Никола Баро
Една женска усмивка (4)

4.

Адам Голдбърг сякаш бе потънал вдън земя. Не отговаряше на обажданията ми и аз усещах как тревогата ми нараства с всеки изминал час. От по-миналата вечер постоянно се опитвах да се свържа с него. Фактът, че някой е посочил четири различни номера за връзка и ти не можеш да се свържеш с него на нито един от тях, ме изпълваше с омраза към ерата на дигиталните технологии.

В агенцията му в Лондон неизменно се пускаше записът на съобщението, което вече бях научил наизуст. Никой не отговаряше и на служебния му мобилен телефон. Там поне можех да оставя съобщение, пък и операторът допълнително известяваше с есемес за моето обаждане — много утешаващо, няма що! Домашният му телефон иззвъняваше няколко пъти, след което се включваше телефонният секретар, по който чистият глас на шестгодишния син на Адам, Том, монотонно изговаряше:

Здравейте, семейство Голдбърг не са вкъщи. Но не се безпокойте — ще ви се обадим при първа възможноооост… Следваше кикот и покашляне, а след това допълнението, че ако случаят е спешен, главата на семейство Голдбърг може да бъде открит на личния си мобилен телефон.

In urgent cases you can reach Adam Goldberg on his mobile… Отново покашляне, после шепот. What’s your mobile number, Daddy?^[1]

И после детският глас извиква с всичка сила някакъв телефонен номер, за който не съм и чувал. Когато набереш този номер, отново някакъв приветлив автоматичен глас ти съобщава, че абонатът „не е достъпен в момента“. Този път дори не можеш да оставиш съобщение, а направо ти казват да опиташ да се свържеш по-късно. This number is temporarily not available, please try again later^[2], се казваше лаконично и аз започвах да скърцам със зъби.

 

 

Още на следващата сутрин, вече в издателството, написах имейл до литературната агенция с надеждата, че Адам, където и да се намира, ще прегледа пощата си.

„Драги Адам, опитвам се да се свържа с теб по всички канали. Къде се губиш?! Тук ситуацията е взривоопасна!!! Моля те, обади ти се СПЕШНО, най-добре на мобилния телефон. Става въпрос за нашия писател Робърт Милър, който трябва да дойде в Париж.

Поздрави, твой Андре.“

Минута по-късно пристигна и отговорът и аз с въздишка на облекчение отворих съобщението, което обаче ми нанесе поредния удар:

„Sorry, I’m out of the office. In urgent cases you can reach me on my mobile number.“

За съжаление, не съм в офиса. При спешни случаи можете да се свържете с мен на мобилния ми телефон.

И какво сега? Оставаше номерът, който, ако се обадиш на него, е temporarily not available^[3].

И така кръгът се затваряше.

Опитах се да поработя. Преглеждах ръкописи, отговарях на имейли, написах няколко резюмета за кориците на книги, изпих може би сто и петдесетото си еспресо и отново вперих поглед в телефона. Тази сутрин бе звънял доста често, но нито веднъж отсреща не стоеше моят приятел и бизнес партньор Адам Голдбърг.

Най-напред се обадих на Елен Бонвен, френска писателка, много симпатична, но също и много подробна. Тя или се намираше в творчески подем и ми разказваше за всяка идея, отразена върху листа — и ако зависеше от нея, като нищо би ми продиктувала целия ръкопис по телефона. Или пък беше в творческа криза и аз трябваше пламенно да я уверявам, че е велика писателка.

Е, този път беше в творческа криза.

— Чувствам се напълно изпразнена, абсолютно нищо не ми хрумва — жалваше се Бонвен в слушалката.

— О, Елен, винаги казвате така, а накрая все се получава страхотен роман.

— Не и този път — заяви тя с кахърен глас. — Цялата история не струва. Знаете ли какво, Андре? Вчера цял ден седях пред тъпата машина, а вечерта изтрих всичко, което бях написала, защото просто беше ужасно. Плоско и безидейно и бъкано с клишета. Никой не би чел такова нещо!

— О, Елен, това изобщо не е вярно. Вие пишете прекрасно — само прочетете възторжените отзиви на читателите в Амазон. Пък и е съвсем нормално понякога да има спадове. Защо не пробвате един ден да не се занимавате с писане? После идеите сами ще се върнат, ще видите.

— Не. Имам много странно усещане. Никога няма да ми дойде отново вдъхновението. По-добре забравете за този роман… и аз…

— Какви безумия говорите! — прекъснах я. — Искате да захвърлите пушката на метри от финала? Та книгата е толкова добра, че изглежда направо завършена.

— Може би, но добра не е — отвърна упорито тя. — Ще трябва да променя всичко из основи. Или направо да изтрия всичко.

Въздъхнах. Всеки път едно и също с Елен Бонвен. Докато повечето писатели, с които работех, се бояха най-вече от първите страници и им трябваше невероятно много време, за да ги започнат, тази жена обикновено получаваше странни панически атаки, след като вече е готова с три четвърти от ръкописа. Внезапно всичко престава да й харесва, струва й се абсолютна боза, най-лошото, което някога е писала.

— Елен, изслушайте ме. Нищо няма да триете! Изпратете ми каквото сте написали и аз веднага ще го прегледам. И после ще го обсъдим, става ли? Обзалагам се, че пак ще се получи фантастично.

Омайвах я така още десет минути, а после затворих телефона изтощен. Станах и отидох в секретарската стая, където госпожа Пети и госпожица Мирабо си бъбреха нещо.

— Да се е обаждал Адам Голдбърг? — попитах и госпожа Пети, която тази сутрин бе напъхала пищните си форми в пъстра рокля на едри цветя, ми се усмихна над кафето си.

— Не, господин Шабане — отвърна приветливо тя. — Иначе веднага щях да ви кажа. Само онзи преводач, господин Фавр — имал някои въпроси, но каза, че ще ви потърси по-късно. И… а, да, обади се майка ви и помоли спешно да й звъннете.

— Боже господи! — Вдигнах ръце в знак на самозащита. Когато майка ми помолеше да й звънна спешно, това ми костваше най-малко един час. И никога не беше спешно.

