Никола Баро
Една женска усмивка (8)

8.

Позвъни се тъкмо когато исках прошка от госпожица Мирабо, защото я бях обидил много.

Още по време на заседанието ми направи впечатление, че иначе толкова милата асистентка не ме удостои с нито един поглед и макар че бях във вихъра си и говорех толкова забавно за една книга, та даже и достолепната госпожа Отьой едва не падна от стола си от смях, физиономията на русото момиче дори не трепна. Всичките ми опити да я заговоря след заседанието, когато се изравних с нея по коридора, претърпяха провал. Тя отговаряше с „Да“ и „Не“ и нито дума повече не изкопчих от нея.

— Бихте ли дошли за малко в кабинета ми — казах аз, когато стигнахме до секретарската стая.

Тя кимна и мълчаливо ме последва.

— Заповядайте — посочих един стол до малка кръгла маса. — Седнете.

Госпожица Мирабо седна като оскърбена графиня. Тя скръсти ръце, преметна крак върху крак и аз не можех да остана равнодушен при вида на светлите мрежести копринени чорапогащи, които носеше под късата си пола.

— Е — подхванах дружелюбно. — Къде ви стяга обувката, та не ми говорите? Какво има?

— Нищо — отвърна асистентката и заби поглед в паркета, сякаш в него имаше нещо кой знае какво.

Беше по-лошо, отколкото се опасявах. Когато жените твърдят, че няма „нищо“, значи наистина са ти бесни.

— Хм — казах аз. — Сигурна ли сте?

— Да. — Очевидно бе решила да ми отговаря само едносрично.

— Знаете ли какво, госпожице Мирабо?

— Не.

— Не ви вярвам.

Флоранс Мирабо ме удостои с кратък поглед, преди отново да го забие в паркета.

— Хайде, госпожице Мирабо, не бъдете жестока. Кажете на стария Андре Шабане защо сте му сърдита, иначе няма да заспя тази нощ.

Забелязах как потисна една усмивка.

— Не сте чак толкова стар. И имате основание да не можете да спите. — Тя опъна полата си, а аз зачаках. — Казахте ми да не гледам толкова тъпо! — изплю камъчето госпожица Мирабо.

— Казал съм ви такова нещо? Но това е… как съм могъл!

— Не знам. Но го казахте. — Тя за първи път ме погледна. — Вчера ме нахокахте, докато говорехте по телефона. А аз исках само да ви оставя тези рецензии. Бяхте казали, че е спешно, и аз ги четох през целия уикенд, специално отмених срещата си, за да свърша всичко възможно най-бързо. И ето какво получих за благодарност. — След това пламенно словоизлияние бузите й целите се зачервиха. — Вие буквално ме изпъдихте.

Сега, докато ми говореше, си спомних за инфарктния разговор с Адам Голдбърг, посред който, за нещастие, се натресе госпожица Мирабо.

— О, боже, боже, много съжалявам! — Гледах малката мимоза, която седеше пред мен с укорително лице. — Наистина съжалявам — натъртих още веднъж. — Изобщо не съм искал да бъда груб с вас, просто бях ужасно напрегнат…

— Въпреки това — каза тя.

— Не, не — вдигнах две ръце, — това не ме извинява по никакъв начин. Обещавам да се поправя. Наистина. Ще ми простите ли?

Гледах я разкаяно. Тя сведе поглед и ъгълчетата на устата й трепнаха, докато клатеше красивия си крак.

— Предлагам ви за помирение… — наклоних се леко към нея и се замислих — една малинова торта. Какво ще кажете? Ще ми позволите ли да ви поканя утре на обяд в „Ладюре“ на малинова торта?

Госпожица Мирабо се усмихна.

— Имате късмет — каза тя. — Обожавам малинови торти.

— Мога ли да заключа от това, че вече не сте ми сърдита?

— Да, можете. — Флоранс Мирабо се изправи. — Тогава ще донеса рецензиите — каза помирително тя.

— Да, разбира се! — извиках. — Чудесно! Нямам търпение! — На свой ред и аз станах, за да я придружа до вратата.

— Не е нужно да преигравате, господин Шабане. Просто си върша работата.

— Тогава може ли да ви кажа нещо, госпожице Мирабо? Много добре си вършите работата.

— О! Благодаря. Много любезно от ваша страна, че го казвате. Господин Шабане, аз… — Тя отново се изчерви и за миг се поколеба, сякаш искаше да добави още нещо.

— Да?

И тогава телефонът иззвъня. Не исках отново да бъда неучтив и затова останах на мястото си, вместо да отпратя Флоранс Мирабо и да се втурна към бюрото си. След третото позвъняване госпожица Мирабо рече:

— Е, вървете, може би е важно.

Тя се усмихна и изчезна през вратата. Жалко, сега никога нямаше да разбера какво щеше да ми каже асистентката. За едно обаче Флоранс Мирабо беше права. Обаждането беше важно.

 

 

Веднага познах гласа. Бих го разпознал сред стотици други гласове. Звучеше точно както първия път, малко задъхано, сякаш притежателят му току-що е взел стълбите на бегом.

