Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Mea Culpa, 1927 (Пълни авторски права)
- Превод от италиански
- Мария Въжарова, 1992 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 3,8 (× 25 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- helyg (2010)
- Разпознаване и корекция
- Крискааа (2010)
- Корекция
- ganinka (2014)
- Допълнителна корекция и форматиране
- hrUssI (2014)
Издание:
Ани Виванти. Аз съм виновна
Италианска. Второ издание
ИК „Хермес“, Пловдив, 1992
Редактор: Румена Кюлиева
Коректор: Ева Егинлиян
ISBN: 954-459-009-9
История
- — Добавяне
15
Астрид достигна до врата, която се отваряше към блестящата зеленина на една градина — истинска градина от хиляда и една нощ — набраздена от множество сребристи поточета, всички оградени с разцъфнал здравец.
С трепереща ръка момичето натисна дръжката на вратата и влезе. Дългите пясъчни алеи се губеха в сянката на високи и разкошни дървета.
И навсякъде рози. Червени рози с кадифени листенца, чайни рози, рози с цвета на слонова кост и на праскова; и бели рози, млечни, прозрачни, които във вечерния здрач блестяха с бледа светлина като малки лампички, запалени под сянката на големите тъмни дървета.
В дъното на алеята величествено се издигаше вила в чист мавритански стил. Астрид призова на помощ всичките си сили и ускори крачките си.
С трепет изкачи мраморната стълба и натисна звънеца.
Почти незабавно вратата се отвори и се появи една стара прислужница арабка. Погледна изплашено посетителката.
— Саад Насър? Тук ли е Саад Насър? — запита момичето, като почувствува, че побледнява. Старицата отговори с дълго арабско изречение.
Астрид кимна с глава.
— Не разбирам. — И повтори, като посочи към вътрешността на къщата: — Тук ли е… Саад Насър?
— La.
„La!“ Астрид знаеше тази дума: означаваше „не“. Дишането й спря.
— Кога ще се върне?
На свой ред старата жена кимна с глава.
— Къде е? Къде е? Кога ще се върне?…
Безполезни въпроси.
— Manish fahim. Не разбирам.
— Manish fahim. — Жената не казваше нищо друго. Докато се гледаха, объркани и двете, към старата се приближи младеж, прислужник може би, с небесносиня дреха, обшита със злато, сини панталони и със снежнобяла чалма.
— Саад Насър? — попита наново Астрид с треперещ глас.
Младежът протегна ръката, си по посока на далечния град.
Но видът на момчето извика в съзнанието й спомена за друг прислужник. И попита:
— Ибрахим? Къде е той? Къде е?
Момчето повтори движението за отсъствие и далечина; сетне, като се поклони, покани младото момиче да влезе.
Астрид се поколеба. Какво ще прави в тази къща, щом Саад не е там? И изведнъж се запита как би се върнала в Кайро. Беше невъзможно! Невъзможно! А тогава по какъв начин да предупреди Саад, за да спаси жителите на Ел Абид? Силно чувство на отчаяние я обхвана. Никой не я разбираше. Дори и да се върнеше в селото и да се опита с всички средства, с думи и движения да накара жителите да разберат, че ги грози опасност, те ще я гледат с учудени погледи, с тези очи на сладко стъписване, без да разберат, като ще мислят, че тя е „пратеница“ на своя странен Бог, както пратеници на Аллаха са фанатиците дервиши.
Астрид се огледа наоколо: сред върховете на дърветата трептяха последните пламъци на залеза, вече почти угаснал: една блестяща ивица между дърветата осветяваше част от пустинята — наситена с охра, която се поглъщаше вече от въздуха в здрача и преминаваше в студен син цвят… и между вълнообразните дюни се извиваше малка змия с черни точки: керван, който се движеше на запад.
На Астрид отново се стори, че сънува.
Младият арабин все още държеше вратата отворена, с дълбокото ориенталско спокойствие, което не се смущава от протичането на времето.
А Астрид още се колебаеше. Пред нея беше отворената врата, зад нея — великолепната градина, пустинята, небето…
— Влезте, в името на Аллаха! — каза младият арабин.
Със странното чувство на непринуденост, сякаш трябваше да остави зад себе си цялото си минало, сякаш беше на границата на друг живот, Астрид прекрачи прага.
И арабинът заключи вратата зад нея.