Никола Баро
Една женска усмивка (13)

13.

— Госпожице Бреден, госпожице Бреден — извика някой зад мен, когато излязох от къщи и влязох в каменния пасаж, водещ към булевард „Сен Жермен“. Обърнах се и видях висок мъж с тъмно палто и червен шал да изплува от тъмнината. Беше късно следобед и аз тъкмо отивах в ресторанта. А мъжът бе Андре Шабане.

— Какво правите тук? — попитах го смаяно.

— Какво съвпадение само — тъкмо излизам от една среща. — Той посочи „Прокоп“ и се усмихна. — Кабинетът ми е задръстен с ръкописи и книги и в него има място за един човек и половина. — Господин Шабане размаха кожената си чанта за ръкописи. — Виж ти, наистина приятна изненада. — Той се огледа наоколо. — Живеете на хубаво място.

Аз кимнах и продължих невъзмутимо пътя си. Като цяло, не споделях радостта на главния редактор от срещата.

Той тръгна редом с мен.

— Може ли да ви придружа до някъде?

— Вече го правите — отвърнах раздразнено и ускорих крачка.

— О, да, явно още сте ми сърдита за снощи, нали? — попита той.

— Досега не съм чула извинението ви — отвърнах и свих по булеварда. — Първо ме каните в „Купол“. После не ми казвате, че Милър има четене. Какви игрички играете, господин Шабане?

Повървяхме мълчаливо един до друг по улицата.

— Чуйте, госпожице Бреден, наистина много съжалявам. Това с четенето дойде много изненадващо и аз, разбира се, исках да ви кажа… Но междувременно все нещо изникваше и накрая просто забравих.

— Значи твърдите, че не сте имали трийсет секунди, за да ми съобщите: „Госпожице Бреден, литературното четене с Милър е в понеделник в двайсет часа.“ И накрая сте забравили? Що за извинение е това? Човек не забравя важните неща. — Продължих ядосано. — На всичкото отгоре сте казали, че ви няма, когато позвъних в издателството.

Той ме хвана за ръката.

— Не, това не е вярно! Предадоха ми, че сте се обаждали, но аз наистина не бях там.

Дръпнах си ръката.

— Не вярвам на нито една ваша дума, господин Шабане. Нали сам ми казахте в „Купол“, че сте наредили на секретарката си да отклонява обажданията на досадниците, когато сте там, и да ви оставя бележки… Излиза, че за вас съм точно това — досадница! — Сама не знаех защо съм толкова ядосана. Може би защото вчера на четенето бях разочарована и сега стоварвах вината за това на главния редактор, който, реално погледнато, в случая не можеше да направи нищо.

— Вчера майка ми претърпя злополука и прекарах целия следобед в болницата — рече Андре Шабане. — Това е истината, а вие сте всичко друго за мен, но не и досадница, госпожице Бреден.

Спрях се.

— О, боже — отвърнах трогната. — Много… много съжалявам.

— Сега вярвате ли ми? — Той ме погледна право в очите.

— Да. — Кимнах и извърнах смутено поглед. — Надявам се, че всичко е наред… с майка ви.

— Оправя се. Паднала от ескалатора и си счупила крака. — Той поклати глава. — Знаете ли, вчера беше кошмарен ден за мен.

— Значи ставаме двама.

Той се усмихна.

— Все пак това не е извинение, че не ви се обадих. — Продължихме пътя си по булеварда, оставихме зад гърба си осветените витрини и се разминахме с група японци, развеждани из града от екскурзоводка с червен чадър. — Как всъщност разбрахте за четенето?

— Една моя приятелка живее на остров Сен Луи — обясних аз. — Видяла е плаката. И за щастие, понеделник е почивният ми ден.

— Е, слава богу.

Спрях на светофара.

— Е, тук трябва да се разделим. — Посочих към улица „Бонапарт“. — Трябва да пресека.

— В ресторанта ли отивате? — Андре Шабане също спря.

— Познахте.

— Някой път и аз ще дойда във „Времето на зрелите череши“. Местенцето е наистина много романтично.

