Никола Баро
Една женска усмивка (17)

17.

Има писатели, които дни наред висят над първото изречение в романа си. Първото изречение трябва да се измисли прецизно, нататък всичко върви от само себе си, казват те. Мисля, че има дори изследвания, посветени на началата на романите, тъй като първото изречение, с което започва една книга, е като първия поглед между двама още непознати.

Но има и такива писатели, които не могат да започнат романа си, без да знаят какво ще е последното им изречение. Джон Ървинг например казва, че обмисля книгата си, като започва от последната глава към началото. И чак тогава започва да пише.

Аз, обратното, написах тази история, без да знам каква ще е развръзката, без изобщо да се насочвам към определена развръзка.

Истината е, че тази история още си няма край.

Тъй като последното изречение трябва да го напише една жена, която видях в една пролетна вечер преди година и половина през стъклото на един малък ресторант с червено-бели карирани покривки, намиращ се на улица „Принцес“ в Париж.

Това е жената, която обичам.

Тя се бе усмихнала зад стъклото — и нейната усмивка така ме омагьоса, че я откраднах. Взех я назаем. Носех я навсякъде със себе си. Не знам дали е възможно такова нещо — човек да се влюби в една усмивка, чудя се аз. Във всеки случай тази усмивка ме вдъхнови да напиша една история — история, в която всичко е измислено, дори и самият автор.

А после се случи нещо невероятно. Година по-късно, в един наистина отвратителен ноемврийски ден, жената с пленителната усмивка застана пред мен, сякаш паднала от небето. А странното и в същото време трагичното в тази среща бе, че тя поиска нещо, което не можех да й дам. Имаше само едно желание — беше обсебена от него, както принцесите от приказките са обсебени от заключената врата — точно това нейно желание бе невъзможно да се изпълни. Или напротив? Оттогава се случиха много неща — и хубави, и лоши, и на мен ми се иска да разкажа всичко. Цялата истина за лъжата.

Това е действителната история и аз ви пиша като войник, който на следващия ден трябва да влезе в битка; като болен, който не знае дали за него утре слънцето отново ще изгрее; като обичащ, който поставя цялото си сърце в нежните ръце на една жена с дръзката надежда, че тя ще го изслуша.

Бяха минали три дни от разговора ми с Монсиняк. Трябваха ми три дни, за да напиша първите изречения на този лист, но после изведнъж всичко потече с шеметна бързина.

През следващите седмици пишех като направляван от висша сила, пишех за живота си, както точно се бе изразил издателят. Разказвах за бара, в който ме бе споходила брилянтната идея, за една поява в коридора на едно издателство, за едно писмо до един английски писател в моята пощенска кутия, което неволно отворих — и за всичко друго, случило се през онези вълнуващи, неповторими седмици.

Коледа дойде и си отиде. Взех лаптопа и бележките си при мама в Ньой, където прекарах празниците, и когато на Бъдни вечер се събра цялото семейство около голямата маса в салона и всички възхваляваха гъшия дроб с подсладен лук, димящ в чиниите ни, мама за първи с право каза, че съм отслабнал и че не се храня достатъчно.

Ядях ли изобщо през тези седмици? Може и да съм ял, но нямам никакъв спомен. Добрият Монсиняк ме пусна в отпуска до края на януари — със специална задача, както каза на другите — и аз ставах сутрин, обличах си нещо и като залитах, се отправях с чаша кафе и цигари към бюрото си.

Не вдигах телефона, не отварях, когато се позвънеше на вратата, не гледах телевизия, вестниците се трупаха непрочетени върху масичката до дивана и понякога в късния следобед излизах из квартала, за да подишам чист въздух и да си купя неща от първа необходимост.

Вече не принадлежах на този свят и ако настъпеше някое природно бедствие, нямаше да забележа. Нищо не ме интересуваше през тези седмици. Само знаех, че трябва да пиша.

Заставах пред огледалото в банята, поглеждах разсеяно към образа на един блед мъж с разрошена коса и сенки под очите.

Не се впечатлявах от това.

Понякога се разхождах из стаята, за да разкърша схванатите си крайници, и ако не можех да продължа и не ми достигаше вдъхновение, пъхвах сидито „French Café“ в уредбата си. То започваше със „Fibre de verre“ и свършваше с „La fée clochette“, през всичките тези седмици слушах само това сиди, без да мога да кажа защо.