За разлика от мен, добрата жена разполагаше с много време и обичаше да ми се обажда в издателството, защото знаеше, че там винаги има някого на телефона. Когато не можеха да ме открият, тя започваше да си говори с госпожа Пети, защото я намираше за „наистина очарователна“. Бях дал на мама номера си в издателството — за спешни случаи. За жалост, нейната представа за спешен случай доста се различава от моята и тя винаги ми се обажда точно когато бързам за среща или напрегнато редактирам някой ръкопис, който трябва още същия следобед да се предаде за набор.

— Представяш ли си, старият Орбан да вземе да падне от стълбата, докато берял череши, и сега е в болница… Счупване на бедрото! Ти на това как му викаш? Мен ако питаш… трябва ли на неговата възраст изобщо да се катери по дърветата?

— Мамо, моля те! Нямам абсолютно никакво време!

— Боже той, Андре, та ти постоянно бързаш — каза тя и нямаше как да не си отбележа упрека в гласа й. — Мислех, че това те интересува; все пак като дете неведнъж си гостувал на семейство Орбан…

Обикновено тези позвънявания завършваха неприятно. Аз или седях на бюрото си и мълчаливо изчаквах разговорът да приключи, докато се опитвах междувременно да работя и толкова често бърках местата на „Аха“ или „О“, че по някое време майка ми избухваше: „Андре, ти изобщо слушаш ли ме?!“ Или пък я прекъсвах насред изречението с едно раздразнено „Сега не мога!“ и после трябваше да слушам колко много съм се изнервил и че явно не се храня добре.

И за да не ми се сърди още сто години, се налагаше да обещая на мама, че същата вечер ще й се обадя от къщи, за да си поговорим „на спокойствие“.

Ето защо бе в интерес на всички изобщо да ме няма в офиса, когато тя позвъни.

— Ако се обади майка ми, кажете й, че съм на заседание и че ще се чуем довечера — предупреждавах всеки път изрично госпожа Пети, само че секретарката бе на страната на мама.

— Но, Андре — та това е вашата майка! — казваше тя винаги, когато нарушеше категоричното ми нареждане. И за да ме ядоса още повече, добавяше: — Пък и мисля, че не би ви навредило да бъдете малко по-мил.

— Слушайте, госпожо Пети — казах сега и й хвърлих унищожителен поглед. — Под огромно напрежение съм, така че да не сте посмели… в никакъв случай не ме свързвайте с майка ми. Както и с когото и да е друг, който ще ми губи времето — само с Адам Голдбърг или с някого от неговата агенция. Надявам се, че се изразих ясно!

Красивата госпожица Мирабо ме погледна с големите си очи. Когато през първите седмици я взех под крилото си и търпеливо й обяснявах какво се прави в редакцията, тя ми се усмихваше очарователно и най-накрая каза, че съм приличал на симпатичния английски издател от филмирания трилър на Джон Льо Каре „Руската къща“ — онзи, с кафявите очи и брадата, — но, разбира се, като по-млад.

Бях доста поласкан. Ами че кой не би искал да прилича на Шон Конъри в ролята му на британски джентълмен издател (като по-млад), който е не само начетен, но и достатъчно хитър, за да разиграва тайните служби. Сега, когато видях смаяния й поглед, нервно прокарах ръка по късо подрязаната си кафява брада. Сигурно ме мисли за някакво чудовище.

— Както желаете, господин Шабане — отвърна остро госпожа Пети. А на излизане долових как каза на госпожица Мирабо: — Сигурно днес е в лошо настроение. Но ако знаете каква възхитителна стара дама е майка му…

Аз затръшнах вратата на кабинета си и се строполих на стола. Взирах се безпомощно в матовото стъкло на компютъра и разглеждах лицето си, което се отразяваше в тъмносинята повърхност. Не, днес изобщо не приличах на добрия стар Шон. Само дето продължавах да очаквам обаждане от някакъв агент, който, макар и да не притежаваше секретни документи, делеше обща тайна с мен.

 

 

Адам Голдбърг беше агент на Робърт Милър. Този сладкодумен и умен англичанин от години ръководеше малка литературна агенция в Лондон и още от първия ни разговор ми направи впечатление на симпатичен човек. Междувременно с него посетихме толкова много панаири на книгата, без да пренебрегваме и забавните вечери в лондонските клубове и франкфуртските барове, че даже успяхме да се сприятелим. Именно той ми показа ръкописа на Робърт Милър и ми го продаде за съвсем незначителен аванс.

Поне такава беше официалната версии.

— Много добре, Андре! — бе извикал господин Монсиняк, когато със свито сърце му съобщих, че договорът е подписан и подпечатан.

— Е, не го вземай толкова навътре — беше казал Адам и се бе ухилил. — Нали искахте някой Стивън Кларк, ето ви го. Авансът ще ви излезе тънко. Освен това спестявате от превод. По-добре не можеше и да стане.

И ето че всичко се подреди добре, но заедно с това растеше и ненаситността. Кой да предположи, че парижкото романче на Робърт Милър ще се продава толкова добре?

Тежко се отпуснах на стола и си спомних как седяхме с Адам по време на онзи Панаир на книгата във Франкфурт в бар „Джимис“ и аз му обяснявах какъв роман търси нашето издателство.

Окрилен от няколко алкохолни студени напитки, бях нахвърлял в груби линии как си го представям и помолих Адам да се огледа за такъв тип роман.

— Съжалявам, но в момента не се сещам за нищо подходящо — бе отвърнал той. А после подхвърли небрежно: — Но планът ти ми харесва. Поздравления. Всъщност защо ти самият не напишеш книгата? А аз ще бъда така любезен да я продам на издателство „Опал“.

И така започна всичко.

 

 

Първоначално отхвърлих предложението му със смях.

— Ама че идея, абсурд! Това изобщо не е по силите ми. Аз издавам романи, не ги пиша!

— Глупости — беше казал Адам. — Работил си с толкова много писатели, че няма начин да не си научил как стават тези неща. Ти имаш оригинални идеи, добро чувство за хумор, никой не пише толкова забавни имейли като теб, та ти си цял Стивън Кларк.

След още три часа и няколко коктейли „Мохито“ вече имах чувството, че съм Хемингуей.

— Но нали не мога да се подпиша под тази книга с името си — възразих. — Аз работя в това издателство.

— Не е и необходимо бе, човек! Кой в днешно време пише под истинското си име, това да не ти е старата школа. Аз самият познавам неколцина писатели, които пишат под две или три имена за най-различни издателства. Истинското име на Джон Льо Каре е Дейвид Корнуел. И на теб ще ти намерим някой хубав псевдоним — рече Адам. — Какво ще кажеш за Андрю Балънтайн?

