Никола Баро
Една женска усмивка (16)

16.

На вратата се почука плахо и госпожица Мирабо влезе, а аз, както почти непрекъснато през последните дни, седях приведен над бюрото си и подпирах с ръце натежалата си глава.

След безславното ми изхвърляне от дома на Орели Бреден ходех като зашеметен. Бях се добрал, залитайки, до къщи, застанах пред огледалото в банята и започнах да се ругая какъв безподобен идиот съм, идиот, който провали всичко. Вечерта бях пил твърде много, а през нощта едва заспах. Многократно се опитвах да се обадя на Орели в дома й, но постоянно се включваше телефонен секретар, а в ресторанта все вдигаше една друга дама и неизменно повтаряше, че госпожица Бреден не желае да говори с мен.

По едно време вдигна някакъв мъж (предполагам, че онзи начумерен готвач) и изрева в слушалката, че ако не престана да досаждам на госпожица Орели, ще дойде лично в издателството и с огромно удоволствие ще ме цапардоса по муцуната.

Три пъти изпращах имейл на Орели, накрая получих лаконичен отговор, с който тя ми казваше да не си правя усилията да пиша повече имейли, понеже ги трие, без да ги чете.

В този последен ден преди Коледа бях толкова отчаян, колкото изобщо може да бъде един мъж. Както изглеждаше, бях загубил безвъзвратно Орели, дори снимката й не можах да задържа, а последният поглед, с който ме бе удостоила, беше пълен с такова презрение, та чак тръпки ме побиваха, щом се сетех за това.

— Господин Шабане?

Вдигнах уморено глава и погледнах към госпожица Мирабо.

— Отивам да си взема сандвич — да донеса ли и на вас?

— Не, не съм гладен — казах аз.

Флоранс Мирабо се приближи плахо.

— Господин Шабане?

— Да, какво има?

Тя ме гледаше със своето дребно, чувствително като мимоза лице.

— Изглеждате ужасно, господин Шабане — рече Флоранс и побърза да добави: — Моля да ме извините, че ви го казвам. Хапнете един сандвич… заради мен.

Въздъхнах тежко.

— Добре, добре.

— Пилешко, шунка или риба тон?

— Няма значение. Донесете ми каквото и да е.

След половин час тя се появи с един сандвич с риба тон и прясно изцеден портокалов сок и безмълвно сложи двете неща на бюрото ми.

— Ще дойдете ли довечера на коледното парти? — попита ме след това.

Беше петък, Бъдни вечер се падаше идния вторник и издателство „Опал“ щеше да затвори врати още следващата седмица, та чак до Нова година. През последните години стана традиция вечерта след последния работен ден издателството да ходи в ресторант „Лип“, за да закрие подобаващо годината. Това бе едно много весело мероприятие, на което падаше голямо ядене, смях и сладки приказки. Сега обаче изобщо не ми беше до веселби.

Поклатих глава.

— Съжалявам, но няма да дойда.

— О! Заради майка ви ли е? Защото е със счупен крак, така ли?

— Не, не — отвърнах. Защо да я лъжа? През последните седмици лъгах толкова много, че вече не ми доставяше никакво удоволствие.

От пет дни мама си беше у дома в Ньой, куцукаше чевръсто из цялата къща на патериците си и обмисляше коледната трапеза.

— Относно счупения й крак, той се оправя — казах аз.

— Но… какво има тогава? — продължаваше да настоява госпожица Мирабо.

Погледнах я.

— Направих огромна грешка — казах аз и сложих ръка на гърдите си. — И сега… не знам как да се изразя… мисля, че сърцето ми е разбито. — Опитах се да се усмихна, но казаното определено не прозвуча шеговито.

— О! — Усетих съчувствието й като топла вълна, която премина през стаята. А после Флоранс изрече нещо, което отекваше в главата ми дълго след като вратата се бе затворила тихо след нея.

— Когато човек забележи, че е направил грешка, трябва да я поправи колкото се може по-бързо.

 

 

Не се случва често издателят да се появи в кабинета на своя сътрудник, но когато се случи, трябва да си сигурен, че е за нещо важно. Час след като Флоранс Мирабо беше при мен, Жан-Пол Монсиняк рязко отвори вратата на стаята и тежко се отпусна на стола пред бюрото ми.

