Никола Баро
Една женска усмивка (2)

2.

— Какво ще рече това — как така този писател се бои от общественото внимание като от чума? — бе подскочил господин Монсиняк. От вълнението шкембето му се разтресе и другите заседаващи се снишиха на местата си под грохота на усилващия му се глас. — Продали сме почти петдесет хиляди екземпляра от тази глупава книга. Този Милър е на едно от челните места в класациите. От „Фигаро“ искат да публикуват голям материал за него. — За миг Монсиняк се успокои, плъзна замечтано поглед нагоре и с дясната си ръка изписа във въздуха огромно заглавие: Англичанин в Париж. Смайващият триумф на издателство „Опал“. — После стовари ръка на масата така рязко, че госпожа Пети, която водеше протокола, се стресна и изпусна химикалката си. — А вие ми седите тук и се опитвате да ме убедите, че този човек не е в състояние да си донесе проклетия английски задник за един ден в Париж? Кажете ми, че се шегувате, Андре, шегувате се, нали?

Като гледах зачервеното му лице и светлите очи, които мятаха светкавици, имах чувството, че Жан-Пол Монсиняк, издател и собственик на издателство „Опал“, ей сега ще получи инфаркт.

И аз щях да съм виновен за това.

— Господин Монсиняк, моля ви, успокойте се — закърших ръце. — Повярвайте, правя всичко по силите си. Но все пак нека не забравяме, че господин Милър е англичанин. Моят дом е моята крепост. Нали знаете това. Той живее съвсем изолирано в своята вила, бърника си колите — изобщо не е свикнал да бъде обект на вниманието на пресата, както и изобщо център на внимание. Мисля, че… това дори му придава известен чар…

Усетих, че се оправдавам. Защо просто не кажа, че Робърт Милър е предприел едногодишно околосветско пътешествие, без да си вземе айфона?

— Дрън-дрън! Чувате ли се какво говорите, Андре! Просто се погрижете англичанинът да се озове във влака, да пресече Ламанша, да отговори тук, в Париж, на няколко въпроса и да сложи автографа си на няколко книги. Поне това. Все пак този човек е бил — той взе книгата, хвърли поглед на гърба й и отново я пусна на масата — автомеханик, не, дори инженер, преди да напише романа си. Това предполага, че все пак се е срещал с представители на човешката раса. Да не би да е аутист?

Габриел Мерсие, едната от двете редакторки, се изкиска с ръка на устата, което породи у мен желанието да удуша тъпата гъска.

— Е, не че го е страх — побързах да кажа аз. — Просто е малко… избягва да се среща с хора.

— Като всеки умен човек. Откакто опознах хората, установих, че обичам животните. — Кой беше казал това? А? Някой знае ли? — Господин Монсиняк погледна въпросително останалите. Неговата собствена начетеност не подлежеше на доказване. Та нали е бил в Екол Нормал Сюпериор, елитно парижко училище, и в издателството не минаваше и ден, без да бъде цитиран някой известен философ или писател.

Но паметта на господин Монсиняк работеше по някак особено селективен начин. Колкото безпроблемно помнеше имената на великите литератори, мислители и носители на наградата „Гонкур“ и лазеше по нервите ни с крилати фрази и цитати, толкова се затрудняваше в областта на развлекателната литература. Или моментално забравяше името на автора и после си служеше с изрази като „този човек“ или „този англичанин“, или „онзи, който беше писал Шифърът на Леонардо“, или правеше на пух и прах имената им, като например Ларш Стигсон (Стиг Ларшон), Николай Барк (Никълъс Спаркс) или Щефан Ларк (Стивън Кларк).

— Не че толкова държа на американските автори, но защо нямате в програмата си Щефан Ларк? — се бе развикал преди две години той. — „Американец в Париж“ е все още хит на пазара.

Аз бях този, който отговаряше за англоезичните творби, и му обърнах внимание, че Щефан Ларк всъщност е англичанин и в действителност се казва Стивън Кларк и че развлекателните му книги за Франция се радват на голям успех.

— Развлекателни книги за Париж. От англичанин. Хм! — господин Монсиняк бе поклатил голямата си глава. — Престанете да ме поучавате, Андре, а ми осигурете един Кларк, защото всъщност за това ви и плащам, нали? Ще можете ли, или не?

Няколко месеца по-късно представих ръкопис от някой си Робърт Милър. Романът по нищо не отстъпваше на остроумието и находчивостта на класическите образци в този жанр. Сметките излязоха точни, книгата се продаваше добре и сега се разкайвах за това. Защото много хубаво не е на хубаво. Боговете са пропадали именно поради своята надменност. А с този Робърт Милър аз, така да се каже, направо полетях към бездната.

Това, че Жан-Пол Монсиняк най-после бе запомнил, макар и приблизително, името на новия си преуспяващ автор („Как се казваше този англичанин — Мелър?“), отдадох единствено на обстоятелството, че съществуваше известен негов съименник (Не, господин Монсиняк, не Мелър, а Милър), който вече си беше авторитет („Милър ли? Да не е роднина на Хенри Милър?“).