— Андрю Балънтайн ли? — Изопнах лице. — „Балънтайн“ не беше ли име на издателство? И освен това Андрю — аз нали се казвам Андре и купувам творбата, — човек би си помислил, че…

— Добре, добре, чакай, сетих се — Робърт Милър! Е, какво ще кажеш? Нормално име, звучи съвсем естествено.

— А ако се разчуе?

— Няма да се разчуе. Ти си пишеш книжлето. Аз го предлагам на вашето издателство, респективно на теб. Ще съставя и договорите. Ще ви бъде предложена добра цена, това винаги работи. Ти ще си получиш своята част, а старият Монсиняк най-после ще си има романа а’ла Стивън Кларк. В крайна сметка всички ще са доволни. Край, дотук, Малки Мук.

Адам чукна чашата си с мохито в моята.

— За Робърт Милър! И неговия роман. Какво, не ти ли се вярва? Който не рискува, не печели. Хайде, ще бъде забавно! — Той се засмя като малко момче.

Погледнах седящия пред мен сияещ Адам. Изведнъж всичко ми се стори толкова просто. А и само като си помислех за мизерната заплата и почти изчерпаната си сметка, идеята за допълнителни доходи ми се виждаше все по-примамлива. Колкото и хубава да е редакторската професия, особено ако си, както е в моя случай, главен редактор, от нея ни най-малко не се забогатява. Мнозина от редакторите, които познавах, работеха в свободното си време и като преводачи или издаваха коледни антологии, за да подобрят ограничените си продажби. Книжният бранш не беше като автомобилния. Затова и лицата от него бяха по-интересни.

Това винаги ми е правело впечатление, когато на някой панаир на книгата се кача на ескалатор и насреща ми заприижда цял полк четящи, унесени в мисли или смеещи се книгомани. Над целия панаир се стеле някакво весело оживление и из залата витаят милиони мисли и истории. Също като в някое живо, умно, весело, суетно, находчиво, екзалтирано, наблюдателно, бъбриво и с неспокоен дух семейство. И е истинска привилегия да си част от него.

Разбира се, покрай ярко открояващите се издатели — кои почитани, кои мразени — има и от онзи тип зализани мениджъри, които твърдят, че няма принципна разлика между търговията с кока-кола и търговията с книги — в крайна сметка все е професионален маркетинг, е, може би разликата е само в съдържанието, което те наричат content. Но и тези момчета не остават дълго равнодушни към продукта, с който се занимават всекидневно, защото все пак не е все едно дали през ръцете ти минават книги или бутилки кока-кола.

Никъде другаде човек не се сблъсква с толкова много забележителни, умни, интересни, забавни, любопитни и забързани хора. Всички знаят всичко и с израза „Научихте ли най-новата клюка?“ взаимно и под клетва за мълчание си доверяват всички тайни, носещи се из бранша.

Научихте ли най-новата клюка? Мариан Дофин май имала афера с маркетинговия директор фон Гарамон и сега е бременна. Научихте ли най-новата клюка? Издателство „Борани“ е фалирало и още тази година ще бъде продадено на един парфюмериен концерн. Научихте ли най-новата клюка? Редакторите на издателство „Опал“ вече сами си пишат книгите и този Робърт Милър е французин, ха-ха-ха!

Усетих как помещението се завърта около мен. Тогава сигурно още съм пушел, защото в три сутринта бар „Джимис“ се беше превърнал в своеобразна упоителна смесица от дим, питиета и гласове.

— Но защо трябва да е английско име, много сложно ще стане така — казах с отпаднал глас.

— О, Анди, хайде! Нали в това е тръпката! Парижанин да пише за Париж — кого ще впечатлиш с това. Не, не, трябва да си имаме истински английски писател, който да отговаря на всички клишета. Британски хумор, ексцентрично хоби, най-добре да е привлекателен ерген с кученце. Направо си го представям. — Той кимна. — Робърт Милър е супер, повярвай ми.

— Доста умно измислено — впечатлих се аз и си взех шепа печени солени бадеми.

Адам изтръска пепелта от пурата си и доволно се облегна назад в креслото. It’s not clever — it’s brillant^[4] — каза той, като се стараеше, подобно на любимия си герой принц Роло от едноименния анимационен мултипликационен филм, да прави това цели десет минути.

Оставаше историята. Започнах да пиша книгата, което се оказа по-лесно, отколкото си представях. Адам изготви договорите и дори изфабрикува снимка на автора — образа на брат му, който бе с две години по-голям от него; добродушният зъболекар от Девъншир едва ли е прочел и пет книги през целия си живот, а сега повече или по-малко подробно — по-скоро по-малко, отколкото повече — трябваше да му се обясни, че е автор на роман. How very funny^[5] било всичко, което казал, след като Адам му изложил плана.

Дали този сговорчив човек би счел за също толкова забавно и това, че трябва да дойде в Париж, за да разговаря за книгата си с журналисти, както и да проведе литературно четене — по този въпрос бях доста скептичен. Познаваше ли той изобщо града, който, според биографията му, го влечеше? Или никога не е излизал от заспалия Девъншир? Беше ли в състояние да говори, или да чете пред хора? Ами ако имаше говорен дефект и категорично отхвърли идеята да бъде подставено лице? Чак сега се сетих, че изобщо не познавам брата на Адам, знаех само, че е Везни с асцендент Везни (и поради това, според Адам, бил самата уравновесеност) и чистокръвен зъболекар (каквото и да значеше това). Така и не бях запомнил истинското му име. Естествено, за него знаех като за Робърт Милър.

— Мътните да те вземат! — засмях се отчаяно и проклех онази вечер, в която се роди този безумен план. It’s not clever — it’s brillant!, изимитирах приятеля си. Да, това си беше най-брилянтно откачената идея, която изобщо някога бе хрумвала на умния Адам, а сега всичко излизаше от контрол и от своя страна ме караше да откачам.

— Какво да правя, какво да правя? — мърморех аз и се взирах като хипнотизиран в монитора, който междувременно бях включил и по него се редяха пейзажи от приказните карибски плажове. Как ми се искаше сега да бъда далеч, далеч от тук, излегнал се на един от белите шезлонги под палмите, с мохито в ръка и с часове да рея погледа си в празното синьо небе.