Той ме погледна проницателно със сините си очи. После каза:

— Какво значи това, Андре… току-що чух, че довечера няма да дойдете на коледното парти?

Аз неспокойно се размърдах в креслото си.

— Ааа… няма.

— Може ли да знам защо? — За Монсиняк коледното парти в „Лип“ беше свято и той очакваше да види на него всички свои овчици.

— Ами аз… просто не съм в състояние да бъда на нивото на празника.

— Скъпи Андре, не съм глупав. Всеки, който има очи на главата си, вижда, че нещо с вас не е наред. Вчера не се явихте на заседанието на издателството, в единайсет сте казали, без да изтъкнете причина, че няма да дойдете на работа, на следващия ден се появявате с лице на смъртник и почти не излизате от колибата си. Какво се е случило? Направо не мога да ви позная. — Монсиняк ме разглеждаше замислено.

Свих рамене и мълчах. Какво да му кажа? Ако му разкрия истината, към проблемите ми ще се прибави още един.

— Предполагам, знаете, Андре, че можете да говорите с мен за всичко.

Усмихнах се нервно.

— Много мило, господин Монсиняк, но се боя, че точно с вас не мога да говоря за това.

Той смаяно се облегна назад, сложи крак върху крак и стисна с две ръце обутия си в тъмносин чорап глезен.

— Сега вече ме заинтригувахте. Защо не можете да говорите с мен за това? Ама че безумие!

Погледнах през прозореца, където върхът на кулата на църквата „Сен Жермен“ пробиваше порозовялото небе.

— Защото най-вероятно ще загубя работата си — отвърнах мрачно аз.

Монсиняк се изсмя гръмогласно.

— Но, скъпи Андре, какво толкова лошо сте направили? Да не сте откраднали някоя сребърна лъжичка? Или сте бръкнали под полата на някоя от сътрудничките? Пари ли сте си присвоили? — Той отново се залюля напред-назад на стола.

И тогава си спомних думите на госпожица Мирабо и реших да сваля картите.

— Става въпрос за Робърт Милър. По този въпрос аз… не бях честен спрямо вас, господин Монсиняк.

Той се наведе внимателно напред.

— Е? Какво за този Милър? Има ли проблеми с англичанина? Освен с езика!

Преглътнах. Не беше лесно да кажа истината.

— Четенето беше грандиозно. Боже той, смял съм се със сълзи — продължи Монсиняк. — Какъв е проблемът с този тип? Той дори скоро ще изпрати следващия си роман.

Изстенах тихо и закрих лицето си с ръце.

— Какво има? — попита разтревожено Монсиняк. — Андре, престанете да драматизирате и просто ми кажете какво се е случило. Нали Милър ще продължи да пише за нас — да не би да има проблеми между вас двамата? Да не сте се скарали за нещо?

Поклатих едва забележимо глава.

— Други ли са го привлекли?

Поех дълбоко въздух и погледнах Монсиняк в очите.

— Ще ми обещаете ли, че няма да откачате, нито да крещите?

— Да, да… говорете най-сетне!

— Няма да има други романи от Робърт Милър — казах и направих малка пауза. — Поради простата причина, че в действителност Робърт Милър не съществува.

Монсиняк ме гледаше неразбиращо.

— Сега вече наистина говорите откачено, Андре. Какво става, да нямате температура? Да не сте си изгубили ума? Робърт Милър беше в Париж, забравихте ли?

Кимнах.

— В това е проблемът. Човекът на четенето не беше Робърт Милър. Беше един зъболекар, който се представи за Милър, за да ни направи услуга.

— „Ни“?

— Да, на нас с Адам Голдбърг. Зъболекарят е негов брат. Казва се Сам Голдбърг и съвсем не живее в някаква вила с кучето си, а с жена си и децата си в Девъншир. Занимава се с книги толкова, колкото аз с гравиране върху злато. Разбирате ли, всичко беше нагласено. За да не се изпорти работата.

— Но… — Сините очи на Монсиняк играеха неспокойно. — Кой тогава е написал книгата?

— Аз — казах.

И тогава Жан-Пол Монсиняк все пак изкрещя.