Докато другите разсъждаваха на кого е цитатът, дали на Хобс или на друг, изведнъж си дадох сметка, че при всичките си кошмарни странности Монсиняк бе най-добрият и най-човечният издател, когото познавах за петнайсет години издателска дейност. Никак не ми се искаше да го лъжа, но както се очертаваше, нямах избор.

— А защо просто не изпратим на Робърт Милър писмено въпросите на „Фигаро“ и после да пуснем отговорите му в пресата? Както навремето направихме с корейското издателство? Тогава се получи. — Това беше последен окаян опит да предотвратя бедата. И Монсиняк, разбира се, не се хвана.

— Не, не, не, не съм съгласен! — запротестира с ръце той.

— Изключено — ще се загуби цялата непринуденост — изтърси Мишел Отьой и погледна през стъклата на черните си очила, марка „Шанел“. Мишел от седмици ми проглушаваше ушите, че трябва да се направи нещо с „този симпатичен англичанин“. Аз не й обръщах внимание. Но сега тя имаше на своя страна един от най-важните вестници и — което беше още по-лошо — моя шеф.

Мишел работи при нас в пресцентъра, облича се винаги в черно или бяло и ме подлудява с нетърпящите си възражение забележки.

Седнала в безупречно бялата си блуза, показваща се изпод черен костюм, тя много обича да дава мнения като: „Това изобщо не става“, в случай че на някого му хрумне да сподели с нея брилянтната си от негова гледна точка идея, понеже вярва в доброто у човека, който — просто така — ще изпадне във възторг от дадена книга. „Никой уважаващ себе си редактор не взема на сериозно историческите романи, Андре — просто забравете!“ Или пък друг момент: „Да се представя книга с неизвестна авторка, която на всичкото отгоре пише къси разкази? Моля ви, Андре! Кого ще привлечете с това? Поне номинирана ли е дамата за наградата «Мейсън»? Не? — Следва въздишка, завъртане на сините очи и неволно затреперване на малката сребриста химикалка, която постоянно е в ръката й. — Явно наистина нямате представа какви са днешните изисквания към печата. Трябват ни имена, имена и пак имена. Нека поне уводните думи бъдат написани от някоя знаменитост.“

И преди да успееш да кажеш нещо, телефонът й отново иззвънява и тя с възторжен глас поздравява някого от онези журналисти или типовете от телевизията с кожени якета, които не вземат „на сериозно“ историческите романи и на които още повече им пораства работата, когато някоя дългокрака хубавица с черна права коса си разменя остроумия с тях.

Всичко това ми мина през главата сега, когато Мишел Отьой седеше пред мен като току-що навалял сняг и очакваше да види ефекта от думите си.

Аз се покашлях.

— Непринуденост — повторих, за да спечеля време. — В това е проблемът. — Погледнах многозначително към останалите.

Мишел дори не трепна. Тя определено не беше от жените, които биха се объркали от реторични въпроси.

— Този Милър не е толкова забавен и остроумен при разговор, както би могло да се предположи за него — продължих аз. — Освен това — както впрочем повечето писатели — не е чак толкова непринуден. Пък и не е от тези… — с периферното си зрение долових насмешка от страна на Мишел и вдигнах поглед към нея — кречетала, които ден и нощ не слизат от екрана, а за писането на книгите си наемат хора.

Мишел присви сините си очи.

— Всичко това не ме интересува! — кипна най-накрая Жан-Пол Монсиняк. Той заразмахва във въздуха книгата на Милър и перспективата в следващия миг да я метне по мен ми се струваше съвсем реална. — Дръжте се сериозно, Андре. Доведете ми този англичанин в Париж! Искам едно хубаво интервю във „Фигаро“ с много снимки, край!

Стомахът ми болезнено се сви.

— А ако той каже „не“?

Монсиняк присви очи и няколко секунди остана мълчалив. После отвърна със садистична любезност:

— Тогава ще се погрижите да каже „да“.

Кимнах смутено.

— В крайна сметка само вие от нас познавате този Милър, нали?

Отново кимнах.

— Ако все пак не сте в състояние да доведете англичанина, мога аз да говоря с него. Или може би… госпожа Отъой?

Този път не кимнах.

— Не, не, би било… не, в никакъв случай — отговорих бързо и усетих, че все повече се оплитам. — Милър наистина е малко особен. Не че е неприятен, но е малко като Патрик Зюскинд, трудно е да го убедиш, но… ще успеем. Още днес ще се свържа с агента му.

Посегнах към брадата си и стиснах с два пръста челюстта с надеждата да прикрия обзелата ме паника.

— Добре го казахте — заяви Монсиняк и се облегна на стола си. — Патрик Зюскинд — харесва ми! — Той се засмя покровителствено. — Е, далеч не пише толкова умно, колкото Зюскинд, но затова пък изглежда по-добре от него, нали, госпожо Отъой?

Мишел се усмихна злорадо.