— С господин Андре Шабане ли говоря? — попита тя.

— На телефона — отвърнах и с широка усмивка се облегнах на стола си. Рибата се беше хванала.

Орели Бреден бе очарована от предложението ми да срещне „случайно“ с моя помощ Робърт Милър, а въпросите от едно до три от безпардонния й имейл до неприветливия редактор на издателство „Опал“ на пръв поглед изглеждаха забравени.

— Каква фантастична идея! — зарадва се тя.

Аз също намирах идеята си за фантастична, но, разбира се, запазих това за себе си.

— Е, не е чак толкова фантастична, но… не е и лоша — казах скромно.

— Толкова е мило от ваша страна, господин Шабане — продължи Орели Бреден и аз се опих от внезапно обзелото ме усещане за значимост в ролята ми на посредник.

— Няма за какво — отвърнах галантно. — Ако мога да ви услужа с още нещо, за мен ще бъде удоволствие.

Тя помълча малко.

— А аз ви мислех за някакъв начумерен редактор, който не разрешава никакъв достъп до своя писател — каза отчетливо госпожица Бреден. — Надявам се да ми простите.

Успех! Успех! Явно днес ми вървеше на извинения.

Е, не ми бе предложена малинова торта, но пък признавам, че и не беше нужно много да ме молят. Лекото чувство на вина на Орели Бреден беше несравнимо по-вкусно.

— Но, скъпа госпожице Бреден, не бих могъл да не ви простя, дори да исках. Аз самият не ви се показах откъм най-добрата си страна. Най-добре просто да забравим неприятното начало и да се съсредоточим върху малкия си план. — Плъзнах се на колелцата на стола си до бюрото и отворих календара си.

Две минути по-късно уговорката беше направена. В петък вечерта Орели Бреден щеше да се появи в седем и половина в „Купол“, където на маса, резервирана на мое име, щяхме да си поръчаме по едно питие. Към осем трябваше да се присъедини и Робърт Милър (с когото уж съм се уговорил, за да обсъдим новата му книга) и щеше да има чудесна възможност двамата да се запознаят.

Известно време се колебах при избора на ресторант. Някой малък, закътан ресторант с уютни червени кадифени фотьойли, като „Лю Белие“, бе, разбира се, далеч по-уместен за истинските ми намерения от прочутия „Купол“ — този голям, оживен и вечер винаги препълнен ресторант. Можеше обаче да се възприеме като малко странно това, че си уреждам среща с един английски писател на място, подходящо за влюбени.

В „Купол“ нямаше да се появят двусмислени предположения, нито пък писателят, така че според мен щях да имам по-големи шансове за бъдеща съвместна вечеря с капризната госпожица Бреден, ако ресторантът не е чак толкова романтичен.

— В „Купол“ ли? — попита тя и аз веднага долових, че възторгът й намаля. — Наистина ли искате в това туристическо хале?

— Идеята е на Милър. По-рано е идвал по работа в Монпарнас и страшно много му харесало в „Купол“. За мен още по-добре щеше да е във „Времето на зрелите череши“, но, разбира се, не можех да го предложа.

— Той харесва „Купол“? — Объркването й бе съвсем осезателно.

— Е, нали е англичанин — казах аз. — За него „Купол“ е чудесно място. Твърди, че този ресторант винаги го кара да се чувства… щастлив, защото там е оживено и пъстро.

— Аха — бе всичко, което допълни госпожица Бреден.

— Освен това е върл почитател на прочутото агнешко с къри по индийски — добавих доста убедително.

— Прочутото агнешко с къри по индийски? — повтори госпожица Бреден. — Не съм чувала за него. Наистина ли е толкова хубаво?

— Няма значение. Вие като готвачка сигурно разбирате повече от останалите. Във всеки случай миналия път Робърт Милър беше във възторг от него. След всяка хапка казваше: „Delicious, absolutely delicious“.^[1] Но, както знаете, англичаните нямат представа кое ястие с кое си подхожда —_fish and chips_^[2]. Затова изпадат във възторг винаги, когато някой им предложи ястие с къри и малко кокосови стърготини, ха-ха-ха! — Щеше ми се в този момент да ме чуе Адам Голдбърг.

Орели Бреден не се засмя.

— Мислех, че Робърт Милър харесва френската кухня. — Май бе засегната готварската й чест.

— Е, ще имате възможност сама да го попитате — отвърнах, за да сложа край на дискусията относно кулинарните предпочитания на моя писател. Драсках в календара си ред от триъгълничета. — Дали междувременно господин Милър не е получил писмото ви?

— Предполагам, че го е получил. Но още нямам отговор, ако за това питате — прозвуча малко раздразнено.

— Ще ви пише — побързах да кажа. — Особено след като в петък се запознаете лично.

— Какво искате да кажете?

— Ами това, че сте очарователна млада жена, на чийто чар никой мъж не може да устои задълго — пък бил той и някой забравен от света английски писател.

Тя се засмя.

— Знаете ли, господин Шабане, много сте лош.

— Да, знам. Дори по-лош, отколкото си мислите.