Никола Баро
Една женска усмивка (7)

7.

— И всичко това ти се струва откачено, така ли? Признай си!

Седяхме с Бернадет в „Ла Палет“, който тази вечер бе претъпкан. Бяхме си избрали една съвсем закътана маса до стената и разговорът ни отдавна вече не беше за Вики, Кристина, Барселона, филма, който бяхме гледали същата вечер, а принципно за реалистичните или нереалистичните очаквания на Орели Бреден.

Бернадет въздъхна.

— Просто си мисля, че той трябваше да вложи енергията си в по-реалистични начинания — за да няма после разочарования.

— Аха — отвърнах. — Значи заминаването на тази Кристина с непознатия испанец, който й заявява, че иска да спи не само с нея, но и с приятелката й, ти се струва реалистично?

Мненията ни за героините във филма бяха коренно противоположни.

— Не съм казала такова нещо. Казах само, че го намирам за логично. Все пак този тип е напълно честен. Няма как да не го оценя. — Тя отпи малко от виното си. — Боже мой, Орели, това е само един филм, защо реагираш така? На теб случващото се в него ти се струва малко вероятно, а аз го намирам за логично. На теб Вики ти харесва повече, а на мен — Кристина. Трябва ли да се караме за това?

— Не. Малко се дразня, когато мериш с двоен аршин. Един вид, няма изгледи този мъж да ми отговори, но това не е нереалистично — казах аз.

— О, Орели, изобщо не става въпрос за това. Нали дори днес ти помогнах да потърсим информация за този автор в интернет. Намирам всичко това за забавно и вълнуващо. Само че не ми се ще отново да се вкопчваш в напразни надежди. — Бернадет взе ръката ми и въздъхна. — Имаш склонност да се забъркваш в безперспективни истории, знаеш ли? Първо беше с онзи особен графичен дизайнер, който току изчезваше през няколко седмици и избухваше за най-малкото нещо. Сега лък ми говориш за някакъв тайнствен писател, който — независимо как интерпретираш романа му — във всеки случай може да се опише с една дума: труден.

— Така го описа и онзи странен редактор цербер. Казах ли ти? — Аз млъкнах и обидено започнах да рисувам с вилицата си фигури по салфетката.

— Не, не си. Слушай сега, просто искам да си щастлива. Но понякога имам чувството, че отваряш сърцето си за неподходящи хора.

— Но един детски лекар е подходящ, нали? — отвърнах. — При това е нещо реалистично.

„Я си хвани един фин детски лекар, вместо да си губиш времето с нереалистични неща“, беше казала Бернадет, когато на път към киното разсъждавах на глас колко време му трябва на едно писмо да пристигне от Англия до франция.

— Добре, това за детския лекар не трябваше да го казвам — рече тя сега. — Макар че този Оливие е наистина фин човек.

— Да. Отегчава ме по фин начин. — Бернадет ме бе запознала миналото лято на рождения си ден с доктор Оливие Кристофъл, още докато бях с Клод, и оттогава постоянно таи надежда, че от нас ще излезе двойка.

— Да, да, права си — махна тя с ръка. — Той наистина е малко скучноват. — По устните й пробяга тънка усмивка. — Е, добре. Засега сме в трепетно очакване да видим колко му е нужно на едно писмо да прекоси пътя от Англия до Париж. Ще ме държиш в течение, нали? И когато настъпи моментът за финия и скучен лекар, можеш просто да ми кажеш.

Смачках салфетката и я хвърлих в чинията си, в която още се виждаха следи от омлета с шунка.

— Дадено! Не бери грижа — казах и потърсих портмонето си. — Аз черпя.

Усетих леки тръпки по гърба си и вдигнах зиморничаво рамене.

— Защо оставят вратата толкова дълго отворена? — дръпнах към себе си чинийката със сметката.

Бернадет се втренчи в мен, после присви очи.

— Какво има? Пак ли казах нещо накриво?

— Не, не. — Тя бързо сведе поглед и в този миг разбрах, че не в мен се е била втренчила. — Да си поръчаме по едно еспресо — предложи Бернадет, а аз изненадано вдигнах вежди.

— Откога пиеш толкова късно кафе? Нали казваш, че не можеш да спиш от него?

— Но сега ми се допи. — Погледна ме така, сякаш искаше да ме хипнотизира и се усмихна. — Я виж тук. — Тя извади една кожена папка от чантата си. — Виждала ли си тази снимка на Мари? Това е у дома, при родителите ми в Оранж, в градината.

— Не… Бернадет… какво… какво ти става? — Забелязах как очите й шарят наоколо. — Какво гледаш постоянно?

Тя се оглеждаше из бистрото, докато аз разглеждах една маслена картина, окачена на дървената ламперия.

— Нищо. Оглеждах се за сервитьора. — Бернадет имаше напрегнат вид и това ме накара да се обърна. — Не се обръщай — изсъска тя и ме хвана за ръката, но вече беше твърде късно.

В средата на „Ла Палет“, там, където се минаваше към задната част на бистрото, в която седяхме ние, стоеше Клод и чакаше до една маса до прозореца, където сервитьорът тъкмо оправяше сметката. Той нежно бе обгърнал с ръка млада жена, която със своята дълга до брадичката черна коса и румени бузи приличаше на монголска принцеса. Беше облечена с вталено палто от червен филц, чиито ръкави и краища завършваха с дребни ресни. И беше недвусмислено бременна.