— Заповядайте — поканих го. — Евентуално с майка си, когато излезе от болницата.

Андре Шабане изопна лице.

— Какво, не мога ли да се пошегувам? — Усмихнах се, а светофарът светна зелено. — Трябва да тръгвам, господин Шабане — добавих и се обърнах да си ходя.

— Почакайте, кажете ми все пак дали има някакъв начин да поправя пропуска си — извика той, когато стъпих на зебрата.

— Все ще измислите нещо! — извиках му в отговор. После пресякох улицата и му махнах още веднъж, преди да завия по „Принцес“.

 

 

— Всъщност какво ще правиш на Коледа — попита Жаки, докато му помагах в кухнята при приготвянето на бъоф „Бургиньон“, който бе плануван в менюто. Пол, главният готвач, наскоро бе оздравял, но днес щеше да дойде малко по-късно.

Бяхме изпържили месото на порции в два тигана, за да хване кафява коричка, и сега го кълцах на големи хапки, за да го овалям след това в малко брашно.

— Нямам представа — отвърнах. Едва сега си дадох сметка, че тази ще е първата Коледа, на която ще бъда наистина сама. Странно. Дори ресторантът щеше да е затворен на двайсет и трети декември и щеше да отвори едва през втората седмица на януари. Бърках с една дървена лъжица в тенджерата, докато се запържи брашното. После полях с бургундско вино. То изцвърча, усетих приятния мирис на силно червено вино, после прибавих мръвките в тъмния сос.

Жаки дойде при мен с нарязаните моркови и гъби и изсипа зеленчуците от голямата дъска за рязане.

— Можеш да дойдеш с мен в Нормандия — предложи ми той. — Ще бъда при сестра си, която има голямо семейство и у тях на Коледа винаги е навалица, минават приятели, съседи…

— Много мило от твоя страна, Жаки, но не знам… Всъщност изобщо не съм мислила за това. Тази година всичко е някак различно…

Изведнъж усетих нещо като буца в гърлото си и се покашлях. Само без сантименталности, те не водят до нищо добро, наредих си строго аз.

— Трябва някак да се стегна. Все пак вече не съм малко момиче — казах и си представих как седя пред своя Бъдник, страхотното шоколадово-бисквитено руло, което обичахме да поднасяме за десерт на Коледа и което татко винаги шумно донасяше на масата, докато всички се жалваха, че ще се пръснат от преяждане.

— За мен ти винаги ще си останеш малко момиченце — Жаки обгърна раменете ми с тежката си ръка. — Ще ми бъде някак по-леко на сърцето, ако дойдеш на морето, Орели. Какво ще правиш самичка тук, в Париж, където само вали? Не е хубаво да си сама на Коледа. — Той поклати загрижено глава и бялата му готварска шапка се залюля заплашително. — Няколко дни на този невероятно чист въздух и малко разходки по плажа ще ти се отразят много добре. А и съм обещал аз да сготвя и ще ми е нужна помощта ти. — Жаки ме погледна. — Обещай ми, че ще помислиш, Орели… ще помислиш, нали?

Кимнах трогната.

— Обещавам — отвърнах с уверен глас. Добрият стар Жаки!

— И знаеш ли кое е най-хубавото там долу? — попита той и аз долових усмивка в следващите му думи: — Може да се гледа в безкрая!

Опитах соса от голямата дървена лъжица.

— Спокойно може да се добави още вино — казах и сипах още от бургундското. — Така, можем да го мятаме във фурната! — Погледнах часовника. — О, трябва да зареждам масите. — Свалих си престилката, махнах кърпата от главата си и разтърсих коси. После отидох до малкото стенно огледало до вратата на кухнята и си сложих червило.

— Никога не си била по-хубава — рече Жаки и аз влязох в ресторанта. Минути по-късно дойде Сюзет и двете започнахме да слагаме на всяка маса покривка, чаши за вино и за вода и да надипляме платнените салфетки. Хвърлих едно око в книгата за резервации. През идните седмици ни предстоеше доста работа и трябваше час по-скоро да наема още персонал.