На вратата колебливо се почука.

— Какво пак — извиках неволно и се изправих на стола.

Госпожица Мирабо влезе плахо в стаята. Тя носеше дебел сноп напечатана хартия и ме гледаше така, сякаш бях човекоядец, закусващ с руси момиченца.

— Извинете, господин Шабане, не исках да ви безпокоя.

Господи, трябва да се стегна!

— Не, не, не ме безпокоите… заповядайте! — Опитах да се усмихна. — Какво има?

Тя се приближи и сложи товара си върху бюрото ми.

— Това е италианският превод, който ми възложихте миналата седмица за редакция. Готов е.

— Чудесно, чудесно, по-късно ще го прегледам. — Взех купа и го преместих настрани.

— Преводът е много добър. Нямаше много работа по него.

Госпожица Мирабо сложи ръце на гърба си и остана неподвижна в стаята.

— Радвам се да го чуя — казах аз. — Явно сте имали късмет.

— Опитах да пиша и текстове за корици. Най-отгоре са.

— Чудесно, госпожице Мирабо. Благодаря. Много ви благодаря.

Прелестна руменина обагри красивото й сърцевидно лице. После каза ненадейно:

— Много съжалявам, че сте толкова разстроен, господин Шабане.

Боже мой, колко е мила! Покашлях се.

— Не е чак каквото изглежда — отвърнах с надеждата да прозвуча така, сякаш всичко е под контрол.

— Май никак няма да е лесно с този Милър. Но вие ще успеете да го убедите. — Тя се усмихна ободрително и тръгна към вратата.

— Със сигурност. — За миг забравих, че проблемът ми не е Робърт Милър, а фактът, че той изобщо не съществува.

 

 

Стана така, както очаквах. Тъкмо когато отворих сандвича си с шунка и лакомо го захапах, телефонът иззвъня. Грабнах слушалката и се опитах да прехвърля несдъвканата хапка към едната буза.

— Хм… да? — попитах.

— Обажда се някаква дама. Казва, че търси Робърт Милър. Да ви свържа ли? — Беше мадам Пети, очевидно все още обидена.

— Да, да, разбира се — преглътнах аз и се опитах някак да наместя хапката в устата си. — Това е асистентката на Голдбърг, свържете ме, свържете ме! — Понякога госпожа Пети не можеше да събере две и две.

Нещо пропука в слушалката и после чух как женски глас задъхано попита:

— С господин Андре Шабане ли говоря?

— На телефона — отвърнах, вече преглътнал хапката. Забелязал съм, че асистентките на Адам винаги са с много приятни гласове. — Радвам се, че толкова бързо се свързахте с мен, трябва спешно да говоря с Адам. Къде изобщо се е дянал той?

Дългата пауза отсреща ме подлудяваше. Внезапно почувствах ледени тръпки, когато си спомних ужасяващата история от миналата есен за един американски агент, който на път за Панаира на книгата получил инсулт и се свлякъл на стълбите в коридора си.

— Всичко с Адам е наред, нали?

— Ааа… Всъщност… За съжаление, нямам никаква представа. — Гласът звучеше някак безпомощно. — Аз търся Робърт Милър.

Сигурно бе прочела имейла ми до Адам. Двамата се бяхме уговорили да не казваме на никого за нашата малка тайна и се надявах, че той спазва уговорката.

— Точно затова трябва спешно да говоря с Адам — отвърнах внимателно. — Както вероятно вече знаете, налага се Робърт Милър да дойде в Париж.

— Ах! — зарадва се гласът. — Това е чудесно! Не, не знаех. Кажете… получихте ли писмото ми? Дано не съм сбъркала, че го пуснах ей така. Ще бъдете ли така любезен да го препратите на Робърт Милър? Да знаете, че е ужасно важно за мен!

Имах чувството, че съм като Алиса в Страната на чудесата, тръгнала след белия заек.

— Какво писмо? Не съм получавал никакво писмо — обърках се аз. — Всъщност вие от агенция Голдбърг Интернешънъл ли сте?

— О, не. Обажда се Орели Бреден. Не съм от агенция. Мисля, че е станала грешка. Бях помолила да ме свържат с редактора, отговарящ за Робърт Милър — обясни гласът любезно и твърдо.

— На телефона е. — Усетих как разговорът започва да се повтаря. Не познавах никаква Орели Бреден. — Е, госпожо Бреден. Какво мога да направя за вас?

— Вчера вечерта изпратих едно писмо за Робърт Милър и искам само да се уверя, че е пристигнало при вас и ще му бъде предадено.

Най-после разбрах. Тези вестникари не си губят времето.

— А, разбирам… вие сте дамата от „Фигаро“, така ли? — Насилих се да се засмея.

— Не, господине.

— Да, но… коя сте тогава?

Отсреща се чу въздишка.

— Орели Бреден, вече ви казах.

— Така?

— Писмото — повтори нетърпеливо гласът. — Бих искала да предадете писмото на господин Милър.

— За какво писмо говорите? Не съм получил никакво писмо.

— Не може да бъде! Та нали вчера лично го донесох. Един бял плик. Адресиран до писателя Робърт Милър. Трябва да сте го получили! — Гласът бе все така настойчив и аз на свой ред изгубих търпение.

— Чуйте, госпожо, след като съм ви казал, че няма писмо, би следвало да ми повярвате. Може още да не е пристигнало — когато пристигне, с удоволствие ще го предадем. Така става ли?

Предложението ми сякаш не я въодушеви особено.

— Тогава може ли да ми дадете адреса на Робърт Милър? Евентуално имейл, на което да се свържа с него?

— Съжалявам, по принцип не даваме адресите на авторите. Те също имат право на личен живот.

Божичко, какво си въобразява тази жена?

— Не може ли да направите изключение? Наистина е важно.