През цялото време до къщи ревях. Бернадет седеше до мен в таксито, стискаше ме за ръката и мълчаливо ми подаваше една след друга носни кърпички.

— И знаеш ли кое е най-лошото? — хлипах аз, когато по-късно Бернадет седна до мен на леглото и ми връчи чаша горещо мляко с мед. — Това червено палто… което бях видяла в една витрина на улица „Дю Бак“, още в началото на връзката ни, бях казала, че го искам за рождения си ден.

Най-много болеше от предателството. И от лъжите. Преброих месеците на пръсти и установих, че Клод ми е изневерявал от половин година. По дяволите, колко щастлив изглеждаше, застанал до своята монголска принцеса, която бе поставила ръка на малкия си корем.

Бяхме изчакали двамата да заемат местата си до прозореца. После бързо се изнизахме. Но Клод и иначе не би ме забелязал. Той имаше очи само за своята Снежанка.

— О, Орели, толкова съжалявам! Тъкмо се беше успокоила. И сега това! Също като в някакъв лош роман.

— Той не биваше да й подарява това палто. Толкова е… толкова е жестоко. — Погледнах учудено Бернадет. — Тази жена си стои там, облечена с твоето палто, и е толкова… толкова щастлива! А аз скоро ще имам рожден ден, а съм съвсем сама и няма да си получа и палтото. Толкова е несправедливо всичко.

Бернадет нежно ме галеше по косата.

— Пийни си малко мляко. Разбира се, че е несправедливо. И гадно. Такива неща не бива да се случват, но не всичко става така, както го мислим. И не само по отношение на Клод, а изобщо, нали?

Поклатих глава и отпих глътка мляко. Бернадет беше права, изобщо не ставаше въпрос за Клод, а за нещо, което докосва душите ни, към което се стремим, към което протягаме ръце през целия си живот, за да го докоснем и задържим.

Бернадет изглеждаше замислена.

— Знаеш, че никога не съм имала добро мнение за Клод. Но може би наистина е намерил жената на живота си. Може отдавна да се е канел да ти каже, но да е изчаквал подходящия момент. Който, разбира се, никога не идва. Ето че умира и баща ти. Става още по-трудно — как да те напусне точно в този момент. — Тя изкриви устни, както правеше винаги, когато размишляваше. — Предполагам, че затова се е получило така.

— Ами палтото — настоявах аз.

— Палтото, тук вече няма извинение. Ще трябва да помислим. — Бернадет се наведе над мен и ме целуна. — Сега се опитай да поспиш, стана късно. — Тя удари с показалец завивката ми. — И не си сама, чуваш ли? Някой постоянно мисли за теб — пък бил той и твоята стара приятелка Бернадет.

Заслушах се в бавно отдалечаващите й се стъпки. Походката й беше толкова твърда и уверена.

— Лека нощ, Орели! — извика още веднъж тя и дюшемето в коридора заскърца. После загаси лампата и аз чух как вратата бавно се затвори след нея и се заключи.

— Лека нощ, Бернадет — прошепнах. — Радвам се, че те има.

Не знам дали се дължеше на горещото мляко с мед, но тази нощ спах учудващо добре. Когато се събудих, слънцето за първи път от дни насам се бе промъкнало в стаята ми. Станах и дръпнах пердетата. Над Париж се бе разстлало ясносиньо небе, за което съдех по малкото правоъгълниче, което зидът на дворната ограда позволяваше да се види от балкона ми.

Винаги виждаш само една малка част, казах си аз, докато си приготвях закуска. А щеше да е хубаво да можеш да виждаш и цялото.

Вчера, когато гледката на Клод и бременната му приятелка прониза като острие сърцето ми, си помислих, че виждам цялата истина. Но това беше само моята истина, моето виждане за нещата. Истината на Клод бе друга. Както и истината на жената с червеното палто.

Възможно ли е да разбереш напълно някого? Какво го вълнува, какво го ръководи, за какво наистина мечтае?

Сложих съдовете в мивката и пуснах водата.

Клод може и да ме е лъгал, но вероятно и аз сама съм се лъгала. Не си бях задавала този въпрос. Понякога човек живее по-добре с лъжата, отколкото с истината.

С Клод така и не сме си говорили за бъдещето. Никога не ми беше казвал: „Искам дете от теб.“ И аз никога не съм го споменавала. Бяхме заедно за много кратко време. Имало е и хубави моменти, и не толкова хубави. Безумно е да говорим за справедливост, когато нещата опират до сърцето.

Любовта е такава, каквато е. Нито повече, нито по-малко.

Избърсах си ръцете. После отидох до скрина в коридора и отворих чекмеджето. Извадих снимката, на която бяхме с Клод, и я погледнах още веднъж.

— Желая ти щастие — казах, после взех снимката и сложих в старата кутия за пури, където съхранявах спомените си.

Преди да изляза на пазар, за да купя от месаря някои неща, се отбих в спалнята и поставих нова бележка на стената с мислите си:

Когато си отиде любовта

Когато си отиде любовта,

с тъга пропита и великодушна някак

става тя.

Напусналият съвест го гризе.

Напуснатият раните си ближе.

Усещането провал боли едва ли не

по-силно и от раздялата дори.

Но най-накрая всеки става това,

което винаги е бил.

Понякога остава песен, лист хартия с две сърца

и спомен нежен за отминал летен ден.