

— Влезте, в името на Аллаха! — каза младият арабин.

Със странното чувство на непринуденост, сякаш трябваше да остави зад себе си цялото си минало, сякаш беше на границата на друг живот, Астрид прекрачи прага.

И арабинът заключи вратата зад нея.