През декември се редяха празник след празник и малкият ресторант бе резервиран почти всяка вечер.

— Днес имаме коледно парти, шестнайсет души — казах на Сюзет, — но няма да е проблем каквото и да поръчат от менюто.

Сюзет кимна и избута масите до стената.

— За десерта трябва да внимаваме всички да си поръчат едновременно палачинки „Сюзет“. Жаки ще излезе от кухнята и ще пече на количката.

Когато главният готвач се появи лично, за да пече на масата палачинки „Сюзет“ в меден тиган пред очите на гостите и с размах започне да бели портокала и да го нарязва на филии, които поръсва с бадеми и с помпозен маниер ги полива, това си е цяла атракция и половината ресторант гледа в захлас как за няколко секунди синкавите пламъци лумват нагоре.

Тъкмо проверявах приборите, и телефонът звънна.

— Би ли вдигнала, Сюзет. За тази вечер не прави повече резервации.

Сюзет отиде до телефона на щанда до касата.

— „Времето на зрелите череши“ — изчурулика тя в слушалката и каза своето добър вечер в отговор на някакъв въпрос. — Да, господине, момент, моля. — После ми махна. — За теб, Орели. — Подаде ми слушалката.

— Да, моля? — казах разсеяно аз.

— Ааа… Добър вечер — с госпожица Бреден ли говоря? — попита гласът с осезаем английски акцент.

— Да. — Усетих как кръвта се блъска в главата ми. — Да, Орели Бреден е на телефона. — Обърнах се към дървения щанд и отворих книгата с резервации.

— О, госпожице Бреден, толкова се радвам, че успях да се свържа с вас, обажда се Робърт Милър, намерих телефона на ресторанта. В много неудобен момент ли ви търся?

— Не — отговорих и сърцето ми се качи в гърлото. — Не, не, моментът изобщо не е неудобен, ресторантът отваря едва след половин час. Вие още ли… още ли сте в Париж?

— О, не, за жалост, не. Рано тази сутрин трябваше да се върна в Англия. Чуйте, госпожице Бреден…

— Да? — промълвих и силно притиснах слушалката до ухото си.

— Страшно много съжалявам за снощи — каза той. — Аз… боже… бях като ударен от гръм, вие се появихте пред мен, сякаш паднала от небето. Бях в състояние само да ви гледам, вие бяхте прекрасна в червената си рокля — като от друга галактика…

Поех дълбоко въздух и прехапах устни.

— А аз вече си мислех, че сте ме забравили напълно — признах облекчено.

— Не, не — извика Робърт Милър. — Моля ви, не си го и помисляйте! Спомням си всичко — хубавото ви писмо, снимката! В първия момент не можех да повярвам, че това наистина сте вие, Орели. А аз бях толкова объркан от навалицата, всеки искаше нещо от мен, а моят редактор и агентът ми само ме зяпаха и следяха всичко, което си говорим. И изведнъж се почувствах неуверен, не знаех какво да кажа. — Той въздъхна. — А сега се страхувам да не сте ме помислили за пълен идиот…

— О, не — отвърнах с пламнали уши. — Всичко е наред.

— Боже, бях като ударен от гръм. Моля да ме извините. Знаете, че не се чувствам добре сред хора — каза дълбоко разкаяно той. — Не ми се сърдете.

Божичко, колко е сладък!

— Разбира се, че не ви се сърдя, мистър Милър — побързах да го успокоя.

Чух шум зад себе си и видях Сюзет, която с нарастващ интерес следеше разговора ни. Реших да не й обръщам внимание и се приведох над книгата с резервации.

Робърт Милър въздъхна облекчено.

— Толкова е мило от ваша страна, Орели — може ли да ви наричам Орели?

— Да, разбира се — кимнах и продължих да слушам.

— Орели… можели изобщо още да се надявам на вечеря с вас? Или вече не бихте ме поканили в малкия си симпатичен ресторант?

— Не, разбира се, че бих ви поканила, бих ви поканила! — извиках аз и видях втренчения в мен въпросителен поглед на Сюзет, която продължаваше да се мотае зад мен. — Само кажете кога ви е удобно.

