Никола Баро
Една женска усмивка (5)

5.

— Милър — каза Бернадет. — Милър… Милър… Милър. — Тя седеше приведена над компютъра си и въвеждаше името Робърт Милър. — Да видим какво пише за него в гугъл.

Отново беше понеделник, а през уикенда имаше толкова работа в ресторанта, че нямах време да се отдам на любимото си занимание — търсене и намиране на Робърт Милър.

В петък имахме две големи компании — един рожден ден с много песни и веселие и една група доста развеселени колеги, които вероятно още през ноември си празнуваха фирменото коледно парти и нямаха никакво намерение да си тръгват.

Жаки псуваше и изнемогваше, защото Пол, главният готвач, се беше разболял и сега той трябваше да поеме цялата тази батарея.

Освен това никой от гостите не желаеше ястие с риба. Всички си поръчваха ала карт и Жаки ми надуваше главата, че съм купила толкова много сьомга, от която няма как да се отърве.

Само че мислите ми бяха съвсем другаде. Те се въртяха около хубавия англичанин, който бе точно толкова самотен, колкото и аз.

— Представяш ли си, жена му го е напуснала, но поне му е останало кученцето — разказах аз на Бернадет, когато й звъннах същия следобед. Лежах на дивана си с книгата на Милър в ръце.

— Не, скъпа. Това е само играчка за самотните сърца. Той е бил напуснат и ти си напусната. Той харесва френската кухня и ти харесваш френската кухня. При това е писал за твоя ресторант, а като нищо и за самата теб. Тук мога само да кажа: Добър апетит! — пошегува се тя. — Още ли не ти се е обадил твоят тъжен англичанин?

— Виж какво, Бернадет — отвърнах и пъхнах една възглавница под врата си. — Първо, той не е моят англичанин, второ, всички тези случайности ми идват прекалено много и трето — може още да не е получил писмото ми. — Отново се върнах мислено към странния разговор, който бях провела преди няколко дни в издателство „Опал“. — Дано този чудат брадатко наистина да препрати писмото ми.

С „този чудат брадатко“ имах предвид господин Шабане, който ми вдъхваше все по-малко доверие.

Бернадет се засмя.

— Твърде много мислиш, Орели! Посочи ми една причина, поради която писмото ти да не отиде, където трябва.

Гледах замислено маслената картина, изобразяваща езерото Байкал, която висеше на отсрещната стена и която баща ми беше купил преди години от един руски художник по време на интересното си пътуване с транссибирските железници до Улан Батор. Това бе ведра, спокойна картина, която много обичах да гледам. Върху водата досами брега се поклащаше стара лодка, а зад нея се простираше езерото. То беше съвършено чисто и спокойно, закътано в една мочурлива местност, в ранното лято и сияеше срещу мен със своята невероятна синевина. „Какво нещо е само — казваше баща ми. — Това е най-дълбокото езеро в света.“

— Не знам — плъзнах поглед по огледалната повърхност на водата, върху която си играеха светлината и сенките. — Просто предчувствие. Може пък да е ревнив и да не иска да споделя неприкосновения си автор с други хора. Или поне не с мен.

— О, Орели — какви ги говориш! Дърта конспираторка такава.

Седнах.

— Напротив. Този човек беше подозрителен. Първо се държа по телефона като истински Цербер. А после, когато говорих с него в издателството, ме гледаше като умопомрачен. В началото дори не реагираше на въпросите ми, а само ме наблюдаваше, сякаш едно от копчетата ми му се губи.

Бернадет зацъка нетърпеливо.

— Може би просто е бил изненадан. Или пък е имал тежък ден. Милата ми Орели, ти какво очакваш? Та той изобщо не те познава. Първо му говориш небивалици по телефона. После идваш вечерта в издателството, нападаш горкия човек, който тъкмо си е тръгвал за къщи, и го питаш за някакво писмо, което в неговите очи е точно някакво писмо от някоя си превъртяла фенка, взела се прекалено на сериозно. Дори ми е чудно, че изобщо се е спрял да разговаря с теб. Само си представи какво ще стане, ако всеки читател започне да нахлува в издателството, за да се увери лично, че писмото му ще бъде изпратено до съответния писател. По себе си ако съдя, много мразя след часовете родители да цъфнат без предупреждение на вратата ми и да започнат да се разправят с мен, защо, видиш ли, съм възложила допълнителна работа за наказание на невероятното им дете.

Не можех да не се засмея на това.

— Добре, добре. Радвам се, че успях лично да поговоря с редактора.

— Ето, виждаш ли. Все пак господин Цербер е разговарял най-любезно с теб.

— Само за да ми обясни, че писателят, така или иначе, няма да ми се обади, защото се е оттеглил далеч от хората и огорчен в своята вила и че няма време за забавления от този род — подхвърлих аз.

— Но пък ще ти се обади, когато Робърт Милър дойде в Париж — продължи невъзмутимо Бернадет. — Какво повече искаш, госпожице Нямам-насищане?

Да, какво повече исках?

Исках да науча още за този англичанин, който беше толкова хубав и пишеше такава чудни неща — това бе и причината да седим тази понеделнишка сутрин с Бернадет пред компютъра, седмица след като започна всичко.

— Толкова се радвам, че в понеделник нямаш часове и можем да се виждаме — казах аз и ме обля чувство на благодарност, докато гледах как моята приятелка търси със съсредоточено изражение заради мен сред всички Милъровци на света.