 

 

Лошото на господин Монсиняк е това, че реагира твърде първосигнално, когато е развълнуван.

— Но това е чудовищно! Вие ме измамихте, Андре. Аз ви вярвах и бих сложил ръката си в огъня за вашата почтеност. Вие сте действали задкулисно — това няма да ви се размине. Уволнен сте! — изкрещя той и скочи възбудено от стола си.

Хубавото на господин Монсиняк е, че се успокоява толкова бързо, колкото се е и ядосал, и че има уникално чувство за хумор.

— Невероятно — рече той след десет минути, в които вече се виждах като безработен редактор, от когото всички от бранша странят. — Невероятно е как вие двамата сте успели да направите цялата тази машинация. Да поведете цялата преса за носа. Впечатляващо, не може да не се признае. — Той поклати глава и внезапно започна да се смее. — Честно казано, малко се учудих, когато Милър обяви по време на четенето, че героят на новия му роман ще бъде зъболекар. Защо просто не ми признахте още от самото начало, че това сте вие, Андре? Боже мой, не предполагах, че пишете толкова добре. Вие пишете наистина добре — повтори още веднъж той и прокара ръка по побелялата си коса.

— Беше спонтанна идея. Вие искахте един Стивън Кларк, помните ли? А към момента нямаше англичанин, който да пише забавно за Париж. Не сме искали да лъжем никого, нито да навредим на издателството. Знаете и че авансът за този роман бе повече от незначителен. Дълго разигравахме този сценарий.

Монсиняк кимна.

— Никой от нас не можеше да предположи, че книгата наистина ще потръгне, та чак някой да прояви интерес към автора — продължих аз.

— Добре — каза Монсиняк, който през цялото време се разхождаше из кабинета и сега отново седна. — Значи това било. А сега нека да си поговорим като мъже. — Той скръсти ръце на гърдите си и ме погледна строго. — Оттеглям си уволнението, Андре. За наказание тази вечер ще дойдете в ресторант „Лип“, разбрано?!

Кимнах облекчено.

— А сега бих искал да ми обясните какво общо имат всички тези машинации с вашето разбито сърце. Госпожица Мирабо много се тревожи. А аз от своя страна имам чувството, че заради това сте толкова разстроен.

Той се облегна доволно на стола си, запали си една малка пура и зачака.

Историята се получи дълга. Когато свърших разказа си, навън светваха първите фенери.

— Вече не знам какво да правя, господин Монсиняк — завърших нещастно аз. — Най-после намерих жената, която винаги съм търсил, а сега тя ме мрази! Дори и ако успея да й докажа, че в действителност не съществува писател на име Милър, не вярвам, че това ще е достатъчно. Тя ми е толкова бясна… чувствата й са толкова наранени… няма да ми прости… никога…

— Момент! — прекъсна ме господин Монсиняк. — Какви ги говорите, Андре? Така като слушам историята ви, все още нищо не е загубено. Повярвайте на един човек, който има малко повече опит от вас. — Той изтърси пепелта и заклати крака си. — Знаете ли, Андре, три изречения винаги са ми помагали да преодолявам трудните периоди. Няма смисъл, Не съжалявам за нищо и не на последно място: Не ти пука! — Той се засмя. — Но се боя, че във вашия случай няма да ви помогнат нито Волтер, нито Едит Пиаф, още по-малко пък Шанел. Във вашия случай, скъпи приятелю, ще помогне само едно: истината. И то цялата истина. — Той се изправи и пристъпи към бюрото ми. — Послушайте съвета ми и запишете цялата история така, както се е случила — от първия момент, в който сте погледнали през витрината на ресторанта до нашия разговор тук. А после дайте ръкописа на тази Орели с указанието, че нейният любим автор е написал нов роман и че за него е много важно тя първа да прочете ръкописа. — Монсиняк ме тупна по рамото. — Това е невероятна история, Андре. Просто е велика! Запишете я, заемете се с това още утре или най-добре още тази нощ! Пишете за живота си, приятелю. Впишете се в сърцето на тази жена, която сте спечелили още с първия си роман. — Той тръгна към вратата и на прага се обърна още веднъж. — Каквото и да излезе от това — Монсиняк ми намигна, — ще си имаме своя Робърт Милър!