Никола Баро
Една женска усмивка (3)

3.

Позвъняването на телефона ме завари в градината на прелестна английска вила, докато късах няколкото увехнали листа от един храст с ароматни чаени рози, плъзнали нагоре по тухлената стена.

Навред цвърчаха птички, сутринта бе изпълнена с почти нереално спокойствие, а слънцето нежно топлеше лицето ми. Перфектното начало на един перфектен ден, помислих си аз и реших да не вдигам телефона. Зарових лице в по-плътен розов цвят и телефонът спря да звъни.

После долових зад себе си тихо изпращяване и някакъв глас, който ми бе добре познат, но не очаквах да чуя тук:

— Орели?… Орели, още ли спиш? Защо не си вдигаш телефона? Хм… странно… Да не би да си още под душа?… Слушай сега, само искам да ти кажа, че тук имам да свърша някои неща за половин час, а после ще ти донеса кроасани с шоколад, каквито знам, че обичаш. Орели? Аааалоооо! Алоалоалоало! Хайде вдигни де, моля те!

Въздъхнах и отворих очи, после зашляпах боса по коридора, където се намираше телефонът.

— Здравей, Бернадет! — казах сънено и английската розова градина се скри.

— Да не те събудих? Вече е девет и половина. — Бернадет беше от онези ранобудници, за които девет и половина е почти обяд.

— Хм… хм… — Аз се прозях, върнах се в спалнята, подпряла слушалката на рамото си, и затърсих опипом с крак сританите си нейде под леглото балеринки^[1].

Един от недостатъците на малкия ресторант е този, че никога не си свободен вечер. Но пък неоспоримо предимство е възможността да започнеш деня си, без да бързаш.

— Тъкмо сънувах нещо прекрасно — отвърнах аз и дръпнах завесите.

Погледнах към небето — нямаше слънце! — и мислено се пренесох в лятната вила.

— По-добре ли си? Ей сега идвам при теб!

Усмихнах се.

— Да. Много по-добре — заявих и учудена установих, че това бе вярно.

Бяха изминали три дни, откакто Клод ме бе напуснал, а се сетих за него едва вчера, когато след почти безсънната, но в никакъв случай не нещастна нощ отидох да напазарувам, а вечерта поздравявах гостите в ресторанта и ги очаровах със своя костур, който Жаки приготвяше по великолепен начин. Затова пък Робърт Милър и неговият роман не ми излизаха от ума. Както и идеята да му пиша.

Чак когато Жаки обгърна бащински раменете ми и каза: „Горкичката ми тя, как можа този идиот да ти причини това. Ах, мъжете са такива свине, хайде, ела, хапни една чинийка буябес“, усетих леко бодване в сърцето, но все пак не ми се плачеше. И когато се прибрах през нощта, не заседнах на кухненската маса с чаша червено вино, а още веднъж прелистих книгата и после дълго седях над лист хартия с писалка в ръка. Не помнех кога за последен път съм писала писмо, а ето че сега пишех на мъж, когото дори не познавам. Животът е странно нещо.

— Знаеш ли, Бернадет? — казах аз и отидох в кухнята, за да сложа покривката на масата. — Случи се нещо невероятно. Мисля, че доста ще се изненадаш.

Час по-късно Бернадет седеше пред мен и ме гледаше недоумяващо.

— Чела си книга?

Тя бе дошла с намерение да ме утешава с букетче и огромна кесия, пълна с кроасани и шоколадови хлебчета, само че вместо при нещастница с разбито сърце, опустошаваща купища носни кърпички, се беше озовала пред една Орели, която възторжено и с блеснали очи й разказваше чудновата история за някакъв чадър на точки, който се бил загубил, за някакъв полицай на някакъв мост, който я бил преследвал, за някаква омагьосана книжарница, в която седял Марк Шагал и й предлагал курабии, и за тази чудновата книга, която толкова я впечатлила. Как всичко се било навързало така, сякаш било изпратено от самото провидение! Че цяла нощ чела съдбовната книга, която предизвикала у нея любовни трепети и изострила до краен предел любопитството й. За съня си, за това, че е писала на автора писмо и за удивлението й от всичко случило се.

Не знам дали съм говорила прекалено бързо или твърде объркано, но Бернадет така и не схвана същественото.

— Значи, купила си наръчник за справяне с любовни терзания и сега ти е по-добре — обобщи тя накратко цялото ми смайване. — Та това е прекрасно! Нямах представа, че си от хората, които четат книги за решаване на проблеми от този род, но важното е, че ти е помогнало.

Поклатих глава.

— Не, не, не, не си разбрала, Бернадет. Не ти говоря за популярна психология. Става въпрос за роман, в който ме има и мен!

Бернадет кимна.

— Искаш да кажеш, че споделяш мислите на героинята и се чувстваш разбрана. — Тя разпери театрално ръце. — Добре дошла в света на книгите, скъпа Орели. Ентусиазмът ти ме изпълва с надежди. Току-виж, от теб се получило сносен читател!

Изстенах.

— Бернадет, изслушай ме. Да, не чета много книги, и, не, не съм превъртяла, задето съм прочела някакъв роман. Книгата ми харесва, дори много. Това е едно на ръка. Другото е, че в нея се разказва за едно момиче, за една девойка, която изглежда също като мен. Вярно е, че се казва Софи, но има дълга тъмноруса, вълниста коса, среден ръст и стройно телосложение, облечена е с рокля, която имам и аз. На всичкото отгоре действието се развива в ресторант, който също като моя се казва „Времето на зрелите череши“ и се намира на улица „Принцес“.

Бернадет помълча известно време, после рече:

— А жената от романа има ли за гадже някакъв малоумен тип на име Клод, който през цялото време й изневерява с друга?