— Хм… хм — Бернадет отметна един рус кичур зад ухото си, без да откъсва поглед от монитора. — Да му се не види, обърках се! Не, не Нилър, а М-и-л-ъ-р!

— Аз наистина не мога да си уговарям срещи вечер като повечето хора, тогава трябва да съм в ресторанта. — Наведох се над нея, за да видя нещо. — Макар че… сега, когато Клод го няма, вечерната ангажираност ми идва добре дошла. Тези зимни вечери може да бъдат много самотни.

— Ако искаш, да отидем на кино довечера — предложи Бернадет. — Емили е вкъщи и аз мога да изляза. Между другото, чувала ли си се с Клод? — попита мимоходом тя.

Поклатих глава и й бях благодарна, че този път произнесе името му с естествен тон.

— Не съм очаквала друго от този идиот! — изръмжа Бернадет и сбърчи чело. — Да изчезне ей така. — После гласът й отново стана по-приветлив. — Липсва ли ти?

— Е, да — бях изненадана колко се бе подобрило емоционалното ми състояние от онзи нещастен ден, когато бродех объркана из Париж. — Нощем е малко самотно в празното легло. — За миг се замислих. — Просто е странно, когато изведнъж никой не увива ръка около теб.

Тук бе моментът Бернадет да покаже съчувствието си.

— Да. Мога да си представя — рече тя, като все пак устоя на изкушението да добави, че има разлика дали около теб ще се увива ръката на фин мъж или на идиот. — Но пък кой знае какво ти предстои? — Приятелката ми ме погледна и ми намигна. — Ти успя да си намериш чудесна алтернатива. А, ето го и него: Робърт Милър — два милиона и двеста хиляди резултата. А сега де?

— О, не! — Погледнах невярващо в екрана. — Нищо няма да се получи!

Бернадет кликна произволно върху една страница.

— Робърт Милър — съвременно изкуство. — Отвори се квадратна картина, на която бяха изобразени най-разноцветни линии. — О, наистина е много съвременно! — Тя отново затвори страницата. — А я да видим тук? Роб Милър, ръгбист, пфуу — спорт, спорт. — Тя плъзна курсора по страницата. — Робърт Талбот Милър, американски агент, шпионин на Съветския съюз — този определено не е, отишъл е в небитието. — Засмя се, търсенето започна да я забавлява. — Ооо! — извика тя сега. — Робърт Милър, на двеста двайсет и четвърто място по богатство в света! Я пак си помисли, Орели.

— Така няма да стигнем далеч. Трябва да въведеш „Робърт Милър писател“.

За „Робърт Милър писател“ имаше само шестстотин и петдесет хиляди резултата, което пак беше много.

— Не можа ли да си намериш някой писател с не чак толкова популярно име? — каза Бернадет и се разцъка първата отворила се страница. В общи линии съдържаше това — от мъж, пишещ книги за езда, през доцент, който бе написал нещо за английските колонии към Оксфорд Юнивърсити Прес, до един безумно грозен английски писател, издал книга за буржоазните революции.

Бернадет посочи снимката.

— Този определено не е, нали?

Рязко разтърсих глава.

— Господи, не! — извиках аз.

— Така няма да стигнем доникъде. Поне ми кажи името на романа.

— „Една женска усмивка“.

— Добре… добре… добре. — Пръстите й бягаха по клавиатурата. — Аха — каза после тя. — Тук имаме: „Робърт Милър, Една женска усмивка“! — Тя се усмихна триумфиращо и притаи дъх. — Робърт Милър в издателство „Опал“… по дяволите, излиза само сайтът на издателството… А това тук… е сайтът на „Амазон“, но само за френското издание… Странно, все някъде трябва да се намери и английският оригинал. — Тя отново натисна няколко клавиша, после поклати глава. — Не става. Има само още едно за Хенри Милър, „Усмивките в краката на водача“ — между другото, хубава книга, — но определено не е нашият човек.

Тя допря замислено показалец на устните си.

— Никакво насочване към сайт в интернет или към фейсбук — мистър Милър остава истинска мистерия, поне във виртуалното пространство. Кой знае, може да е толкова old fashioned^[1], че да не го лови модерната техника. И все пак е странно, че не намирам английския вариант на книгата. — Тя затвори компютъра си и ме погледна. — Боя се, че не мога да ти помогна.

Облегнах се отчаяно назад. Уж в днешно време можеш да намериш всичко в интернет, а пък…

— И какво ще правим сега?

— Сега ще си направим една салатка с козе сирене, по-точно ти ще ни направиш прекрасна салата с козе сирене. Нали не мислиш, че случайно си имам готвачка за приятелка?

Въздъхнах.

— Нищо друго ли не ти хрумва?

— Нищо — каза тя. — Защо не се обадиш на редактор Цербер и не го попиташ дали Робърт Милър няма сайт и защо не може да се намери английският оригинал на романа му? — Бернадет стана от бюрото си и отиде в кухнята. — Не, не му се обаждай — извика тя, докато отваряше вратата на хладилника. — По-добре прати на горкия човек имейл.

— Нямам негов имейл — отвърнах неволно и я последвах в кухнята. Бернадет затвори хладилника и тикна в ръцете ми една маруля.

— Скъпа моя, това не е никакъв проблем.

Гледах безпомощно марулята, която също не можеше да ми помогне. Бернадет беше права. Естествено, че не беше проблем да се намерят имейлите на неинтересните хора, какъвто беше Андре Шабане, главният редактор на издателство „Опал“.