Робърт Милър помълча за малко и аз чух шумолене на хартия.

— На шестнайсети декември добре ли е? — попита после той. — Тогава ще идвам по работа близо до Париж, но вечерта ми е свободна за вас.

Притворих очи и се усмихнах. На шестнайсети декември е рожденият ми ден. И се падаше понеделник. От известно време най-важните неща в живота ми се случваха в понеделник.

В понеделник намерих книгата на Робърт Милър в малката книжарница. В понеделник видях в „Ла Палет“ неверния Клод с бременната му приятелка. В понеделник срещнах за първи път Робърт Милър на едно четене, за което разбрах в последния момент. В понеделник, който съвпадаше с рождения ми ден, щеше да се състои малка частна вечеря с един изключително интересен писател. Ако нещата продължаваха така, трябваше и да се омъжа в понеделник, да умра в понеделник, а мисис Денсмор да полива гроба ми с лейката си.

Усмихнах се.

— Ало, госпожице Орели? Още ли сте на телефона? — гласът на мистър Милър прозвуча разтревожено. — Ако в понеделник не ви е удобно, можем да се спрем на друга дата. Но вечерята трябва да се състои, държа на това.

— Вечерята ще се състои. — Засмях се щастливо. — В понеделник, шестнайсети декември, осем часа. Много се радвам, че ще се видим, господин Милър!

— Едва ли се радвате повече от мен — отвърна той. После добави колебливо: — Може ли да ви помоля за една маяка услуга, госпожице Орели? Моля ви, не казвайте на Андре Шабане за уговорката ни. Той е много мил човек, но понякога е толкова… как да се изразя… обсебващ. Ако разбере, че съм в Париж, ще поиска да се видим и няма да ни остане време за нас…

— Не се тревожете, мистър Милър. Ще мълча като гроб.

Когато затворих, Сюзет ме гледаше изумено.

— Божичко, кой беше този човек? — попита тя. — Да не ви е направил предложение?

Усмихнах се.

— Това е човекът, който ще бъде мой гост тук на шестнайсети декември — казах аз. — И по-точно, мой единствен гост!

И с тези лаконични думи оставих смаяната Сюзет и отворих вратата на ресторанта.

Срещата с Робърт Милър щеше да бъде моята малка тайна.

 

 

Неслучайно наричат Париж „града на светлините“. Това име особено много му подхожда през декември.

Колкото е сив Париж през ноември, с тези дъждове и дни, в които си мислиш, че никога повече няма да изгрее слънце, толкова през декември той е залят от бляскаво море от светлини. Имаш чувството, че по улиците е прелетяла фея и е поръсила къщите на града със звезден прах. А когато пътуваш следобед или вечер из Париж, виждаш как коледно украсеният град сияе в тъмнината като истинска приказка в сребристо и бяло.

Чворестите дървета по „Шанз-Елизе“ са украсени е хиляди лампички; деца и възрастни стоят смаяни пред витрините на Галери „Лафайет“, на „Прентом“ или на малките, но красиви магазинчета „Бон Марше“ и се дивят на лъскавите декорации; из уличките и големите булеварди хора носят цветни хартии с връзки и панделки, в които ще опаковат коледните подаръци; вече няма дълги опашки пред музеите — дори в Лувъра се прониква безпроблемно в последния уикенд преди Коледа и може да се погледа загадъчната усмивка на Мона Лиза. И над всичко това блести Айфеловата кула — този могъщ и в същото време филигранен символ на града, мястото, където ходят всички влюбени, които за първи път идват в Париж.

Два пъти съм ходила там с малката Мари да се пързаляме с кънки. Пързалка Айфеловата кула обявяваше небесносиният плакат, на който бе изобразена една бяла Айфелова кула и една старомодна пързаляща се двойка. Мари много искаше да се изкачи пеша до първия етаж по железните стълби. От години не бях идвала на Айфеловата кула и когато се изкачвахме, току спирах, за да погледна през железните укрепления, които отблизо изглеждаха огромни. Студеният въздух и изкачването ме оставяха без дъх, но когато вече бяхме горе и си правехме кръгчета по леда, със зачервени бузи и блеснали очи, имах усещането, че аз самата съм дете.