— Какво имате предвид, като казвате важно! По какъв начин сте свързана с Робърт Милър? — попитах недоверчиво. Беше ми странно да задавам такъв въпрос, но последвалият отговор беше още по-странен:

— Ами де да знаех… Знаете ли, прочетох книгата му… наистина страхотна книга… и там имаше някои неща, които… ами… бих искала да задам няколко въпроса на автора… и да му благодаря… той, така да се каже, ми спаси живота…

Втренчих се невярващо в слушалката. Тази жена определено не е добре с главата. Може да е някоя от онези откачени читателки, които безмилостно се увесват на врата ти и във възторжения си ентусиазъм пишат неща като: „Трябва непременно да се запозная с теб!“, „Мислиш също като мен!“, или „Искам дете от теб!“

Е, признавам, че такива изказвания в писмата на читателки до Робърт Милър — т.е. до мен — не е имало, поне досега. Но са ми предавали възторжени бележки, които да му „препратя“. С други думи, бях ги прочел и понеже самолюбието ми не ми позволяваше просто да ги изхвърля, ги запращах в най-отдалечения ъгъл на стоманения си шкаф.

— Вижте — казах аз. — Това страшно много ме радва. Но все пак няма да ви дам адреса. Ще трябва да се задоволите с моите услуги. Това е положението.

— Но пали казахте, че не сте получили писмото ми. Как ще му го предадете? — попита гласът със смесица от непокорство и отчаяние.

Идеше ми да разтърся този глас, само че, за съжаление, гласовете по телефона имат свойството да не могат да бъдат разтърсвани.

— Госпожо — как ви беше името?

— Бреден. Орели Бреден.

— Госпожо Бреден — опитвах се да звуча спокойно, — веднага щом това писмо пристигне и пощенската ми кутия, ще го предам. Съгласна ли сте? Може би не още днес или утре, но ще имам грижата. А сега, за съжаление, се налага да затварям. Трябва да свърша куп неща, които, макар и да са несравними по важност с вашето писмо, все пак очакват да се заема с тях. Приятен ден ви желая.

— Господин Шабане?! — извика бързо гласът.

— Още съм на телефона — отвърнах начумерено аз.

— Какво ще правим, ако писмото се е загубило? — Гласът леко трепереше.

Прокарах нервно ръка по косата си. Пред вътрешния ми взор се появи възрастна дама с разчорлена коса, разполагаща с много време, която с деликатни пръсти проследява ред по ред върху страницата и тихичко си шепне.

— Тогава, скъпа ми госпожо Бреден, просто ще напишете още едно писмо. Така че: приятен ден.

Мен ако питате, може и още сто писма да напишете, мислех си язвително аз, докато затръшвах слушалката на телефона. Никое няма да пристигне до местоназначението си.

 

 

Едва затворил телефона, вратата на кабинета ми се отвори и госпожа Пети подаде глава.

— Господин Шабане! — каза тя укорително. — Господин Голдбърг вече два пъти се опитва да се свърже с вас, но телефонът ви все дава заето! В момента е на линия, може ли…

— Да! — изкрещях аз. — Господи, да!

Моят приятел Адам, както винаги, беше спокоен като будист.

— Най-после благоволи да се обадиш — нахоках го, когато чух в слушалката неговото безгрижно: Hi-Andy-how-is-it-going?^[6] — Къде изобщо се запиля?! Имаш ли представа какво става тук? Аз въртя като откачен, а ти не вдигаш нито един от проклетите си телефони. Изобщо агенцията ти още ли я има? Всеки ме тормози с този загубен Милър. Пощурели бабки се обаждат тук и искат адреса му. Монсиняк си иска литературното четене. „Фигаро“ си иска статията. И знаеш ли какво ще стане, ако старият разбере, че няма никакъв Милър?! Ще се наложи просто да си стегна куфарите!

Трябваше да си поема въздух и Адам използва възможността да се включи в разговора.

— Calm down, my friend^[7] — каза той. — Всичко ще се нареди. Но първо се успокой. Не знам откъде да започна да ти отговарям.

Изръмжах в слушалката.

— Така… бях за няколко дни в Ню Йорк и посетих някои издателства. Карол беше с мен, а Гретхен за нещастие се натровила с миди и затова в агенцията не е имало никого. Семейството ми използва възможността да отиде при баба в Брайтън. Ема си взе личния мобилен телефон, но си забрави зарядното. А моят телефон от време на време пиукаше, може и връзката да е била лоша, за всеки случай съобщенията ти идваха така накъсано, че изобщо не разбрах за какво става въпрос. Законът на Мърфи — типично.

— Законът на Мърфи ли? — попитах. — Ама че оправдание!

— Не се оправдавам. Понякога като не върви, просто не върви. Това е законът на Мърфи. Но не се тревожи, Анди! Първо, няма да си стягаш куфарите. И второ, ще измислим някакво решение.

— Искаш да кажеш: ти ще измислиш решение. Ти трябва да убедиш брат си, зъболекаря, да се довлече в Париж и два дни да се прави на Робърт Милър. Нали идеята за снимката беше твоя. Аз не бях съгласен да се слага снимка, помниш ли? Но ти не миряса с тъпите си подробности. Снимка, куче, вила, хумор. „Живее с малкото си куче Роки в една вила. Роки!“ Все едно я плюеш тази дума. Кой си кръщава кучето Роки? Това е направо откачено!

— За англичаните е съвсем нормално — настоя Адам.

— Аха. Добре тогава! Чудесно. А относно самия него, брат ти? Искам да кажа… той има ли чувство за хумор? Може ли да се изразява добре? Мислиш ли изобщо, че ще го убедиш?

— О… well^[8]… предполагам… — рече Адам и аз долових леко колебание в гласа му.

— Какво? — заекнах. — Само не ми казвай, че е заминал за Южна Америка.

— О, не! Той никога не би се качил на самолет. — Адам отново млъкна и аз усетих, че безгрижието му се изпари.

— Е… и? — не се отказвах.

— Well — повтори той. — Има само едно нищожно проблемче…

Изстенах и се запитах дали пък нашият неавтор не се е споминал междувременно.

— Брат ми не знае нищо за книгата — добави спокойно Адам.

— Какво? — извиках аз, което, ако бе написано в роман, щеше да е с размер на шрифта поне сто двайсет и пет. — Ти не си му казал? Имам предвид — това е шега, нали? — Не бях на себе си.

— Не, не е шега — отвърна кратко Адам.

— Но ти нали твърдеше, че той бил казал How very funny — нали това му бяха думите!

— Ами, ако трябва да съм честен, това бяха моите думи — разкая се Адам. — Тогава нямаше причина да му разказвам всичко. Книгата не е излизала в Англия. Пък и… брат ми не чете такива неща. Чете най-вече специализирана литература за новостите в техниката, свързана с имплантациите.