Затварях се в себе си като аутист, който брои всичко, попаднало под пръстите му. Това беше нещо като ритуал за мен — още при първите тактове ставах по-уверен, а след втората или третата песен отново се връщах в историята и музиката понасяше мисълта ми като бяла чайка високо над необятното море.

От време на време се спускаше плътно над водата, а после чувах „La Mer Opale“ на Корали Клеман и виждах зелените очи на Орели Бреден пред себе си. Или слушах „Un jour comme un autre“ на Бриджит Бардо, за да си представя как Клод е напуснал Орели.

Всеки път, когато прозвучаваше „La fée clochette“, знаех, че отново е изминал един час, а сърцето ми натежаваше и едновременно с това се разнежваше при спомена за онази вълшебна вечер във „Времето на зрелите череши“.

Вечер по някое време загасях настолната си лампа и отивах в леглото — после често ставах пак, защото ми се струваше, че ме е осенила някоя фантастична идея, която на следващата сутрин обикновено се оказваше не толкова фантастична.

Часовете прерастваха в дни, а дните започваха да се сливат в някакво трансатлантическо тъмносиньо море, в което вълните се редуват една след друга, а погледът прокарва тънка линия до хоризонта, където пътникът си мисли, че има твърда земя.

Според мен никоя книга не е била писана толкова бързо. Даваше й тласък желанието да спечеля отново Орели и аз копнеех за деня, в който ще положа ръкописа в краката й.

В последния ден на януари бях готов.

 

 

Вечерта, когато оставих ръкописа пред вратата на Орели Бреден, заваля сняг. Снегът в Париж е нещо толкова рядко, че повечето хора му се радват.

Заскитах по улиците като безделник, зяпах в осветените витрини, вдишвах апетитната миризма на пресни палачинки от малката сергия зад църквата „Сен Жермен“ и реших да си купя една гофрета, която ми намазаха с дебел слой крем от кестени.

Снежинките тихо падаха край мен, малки бели точки в тъмнината, и аз си мислех за ръкописа, който бях опаковал, и че Орели ще го намери тази нощ пред вратата си.

Бяха излезли сто и осемдесет страници, дълго обмислях какво заглавие да сложа на тази история, на този роман, с който се надявах да си върна завинаги момичето със зелените очи.

Пробвах с какви ли не чувствени, романтични, почти кичозни заглавия, но всички ги задрасках от списъка си. И накрая озаглавих книгата си с простичкото и покъртително „Краят на историята“.

Няма значение как започва една история, няма значение какви обрати и преплетени пътища се появяват в нея, в крайна сметка важен е само краят.

Професията ми е такава, че съм редактирал много книги и ръкописи, и трябва да кажа, че най-много омагьосват онези романи, които имат отворен или дори трагичен край. Да, именно този книги карат човек да се замисли, след като ги е прочел, докато онези, с щастливата развръзка, бързо се забравят.

Трябва да се прави обаче разлика между литературата и действителността, понеже, когато сложих малкия кафяв пакет пред вратата на Орели на студения каменен под, признавам, че нямах никакви интелектуални претенции. Изпратих гореща молитва към небето и се молех за щастлив край.

Към ръкописа бе приложено отворено писмо, в което бях написал следното:

„Скъпа Орели,

Знам, че си ме изхвърлила от живота си и не желаеш повече да ме виждаш и аз ще уважа желанието ти.

Днес оставям пред вратата ти новата книга на твоя любим автор.

Това е съвсем пресен, нередактиран ръкопис, който дори и няма край, но аз знам, че ще ти бъде интересно, защото в него се съдържат отговорите на всичките ти въпроси, свързани с първия роман на Робърт Милър.

Надявам се така да успея да поправя грешката, която направих.

Липсваш ми,

Андре“

Същата нощ за първи път спах дълбоко и здраво. Събудих се с усещането, че съм направил всичко по силите си. Оставаше ми само да чакам.

Опаковах едно копие на романа за господин Монсиняк, а после се запътих, за пръв път от пет седмици насам, към издателството. Продължаваше да вали, по покривите на къщите беше натрупал сняг, шумовете на града бяха притъпени. Колите по булеварда се движеха по-бавно от обикновено и дори хората по улиците стъпваха по-бавно. Светът, помислих си, сякаш е затаил дъх — и аз самият по някакъв странен начин се чувствах изпълнен с огромно спокойствие. Сърцето ми беше бяло като в първия ден.