— Не, случаят не е такъв. Тя няма никакво гадже и по-късно се влюбва в един англичанин, който намира френските нрави за малко странни. — Замерих Бернадет с парче кроасан. — А и Клод не ме е лъгал през цялото време!

— Кой знае? Но стига сме говорили за него! По-добре ми дай да видя тази чудновата книга!

Бернадет явно се бе заразила от ентусиазма ми. Може пък наистина това, което ме бе отдалечило от Клод и върнало мира в душата ми, да бе по-просто, отколкото ми се струваше. Станах и донесох книгата от шкафа. — Ето.

Бернадет хвърли поглед към заглавието.

— „Една женска усмивка“ — прочете тя на глас. — Хубаво заглавие. — Започна да прелиства страниците с интерес.

— Погледни… тук — казах припряно. — И тук… прочети!

Очите на Бернадет зашариха по редовете, а аз я следях с напрегнато очакване.

— Виж ти — обади се най-накрая тя. — Наистина е малко странна. Но, боже той, може да е рядко съвпадение. Кой знае, може авторът да познава твоя ресторант или пък да е чувал за него. Може би от някой приятел, който се е хранил там по време на командировка в Париж. Нещо такова. И, моля те, не ме разбирай погрешно, ти си изключителна, Орели, но определено не си единствената жена с дълга тъмноруса коса…

— Ами роклята? Какво ще кажеш за роклята? — възразих аз.

— Да, роклята… — Бернадет се замисли. — Струва ми се, че това не е рокля, която да не можеш да си купиш, когато и да е от където и да е. Нали не става въпрос за модел, изработен от Карл Лагерфелд лично за теб? С други думи, може и други жени да имат такава рокля. Или я е видял на някоя витрина, облечена на манекен. Вариантите са хиляди…

Изръмжах недоволно.

— Виж, разбирам защо всичко това те е впечатлило толкова. В първия момент и аз се изненадах.

— Не мога да повярвам, че е случайност — рекох аз. — Просто не мога да повярвам.

— Миличка Орели, всичко на този свят е случайност или съдба, ако щеш. Аз си имам някакво просто обяснение за съвпадението, но то си е лично мое мнение. Едно е сигурно обаче — тази книга ти попадна точно навреме и аз се радвам, че е успяла да отвлече мислите ти в друга посока.

Кимнах, като се чувствах леко разочарована. Бях си представяла някак по-драматична реакция и настоях:

— Но трябва да признаеш, че такова нещо не се случва често. Или вече ти се е случвало?

— О, така е — засмя се Бернадет. — Наистина не ми се е случвало подобно нещо.

— И то при положение, че си чела много повече от мен — допълних аз.

— Да, при положение, че съм чела много повече — повтори тя. — Жалко наистина.

Бернадет погледна изпитателно книгата и я завъртя в ръцете си.

— Робърт Милър. Не съм го чувала. Но пък е дяволски хубав този Робърт Милър.

Кимнах.

— И книгата му ми спаси живота. Погледни нещата и от тази страна — побързах да добавя.

Бернадет вдигна поглед.

— Написа ли му това?

— Не, не, разбира се. Поне не директно. Но иначе, да, благодарих му. И го поканих на вечеря в моя ресторант, който — по думите ти — той или вече познава, или е чувал за него. — За снимката нищо не й казах.

— Аха. Това искаш да разбереш, така ли?

— Да. Пък и не е необичайно читател да пише писмо на автора, чиято книга му е харесала. Нали така?

— Ще ми прочетеш ли писмото? — попита Бернадет.

— В никакъв случай — поклатих глава. — Тайна е. Пък и вече го запечатах.

— А изпрати ли го?

— Не. — Чак сега се сетих, че не бях помислила за адреса. — Всъщност как можеш да изпратиш писмо на някой автор?

— Ами можеш да пишеш до издателството и вече оттам ще го предадат на адресата. — Бернадет взе отново книгата. — Я да видим — каза тя и потърси съдържанието. — А, ето го: копирайт издателство „Опал“, улица „Университетска“, Париж. — И отново сложи книгата на кухненската маса. — Никак не е далеч оттук — вметна Бернадет и отпи от кафето си. — Можеш и лично да минеш да предадеш писмото. — Намигна ми. — Така ще пристигне по-бързо.

— Стига глупости, Бернадет! Обаче знаеш ли? Точно това ще направя.

 

 

И така, същия ден привечер си направих малка разходка по улица „Университетска“, за да пусна в пощенската кутия на издателство „Опал“ един продълговат плътен пакет. На плика бе написано: До писателя Робърт Милър / издателство „Опал“. Първо щях да пиша само „Издателство Опал, на вниманието на господин Робърт Милър“, но „до писателя“ звучеше някак по-официално. Всъщност достатъчно официален ми се стори и тихият звук, който издаде писмото, когато се приземи от другата страна на голямата входна врата.

Когато изпращаш писмо, винаги започваш нещо. Влизаш в диалог. Искаш да споделиш новини, преживявания и състояния или пък да научиш нещо. В едно писмо винаги участват подател и получател. По правило се очаква отговор — макар да има и прощални писма, — защото написаното е адресирано до жив човек и за разлика от писането в дневник предполага някаква реакция.

Не бих могла да опиша с думи каква точно реакция очаквах на това писмо. Все пак то беше нещо повече от знак на благодарност по повод някоя книга.

Очаквах някакъв отговор — на писмото и на въпросите си, — а перспективата да се запозная с автора, чиято история завършва във „Времето на зрелите череши“, беше вълнуваща. И все пак далеч не толкова вълнуваща, колкото това, което наистина се случи.