— Господи, Адам! Вбесява ме спокойствието ти! Ами снимката? Нали има снимка.

— А това ли! Всъщност Сам си пусна брада — никой няма да го познае на снимката.

Адам винаги намираше изход от ситуацията. Аз обаче — не.

— Удивително! How very funny! — извиках извън себе си. — И сега? Ще може ли пак да си обръсне брадата? Ако изобщо е готов да се включи в целия този фарс. При положение че досега дори дума не си му споменал? О, боже! О, боже! Това не може да е истина! Пфу! Сега вече се насадихме! Край! Най-добре веднага да започна да си стягам куфарите.

Погледът ми се плъзна по пълните с книги рафтове и по купчината ръкописи, които така и нямаше да прегледам. По големия плакат за изложението на Бонар в Гран Пале, на който имаше весел южнофренски пейзаж. По малката бронзова статуетка на бюрото ми, която си бях донесъл от Вила Боргезе в Рим и която представляваше превръщането на красивата Дафне, бягаща от Аполон, в дърво.

Може би и аз ще се превърна в дърво, помислих си, само че не докато бягам от някой бог, а докато се спасявам от един разярен Жан-Пол Монсиняк.

„Имате добри очи — каза ми той, когато ме назначаваше. — Такъв открит, честен поглед. Е, добре! Харесвам хора, които те гледат в очите.“

Погледът ми продължи да се мести към кокетния прозорец с белите первази и двойните стъкла, през които се виждаше острието на църквата „Сен Жермен“ над покривите на другите къщи, а в пролетните дни — и късче синьо небе. Въздъхнах дълбоко.

— Не се тревожи, Андре — чувах някъде отдалеч гласа на Адам Голдбърг. — Ще измислим нещо.

„Ще измислим нещо“ очевидно беше неговият девиз. Но не и моят. Поне не в този момент.

— Сам ще ми направи тази услуга — продължи Адам, без да обръща внимание на умълчаването ми. — Той наистина е мило момче и ще ни съдейства, ако го помоля, бъди сигурен. Още довечера ще му се обадя и ще му обясня всичко. Става ли?

Навивах мълчаливо кабела на телефона около пръста си.

— Кога трябва да сме готови? — попита Адам.

— В началото на декември — избоботих аз, докато разглеждах увития си пръст.

— О, значи имаме повече от две седмици! — извика възторжено Адам — за мое най-голямо учудване.

Според мен времето ни притискаше. Според него — беше предостатъчно.

— Ще ти се обадя веднага след като се свържа с брат си. Няма причина да се паникьосваме — успокояваше ме той. След което моят приятел англичанин приключи разговора с лека вариация на любимото си изречение. — Don’worry^[9]. Ще се оправим!

 

 

До края на деня не се случи нищо особено. Опитах се да поработя по ръкописите върху бюрото си, но не можах да се съсредоточа.

Габриел Мерсие мина по някое време и с важно изражение ме уведоми, че господин Монсиняк, след като прочел романа на италианеца, притежаващ сладоледен бар (начало — среда — край), не виждал надежда от него да излезе някоя Дона Леон. „Един прописал собственик на сладоледен бар би било страшно оригинално, нали? — бил казал презрително шефът. — Ако питате мен, посредствена проза. Никакво напрежение! Истинско безочие е да иска толкова много пари. Тези американци са луди!“ Така мислеше и госпожа Мерсие, която от около двайсет и пет години споделяше мнението на издателя, от което можеше да се заключи, че ръкописът ще бъде отхвърлен.

Към пет и половина влезе госпожа Пети с няколко писма и договори, които трябваше да се подпишат. После любезно ми пожела приятна вечер и си тръгна с указанието, че днешната поща е в стаята на секретарките.

— Да, да — кимнах разбиращо. В добрите дни госпожа Пети ми носеше лично пощата на бюрото. Обикновено ме питаше и дали искам едно хубаво кафе. („Какво ще кажете за едно хубаво кафе, господин Шабане?“) Когато обаче ми се сърдеше, както днес, естествено, не ми се полагаше тази двойна привилегия. Госпожа Пети беше не само снажна секретарка с огромни гърди за парижките стандарти. Тя беше жена с принципи.

Обикновено идвах в издателството към десет сутринта и оставах до седем и половина. Обедните почивки бяха разтегливо понятие, особено когато отивах на обяд с някой автор, тогава съм откарвал и до три часа.

Господин Шабане има работна среща, казваше госпожа Пети делово, когато някой я питаше за мен. Чак след пет часа ставаше по-спокойно в иначе оживеното издателство „Опал“ и можеше да свършиш нещо важно. Времето летеше и когато имах много работа, така се отнасях, че не усещах кога е станало почти девет. Днес реших да си тръгна по-рано. Денят беше уморителен за мен.

Изключих стария радиатор под прозореца, прибрах ръкописа от госпожица Мирабо в старата си чанта, дръпнах малката месингова верижка, която висеше от тъмнозелената настолна лампа и угасих светлината.

— Достатъчно за днес — измърморих и затворих след себе си вратата на кабинета. Но според великия божествен план краят на деня ми бе отложен с още малко време.

— Извинете — спря ме гласът, който същия следобед ми беше скъсал нервите. — Може ли да ми кажете къде да намеря господин Шабане?

 

 

Тя стоеше пред мен като изникнала изпод земята. Но това не беше някоя упорита осемдесетгодишна бабка, която да ме тормози със своето най-вероятно изгубило се, писмо. Притежателката на „гласа“ беше млада стройна жена с тъмнокафяво вълнено палто и кожени ботуши. Около врата й небрежно бе увит плетен шал.

Дългата й коса се разстилаше по раменете и леко проблесна като разтопено злато, когато тя гневно пристъпи към мен.

Погледна ме въпросително с тъмнозелените си очи.

Беше четвъртък вечерта, малко преди шест и половина, и ми се стори, че имам дежа вю, което в първия момент не можах да определя.

Заковах се на място и загледах втренчено силуета с тъмнорусата коса, сякаш бе привидение.

— Търся господин Шабане — повтори тя сериозно. И после се усмихна. Сякаш слънчев лъч се стрелна по коридора. — Знаете ли дали е още тук?

Боже мой, тази усмивка ми беше толкова позната! Преди около година, година и половина сякаш я бях виждал. Това беше онази омагьосваща усмивка, с която започваше романът ми.