— Така е! Дори много по-добре. Най-после един автор, който да ни представи достойно пред пресата. От седмици говоря за това. И ако скъпият ми колега успее да ни покаже невероятния си писател, успехът ни е в кърпа вързан.

Тя отвори дебелия си черен тефтер.

— Какво ще кажете за един обяд с журналистите в ресторант „Лутетия“?

Монсиняк изопна лице, но не отговори. Мисля, че никой, освен мен не знаеше, че той не харесва особено „Лутетия“ заради печалното й минало. „Тези нацистки мошеници — беше ми казал веднъж, когато ни бяха поканили в стария грандхотел на една среща на издателите. — Знаете ли, че тук е била главната квартира на Хитлер?“

— После ще покажем на нашия писател магазините в коледно украсения Париж — продължи Мишел. — Ще устроим пълна програма и накрая можем да си направим няколко снимки. — Сребристата й химикалка затрептя делово и тя запрелиства календара си. — Искате ли да го насрочим за началото на декември? Това ще даде още един тласък на книгата — тъкмо за Коледа…

Останалата част от обичайното заседание във вторник ми мина като през гъста мъгла. Оставаха само три седмици, а още нямах план. Сякаш от много далеч дочувах гласа на Жан–Пол Монсиняк, който критикуваше без заобикалки, смееше се гръмогласно и леко флиртуваше с госпожица Мирабо, красивата ни нова асистентка. Той умееше да сплотява малкия си колектив и затова заседанията в издателство „Опал“ бяха особено забавни и любими на всички.

Този следобед обаче мен ме занимаваше само една мисъл. Трябваше да се обадя на Адам Голдбърг! Той бе единственият, който можеше да ми помогне.

Опитах да съсредоточа погледа си в посока към говорещите и се молех заседанието да приключи час по-скоро. Обсъждаха се датите на различните мероприятия, както и осъществените продажби за месец октомври. Представяха се проекти за книги, които издателят посрещаше с неодобрение („Кой ще го чете това?“), с колебание („Какво мислят останалите?“) или със съгласие („Прекрасно! От това ще излезе истинска Гавалда!“). Към края на деня се разрази остра дискусия дали за един криминален роман на напълно неизвестен венециански собственик на сладоледен бар, представен от усърдната си американска агентка като „мъжкия вариант на Дона Леон“, трябва да се предлага аванс, с който нормалните смъртни могат да си купят малък палат. Монсиняк приключи спора с гласуване „за“ и „против“, след което взе ръкописа от госпожа Мерсие и го пусна в кафявата си кожена чанта.

— Достатъчно за днес, утре ще говорим пак. Нека първо му хвърля един поглед.

Това трябваше да е знак, че заседанието е приключило, но в този миг госпожица Мирабо поиска думата. Плахо и обстоятелствено, което предизвика прозевки у останалите, тя разказа за един пристигнал в редакцията неиздаден ръкопис, за който още от третото изречение ставало ясно, че никога няма да види бял свят. Монсиняк вдигна ръка, за да въдвори отново внезапно нарушилата се тишина. Госпожица Мирабо беше толкова смутена, че изобщо не забелязваше предупредителните ни погледи.

— Много добре сте се справили, моето момиче — каза той, когато тя отметна и последната си бележка.

Госпожица Мирабо, която работеше в нашето издателство едва от няколко седмици, се изчерви от облекчение.

— Всъщност май нямаше смисъл да ви занимавам с него — прошепна тя.

Монсиняк кимна със сериозно изражение.

— Боя се, че сте права, моето момиче — каза кротко той. — Но не се безпокойте. Много от нещата, които получаваме, са боклук. Започвате да четете: боклук. Поглеждате в средата: боклук. Краят: пак боклук. Когато пристигне такова нещо на бюрото ви, можете да си спестите усилията и… — той леко повиши глас — да не си хабите думите. — И се усмихна.

Госпожица Мирабо кимна прилежно, а другите сподавиха кикота си. Шефът на издателство „Опал“ бе в стихията си и се въртеше на стола, накланяйки се ту напред, ту назад.

— Ще ви споделя една тайна, госпожице Мирабо — каза той и ние знаехме, че ще последва нещо, което всички вече сме чували. — Добрата книга е добра отвсякъде — рече той и с тези възвишени думи заседанието най-после бе закрито.

Аз грабнах ръкописа си, спуснах се по тесния коридор и влетях в малкия си кабинет.

Стоварих се на стола почти без дъх и с треперещи ръце набрах номер с кода на Лондон.

Позвъни се няколко пъти, но никой не вдигаше.

— Адам, къде се моташ, по дяволите! — изругах тихо и в следващия миг отсреща се включи телефонен секретар.

— Литературна агенция „Адам Голдбърг“, вие се свързахте с нашия телефонен секретар. За съжаление, звъните в извънработно време. Моля, оставете съобщение след сигнала.

Поех дълбоко въздух.

— Адам! — казах аз и това прозвуча в собствените ми уши като вик за помощ. — Обажда се Андре. Моля те, звънни ми. Имаме проблем!