Има нещо в коледните празници, което винаги ни връща към себе си, към спомените и желанията ни, към детското у нас, което гледа учудено и стои с широко отворени очи пред портата, зад която го очаква чудото.

Шумоляща хартия, прошепнати думи, горящи свещи, украсени прозорци, дъх на канела и карамфил, желания, написани на листче или изречени към небето, и благодарности за сбъднатите мечти — Коледа събужда този вечен копнеж по чудесното, все едно дали го искаш, или не. И това чудесно не е нещо, което притежаваш или можеш да задържиш, то не ти принадлежи, но винаги е там, като подарък, който очакваш.

Опрях замислено глава на прозореца на таксито, което тъкмо пресичаше Сена, и погледнах към реката, блеснала на слънцето. В скута ми, увито в тънка хартия, лежеше червеното палто. Бернадет ме покани сутринта на закуска и ми го подари за рождения ден.

Като цяло, този шестнайсети декември бе започнал многообещаващо — началото му бе, разбира се, още предишната вечер, когато ние, след последните гости в дванайсет и половина, напуснахме ресторанта и се чукнахме с шампанско за моя трийсет и трети рожден ден: Жаки, Пол, Клод, Мари и Пиер, нашият нов кухненски помощник, най-младата от всички ни със своите шестнайсет години Сюзет, която цялата вечер правеше намеци, че предстои още една изненада, и Жулиет Моне, която от втората седмица на декември почти всяка вечер помагаше при сервирането.

Жаки бе направил страхотна шоколадова торта с малини, от която всички си взехме допълнително; пак той от името и на останалите ми поднесе огромен букет. Отрупаха ме с пакети в пъстри опаковки — дебел шал с подходящи плетени ръкавици от Сюзет, малък бележник с ориенталски мотиви от Пол, а от Жаки — една кадифена кесийка с мида, в която имаше билет за влак.

Беше прекрасен, почти семеен момент, така както стояхме всички в празния ресторант и се чукахме с шампанско за моя нов живот. И когато малко преди два часа се завих с одеяло, заспах с мисълта за вълнуващата среща идната вечер с привлекателния писател, когото наистина не познавах, но се надявах да опозная.

Шофьорът на таксито мина през една гърбица и хартията с увитото палто зашумя.

— Ти си луда! — бях извикала аз, когато отворих големия пакет върху масата, сервирана за закуска. — Червеното палто! Ти наистина си луда, Бернадет, та то е толкова скъпо!

— Нека ти носи щастие — бе отвърнала Бернадет, когато силно и със сълзи на очи я прегърнах. — Тази вечер… всеки път, когато го облечеш.

И така, застанах в ранния следобед на шестнайсети декември, облечена в яркочервено палто, пред „Времето на зрелите череши“, който в понеделник бе, разбира се, затворен — една авантюристка, ухаеща на хелиотроп и облечена в цвета на щастието.

 

 

Половин час по-късно стоях в кухнята и приготвях вечерята. Това беше почерпка за рождения ми ден, но най-вече бе израз на благодарност за онзи злополучен ноемврийски ден, завършил с мечтателна усмивка — усмивка, която щеше да открие път към нещо ново.

И не на последно място, разбира се, това бе и първата вечеря с Робърт Милър.

Дълго мислих с какви кулинарни чудеса да омая този английски писател — и накрая се спрях на любовния специалитет, завещан от баща ми.

Това ястие може и да не беше най-изисканото, предлагано от френската кухня, но имаше две неоспорими предимства: беше лесно и можех да го приготвям безупречно, така че по време на вечерята да посветя цялото си внимание на човека, чието пристигане — признавам — очаквах с напрежение.

Вързах си бялата престилка и разтоварих чантите, които същия следобед бях напълнила на пазара: полска салата, две стръкчета целина, портокали, макадамии, малки бели печурки, връзка моркови, червен лук, лъскави, почти черни патладжани и два ослепително червени нара, агнешко и бекон. Картофи, сметана, домати, подправки и хлебчета винаги си имахме в запас, а венецът на любовния специалитет, който завършваше подготовката ми за вечерта, бе едно парфе от червени портокали и канела, съчетано с шоколадов мус.