 

 

Така е с историите. Откъде вземат авторите своите истории? Може би те просто дремят в тях и при определени обстоятелства излизат наяве? Или пишещите си ги улавят от въздуха? Дали описват живота на реални лица?

Кое е вярно и кое — измислено? Кое е било и кое не е било? Влияе ли въображението върху действителността? Или действителността върху въображението?

Дейвид Шригли, илюстратор и аниматор, беше казал веднъж: „Ако хората ме попитат откъде черпя идеи, ще им кажа, че не знам. Това е тъп въпрос. Защото, ако знаех откъде черпя идеите си, те не биха били мои идеи. Биха били идеи на другиго и все едно съм му ги откраднал. Идеите не идват отникъде, те просто се раждат в главата. Може би идват от Бог или от тъмните сили, или пък от нещо съвсем друго.“

Що се отнася до моята теория, хората, пишещи романи или разказващи ни нещо, се делят на три големи групи.

Едните пишат изцяло за себе си — някои от тях попадат в голямата литература.

Другите имат завиден талант да измислят истории. Както си пътуват във влака и гледат през прозореца, внезапно им хрумва идея.

Има още една група писатели — тази на импресионистите. Тяхната дарба се състои в това, че намират истории.

Те бродят с отворени очи по света и берат ситуации, настроения и сценки, подобно на череши от дърветата.

Един жест, една усмивка, начинът, по който някой прокарва ръка по косата си или си завързва обувките. Моментно възприятие, зад което се крият цели истории. Картини, които се превръщат в разказ.

Виждате двойка влюбени да се разхожда в прохладната вечер из Булонския лес и започвате да разсъждавате къде ли ще ги отведе животът. Сядате в кафето и наблюдавате как две приятелки възбудено разговарят. Още не знаете, че едната скоро ще умре, а другата ще бъде предадена от приятеля си. Питате се закъде ли пътува жената с тъжните очи, седнала в метрото и оборила глава на прозореца.

Стоите пред киното на опашката за билети и случайно долавяте невероятно свеж разговор между касиерката и двойка много възрастни съпрузи, които питат дали има намаление за студенти — по-добро от това не би могло да се измисли! Виждате светлината на пълната луна, която като сребриста локва се разлива върху света и сърцето ви се пълни с думи.

Не знам дали изобщо имам правото да се нарека автор. Наистина, написал съм едно романче, но моето участие в създаването му е много малко. Аз също се причислявам към хората, които намират своите истории.

Така и тогава намерих героинята на своя роман в един малък ресторант.

Още си спомням с подробности — в онази пролетна вечер се разхождах сам по „Сен Жермен“, където хората бяха насядали пред ресторантите и кафенетата, после свърнах по една уличка, която ме привлече с нещо. Тогавашната ми приятелка искаше огърлица за рождения си ден и възторжено ми бе описала едно бижутерийно магазинче на израелската дизайнерка Михал Негрин, което се намирало на улица „Принцес“. Аз го открих и малко по-късно си тръгнах оттам с умилително шарено пакетче и после — някак си, без да съм подготвен за това — намерих Нея!

Тя стоеше зад стъклото на ресторанта, голям не повече от една всекидневна, и разговаряше с някакъв гост, който седеше на дървена масичка с покривка на червено-бели карета с гръб към мен. Меката жълта светлина караше дългата й до раменете коса да проблясва така, че при всяко движение лъчите пробождаха окото ми.

Стоях неподвижен и попивах всяка подробност от тази млада жена. Семплата дълга зелена рокля от фина коприна, която тя носеше естествено, като римска богиня на пролетта, и чиито широки презрамки показваха раменете й. Докато говореше, жената жестикулираше грациозно с дългите си пръсти.

Видях как посегна към шията си и се заигра с огърлица от изящни млечнобели перли, която завършваше с голяма стара камея.

В следващия миг вдигна поглед и се усмихна.

Тази усмивка ме омагьоса и ме изпълни с радост, макар и съвсем да не бе предназначена за мен. Стоях пред прозореца като воайор и не смеех да дишам — толкова съвършен ми изглеждаше този миг.

После вратата на ресторанта се отвори, наизлизаха смеещи се хора на улицата и мигът се стопи, красавицата се обърна и изчезна, а аз отминах.

Никога по-рано, а и по-късно, не съм отсядал в този малък уютен ресторант, чието име ми звучеше толкова поетично, че не ми оставаше нищо друго, освен да го избера за финал на романа си — във „Времето на зрелите череши“.

Приятелката ми си получи своята блестяща огърлица. Малко по-късно ме напусна.

Остана ми само усмивката на една непозната, която ме вдъхновяваше и окриляваше. Кръстих я Софи и я изпълних с живот. Въвлякох я в измислена от мен авантюристична история.

И ето че сега тя стоеше пред мен и аз най-сериозно се запитах дали все пак не е възможно герой от роман да се превърне в човек от плът и кръв.

 

 

— Господине? — В гласа прозвуча тревожна нотка и духът ми се върна в коридора на издателство „Опал“, където все още телом стоях пред затворената врата на кабинета си.

— Извинете, госпожице — помъчих се да овладея объркването си. — Бях се замислил. Какво казахте?

— Искам да говоря с господин Шабане, ако е възможно — повтори тя.

— Ами… вече говорите с него — отвърнах и по изненаданото й изражение разбрах, че си е представяла по друг начин човека, който само преди няколко часа се бе държал толкова неприветливо по телефона.

— О — каза тя и изящните й тъмни вежди се вдигнаха нагоре. — Вие сте значи! — Усмивката й изчезна.

— Да, аз съм — повторих малко глуповато.

— Значи с вас говорихме по телефона днес следобед. Аз съм Орели Бреден, помните ли? Онази с писмото до вашия автор… господин Милър. — Тъмнозелените й очи ме гледаха с упрек.

— Да, спомням си. — Имаше дяволски красиви очи.

— Сигурно сте учуден, че ви се изтърсих така?

Какво трябваше да отговоря? Градусът на учудването ми бе нараснал поне хиляда пъти повече, отколкото можех да си представя. Защото наистина граничеше с чудо това, Софи, героинята на моя роман, внезапно да се появи пред мен и да ми задава въпроси. Тя е жената, която същия следобед искаше от мен адреса на автора (какъвто изобщо не съществуваше!), защото моята книга (точно така, моята книга!) й била спасила живота. Как можех да й обясня всичко това? Самият аз бях объркан и имах чувството, че всеки момент от ъгъла ще изскочи някой триумфиращ телевизионен шегаджия, който с пресилена веселост ще ми извика: You are in Candid Camera, hahaha!^[10]

И така, аз продължавах да се взирам в нея и изчаквах мислите ми да се подредят.