В издателството ме приветстваха сърдечно. Госпожа Пети ми донесе не само пощата (която доста се бе натрупала), но и кафе; госпожица Мирабо подаде главата си с пламнали бузи през вратата и ми пожела хубава нова година, видях на ръката й да проблясва пръстен; Мишел Отьой ме поздрави достолепно, когато се срещнахме в коридора, и дори й се откъсна едно: Как сте, Андре?; Габриел Мерсие въздъхна облекчено, било хубаво, че отново съм тук, издателят ги правел луди; а Жан-Пол Монсиняк затвори вратата зад нас, когато влязохме в кабинета ми, и ми каза, че му приличам на писател, който току-що е завършил книгата си.

— Как изглежда такъв човек? — попитах аз.

— Напълно изтощен, но с онзи много особен блясък в очите — отвърна Монсиняк. После ме погледна изпитателно. — Е?

Подадох му копието на ръкописа.

— Не знам дали е добър. Но знам, че съм бил максимално откровен.

Монсиняк се усмихна.

— Добре е, че сте били откровен. Стискам ви палци, приятелю.

— Е — казах аз. — Едва снощи го приключих, за толкова кратко време едва ли се е получило нещо.

— А може и да се е получило, Андре. За всеки случай ще прочета текста много внимателно.

 

 

Следобедът минаваше бавно. Прегледах пощата си, отговорих на имейлите, погледнах навън през прозореца, където още падаше сняг на парцали. После затворих очи и продължих да мисля за Орели.

Беше четири и половина и навън вече се смрачаваше, телефонът звънна и Жан-Пол Монсиняк ме помоли да отида в кабинета му.

Влязох при него, а той стоеше до прозореца и гледаше втренчено към улицата. На бюрото му лежеше ръкописът ми.

Монсиняк се обърна към мен.

— А, Андре, влизайте, влизайте — каза той и се заклати напред–назад, както бе характерно за него. Посочи към ръкописа. — Това, което сте написали… — той ме погледна строго и стисна напрегнато устни — за съжаление, е много добро. Да не вземе да му хрумне на вашия агент да го предложи на други издателства и да обяви търг? Ако го направи, ще изхвърчите оттук, ясно?!

— Ясно — усмихнах се аз. — Наистина много се радвам, господин Монсиняк.

Той отново се обърна към прозореца и ми кимна да се приближа.

— Обзалагам се, че сега ще се зарадвате още повече — посочи към улицата.

Погледнах го въпросително. За миг си помислих, че има предвид снежинките, които продължаваха да танцуват пред прозореца, после сърцето ми започна да бие по-бързо и ми идеше да прегърна стария Монсиняк.

Вън, на улицата, от другата страна на сградата, в която се помещаваше „Опал“, една жена сновеше напред-назад. Беше облечена в червено палто и непрекъснато поглеждаше към входната врата на издателството, сякаш очакваше някого.

Не губих време дори да си наметна нещо. Само се спуснах надолу по стълбите, отворих тежката врата на портала и изтичах на улицата.

Изправих се пред нея толкова задъхан, та за миг си помислих, че ще ми свърши въздухът.

— Ти дойде! — отроних тихо, после го повторих още веднъж, а гласът ми бе съвсем пресипнал — толкова се радвах да я видя. — Орели… — погледнах я въпросително.

Снегът падаше върху нея на парцали и сякаш дългата й коса бе окичена с бадемови цветове.

Тя се усмихна, аз хванах ръката й, пъхната в шарена вълнена ръкавица, и изведнъж ми стана съвсем леко на сърцето.

— Знаеш ли? Втората книга на Робърт Милър ми хареса малко повече от първата — каза тя и зелените й очи заблестяха.

Аз тихо се засмях и я прегърнах.

— Това ли да бъде последното изречение?

Орели бавно поклати глава.

— Не, не мисля.

За миг ме погледна толкова сериозно, че аз неспокойно затърсих отговора в очите й.

— Обичам те, глупчо — каза тя.

После обви ръце около мен и всичко потъна в едно меко палто от яркочервена вълна и една-единствена целувка, която не искахме да свършва.

Разбира се, в един роман такова изречение би прозвучало банално. Но тук, в реалния живот, на тази малка заснежена улица в един голям град, наречен още „град на любовта“, то ме направи най-щастливия човек в Париж.