За предястие щеше да има полска салата с пресни гъби, авокадо, макадамии и малки запържени кубчета бекон. А после идваше ред на — и това бе специалитетът — страхотния картофен винегрет на татко.

След това обаче трябваше да се погрижа за агнешкото задушено, понеже колкото по-дълго траеше задушаването във фурната на тих огън, толкова по-крехко ставаше месото.

За да се получи розов цвят на агнешкото, внимателно го попих с кърпа за бърсане на съдове, преди да го нарежа на кубчета и да го запържа в зехтин, а после го оставих настрана. Бланширах доматите във вряла вода, махнах люспите им и взех само месестата част.

Първо сложих доматите, хубаво смесени с бялото вино в тенджерата, за да се задушат и по този начин силният им аромат да не доминира особено над останалите зеленчуци. Взех една чаша и добавих още от „Пино Блан“, което щях да използвам и за варенето.

Тананикайки си тихо, разрязах патладжаните и ги издълбах с вилица. Те се търкаляха насреща ми като блестящи черни сладководни перли. Бях свикнала да готвя бързо, но когато в ден като този имах предостатъчно време, приемах готвенето почти като поетическо преживяване, в което се откъсвах от целия свят. Първоначалното ми вълнение се уталожваше с всяка следваща манипулация и аз започнах да си представям как гладко протича срещата ми с Робърт Милър, обмислях въпросите, които щях да му задам, и така полека-лека отново дойдох на себе си, с пламнали бузи и повишено настроение.

Кухнята се изпълни със страхотния аромат на агнешкото задушено. Ухаеше на мащерка и чесън. Малките листа на полската салата лежаха измити и почистени в едно голямо решето от неръждаема стомана, печурките бяха нарязани на прозрачно тънки филийки, авокадото — на кубчета. Опитах картофения винегрет и сложих малките шоколадови мусчета, които трябваше да се изпекат най-накрая, на металния бюфет. После отвързах престилката и я окачих на закачалката. Беше малко след шест и половина и всичко бе готово. Бях сложила бутилка шампанско в хладилника още преди часове. Оставаше ми само да чакам.

Влязох в ресторанта, където бях подредила една маса в ниша до прозореца. Долната му третина бе закрита с разделено на две бяло памучно перде, за да предпази мен и госта ми от любопитните погледи отвън. На масата имаше сребърен свещник с една свещ, а музикалната уредба бе заредена със сиди с френски шансони.

Взех бутилката „Пино Блан“ и си сипах още от виното. После пристъпих с чаша към масата и погледнах навън в нощта.

На улицата беше пусто и тъмно. Малкото дюкянчета наоколо бяха вече затворени. От стъклото ме гледаше собственото ми отражение. Видях една млада жена в трепетно очакване, облечена в зелена копринена рокля без ръкави, бавно да повдига ръка, за да махне лентата, с която бе вързана косата й. Усмихнах се и жената в стъклото също се усмихна. Може да бе детинско, че пак си облякох зелената рокля, но тази вечер това бе единствената рокля, която исках да нося.

Вдигнах чашата за наздраве към жената с блестящата коса от стъклото.

— Честит рожден ден, Орели — казах тихо аз. — За този ден, който ще бъде много специален! — И внезапно се улових, че се питам колко ли хубава може да е тази вечер.

Половин час по-късно — тъкмо стоях с две огромни ръкавици пред фурната и отново пъхах горещата скара с тенджерата с агнешко задушено върху нея — чух да се чука на прозореца на ресторанта. Смаяна, хвърлих ръкавиците и излязох от кухнята. Възможно ли бе Робърт Милър да е пристигнал час по-рано от уговореното?

В първия момент видях пред витрината само един огромен букет от рози с цвят на шампанско. После съзрях и мъжа зад него, който радостно ми махна. Този мъж обаче не беше Робърт Милър.