— Ами… — покашля се жената. — Понеже днес по телефона… — тя направи внезапна пауза — бяхте толкова нетърпелив и припрян, си помислих, че може би е по-добре да мина лично.

Това бяха думите, които освободиха достъпа на съзнанието ми до действителността. Удивително бе, че я познавах само от пет минути, а вече я чувах да говори като мама! Веднага излязох от кататоничната си хипноза.

— Вижте, госпожице, днес имах много грижи на главата. Но не съм бил припрян, нито нетърпелив!

Тя ме погледна замислено, после кимна:

— Така е. Ако трябва да съм честна, бяхте по-скоро неприветлив. Питах се дали всички редактори са толкова неприветливи, или това е ваша особеност, господин Шабане.

Аз се усмихнах закачливо.

— В никакъв случай. Просто се опитваме да си вършим работата, но за съжаление понякога ни пречат, госпожице… — Отново забравих името й.

— Бреден. Орели Бреден. — Тя ми протегна ръка и пак се усмихна.

Аз я поех и в същия миг се запитах какво ли би било, ако можех да задържа тази ръка (и ако е възможно не само ръката) за по-дълго от необходимото. После я пуснах.

— Е, госпожице Бреден, все пак се радвам, че вече ви познавам лично. Човек не среща всеки ден толкова заинтересовани читателки.

— Дали междувременно не сте намерили писмото ми?

— О, да! Разбира се — излъгах и кимнах. — То си лежеше спокойно в пощенската ми кутия.

Какво пък толкова? Това писмо или наистина е в пощенската ми кутия, или ще бъде там утре или вдругиден. И понеже така и нямаше да види бял свят, резултатът щеше да е един и същ. Това чудно читателско писмо нямаше никога да достигне адресата си, а в най-добрия случай щеше да отиде в дъното на стоманената ми каса.

Усмихнах се доволно.

— Значи ще можете да го предадете на Робърт Милър — каза тя.

— Разбира се, госпожице Бреден, не се безпокойте. Писмото ви е в сигурни ръце, все едно вече е при получателя си. Въпреки това…

— Въпреки това? — повтори обезпокоено тя.

— Въпреки това на ваше място не бих възлагал особени надежди. Робърт Милър е изключително затворен, да не кажа труден човек. Откакто жена му го напусна, той живее усамотено в малката си вила. Посветил е цялото си сърце на кученцето си… Роки — разказах аз.

— О! Колко тъжно.

Кимнах съчувствено.

— Да, наистина е много тъжно. Робърт винаги е бил малко особен, но сега… — Въздъхнах дълбоко и убедително. — Тъкмо се опитваме да го доведем за една инициатива с „Фигаро“, но имам слаба надежда.

— Странно, не се бях замислила за тона. Романът му е толкова… толкова жизнен и духовит — каза замислено тя. — Вие познавате ли лично господин Милър? — Госпожицата за първи път ме погледна с интерес.

— Ами… — покашлях се многозначително. — По-скоро може да се каже, че аз съм един от малцината, които наистина познават Робърт Милър. Все пак сме работили заедно над неговата книга и той много ме цени.

Госпожица Бреден изглеждаше впечатлена.

— Получила се е страхотна книга. — После добави: — Ах, наистина много ми се иска да се запозная с този Милър. Не мислите ли, че все пак има някакъв шанс да ми отговори?

Тя трепна с рамене.

— Какво да ви кажа, госпожице Бреден? Не вярвам, но всъщност само един Господ знае.

Тя се заигра с ресните на шала си.

— Знаете ли… това не е читателско писмо в истинския смисъл на думата. Ще отнеме много време, ако започна да ви разказвам, господин Шабане, пък и наистина не е ваша работа, но господин Милър много ми помогна в една тежка ситуация и искам да му изкажа благодарността си, разбирате ли?

Кимнах и вече нямах търпение да претърся пощенската си кутия и да прочета какво е казала госпожица Орели Бреден на Робърт Милър.

— Ами нека изчакаме тогава — подех по соломоновски аз. — Или както казват англичаните, да пием по един чай и да изчакаме.

Госпожица Бреден сбърчи лице в странно отчаяние.

— Аз обаче не обичам да чакам — заяви тя.

— То кой обича — отвърнах разбиращо и вече имах чувството, че съм овладял ситуацията. Беше ясно като бял ден, че само след няколко седмици аз ще бъда този, който ще очаква отговор от една разгневена жена с тъмнозелени очи, която присъства в романа до последното му изречение. А заедно с това — и в живота ми!

— Може ли да ви дам визитката си? — попита госпожица Бреден и извади от кожената си чанта малка бяла картичка с две червени череши. — В случай че Робърт Милър все пак дойде в Париж. Ще бъде много мило от ваша страна да ми се обадите. — Тя ме погледна някак съзаклятнически.

— Да, оставете я за контакти. — И мислено добавих, че в този момент не искам повече от това. Нищо, че то бе предназначено по понятни причини за Робърт Милър. Вече имах чувството, че мразя този човек. Взех визитката и едва прикрих изненадата си. „Времето на зрелите череши“, прочетох полугласно. — О… вие работите в този ресторант?

— Аз притежавам този ресторант — отвърна тя. — Знаете ли го?

— Ааа… не… да… всъщност не — запелтечих. Трябваше да внимавам какво говоря. — Това не е ли… не е ли ресторантът, за който се говори в романа на Милър? Я, ха-ха, какво съвпадение!

— Съвпадение ли? — Тя ме изгледа проницателно и в момент на паника се запитах дали изобщо знае нещо. Не, това е невъзможно! Напълно невъзможно! Никой, освен Адам и мен не знае, че Робърт Милър и Андре Шабане са едно и също лице.

— Довиждане, господин Шабане. — Преди да тръгне, тя ми се усмихна още веднъж. — Може би с ваша помощ скоро ще разбера.

— Довиждане, госпожице Бреден. — На свой ред се усмихнах и аз, с надеждата тя никога да не разбере. Още по-малко пък с моя помощ.